Камъчетата изчезваха едно след друго в тъмната вода. Малкото момче на брега гледаше някакси с безразличие образуващите се вълнички. Беше тъжно, че трябва да си заминават толкова рано. Унесено в мислите си, то не забеляза кога малкото момиче бе седнало на края на кея. От потръпващите му рамене Джош разбра, че момиченцето плаче. Той стана и с малко несигурни стъпки се качи по дървените стъпала и тръгна към нея. Вече бе забравил за своите мъки, а едно странно любопитство го дърпаше натам. Тя или не го забеляза, или просто бе толкова съкрушена, че околния свят не я интересуваше. Той бавно седна до нея. Постояха така дълго време, всеки потънал в своите мисли но също така спокоен, че другия е до него. Тя спря да плаче, избърса бузите си с ръкав и попита малко колебливо – Как се казваш?
- Дшош, Дшош Вехнер. А ти?
- Натали.
- Защо плачеше, Натали?
- Мечо избяга...
- Кой е Мечо?
- Нашето котенце, тичахме двамата по поляната, то видя някакво животинче и побягна... аз тичах... но не го намерих, с ...