Съдба и болка , за цял живот
Седях и се взирах в снимките. Бяха правени преди повече от 16 години и дори и сега, гледайки ги, преживявах и чувствах тогавашните емоции. Какви години бяха, наситени с много труд, старание, лишения, непосилно натоварващи и забързани, но и носещи безгрижността и силата на младостта. Но нищо от трудностите не помнех, спомена бе само за хубавото от това време.
Погледа ми се спря на едно от момичетата, приятелката ми Соня, нарочно търсех и се взирах в погледа и. Боли ме много за нея, сърцето ми се разкъсва от болка. Върнах се назад в спомените си, образите изплуваха един след друг.
…Бяхме много задружен отбор, нямаше интриги, злоба и съперничество, разбирахме се прекрасно и спортсменското отношение винаги бе на преден план. Соня беше моя близка приятелка и съученичка, спортистка с много добри постижения. Спорта взимаше своята цена от нас, но ни даваше много, направи ни по-силни, по-уверени и можещи, подготви ни за предстоящите истински изпитания и борбата с трудните моменти, които ни очакваха в живота.
Ала не за всичко и не всекиго от нас…
Завършихме училище, много от нас прекратиха и със спорта, отправихме се към нови хоризонти и изпитания. Разделихме се и всеки тръгна по своя път.
Чувахме се, виждахме се понякога, ала нали всеки бе зает с нещо свое постепенно разредихме контактите си. Годините се нижеха и отминаваха.
Със Соня не се бяхме виждали месеци наред, чувахме се, знаех, че е в друг град да учи, казваше, че е добре и очаквах нашата среща с нетърпение.
Позвъни се на вратата, отворих и бях изненадана - пред мен стоеше тя, но много променена. След спиране на активната ни спортна дейност естественото отпускане бе дошло и телата ни бяха отговорили и се променихме (едни повече, други по-малко). При мен бе повече, а и вече бях майка на две деца, бях вече жена. Така си я спомнях и нея, все още стегната, но понапълняла и свежа, с лека руменина и спокоен поглед. С желание и устрем за живот.
А сега пред мен стоеше една слаба, дори изпита млада жена. В първия миг бях изумена, зарадвах и се и я поздравих за успеха, който бе постигнала в борбата с килограмите, ужас, който мъчеше много от нас. Но нещо ме притесняваше, усещах напрежение и не съзнавах от какво е породено то. Нещо в погледа и може би ме притесни, ала в радостта си от приятелската ни среща не търсех отговори. Това се случи преди 7 години, от този ден започна и болката преследваща ме и до днес.
Срещите ни зачестиха, виждахме се и се чувахме почти всяка седмица и постепенно чувството на притеснение се засилваше в мен. Соня бе станала неузнаваема, объркана, забравяше все нещо, не можеше да се концентрира. Чудех се как едно организирано и упорито момиче, справяло се с тежки натоварвания и стресови ситуации се е превърнало в тази напрегната жена.
Не след дълго, притеснена за здравето и настоящето й, започнах с въпросите си към нея при всяка наша среща и всеки удобен момент:
- Какво става, кажи ми, моля те... не крий… какво се е случило?
- Нищо, не се тревожи за мен – това бе винаги нейния отговор, но усещах, че търсеше спасение, чакаше и искаше помощ от мен.
Един ден случайно погледа ми спря на ръцете й, имаше странни белези по кокалчетата и пръстите си, като че от зъби, бяха разранени.
Тогава всичко ми стана ясно. Как не съм го видяла досега, защо не забелязвах, че от ден на ден все повече отслабваше и линееше. Ала тя добре се прикриваше, винаги облечена и скриваща под дрехите фигурата си.
Болест, коварна болест унищожаваща тялото й, но не само тялото, тя унищожаваше психиката и ума й, водеше я към гибел и я погубваше.
И всичко това си го бе причинила сама, насила, по собствено желание, принудена от жестокостта на света и представата за красота и изящество на жената. Болест, от която страдаха много жени като нея - булимия и анорексия.
Не след дълго започнаха и кризите й. Нямаше стимул и желание за бъдещето, всичко в живота и се рушеше, призмата, през която виждаше се бе пречупила и изкривяваше действителността. Проблемите зачестиха, но Соня не искаше и не можеше да приеме истината, тя не я осъзнаваше. Стигна се до положение, когато сама с действията си застрашаваше живота си, бе опасна за самата себе си. Това беше заболяване на духа и психиката, опит за самоунищожение. Бях една от малкото хора останали до нея в този момент, опитвах да и влея сила и воля за живот, но много трудно достигах до съзнанието й. Организма й постепенно се рушеше, психиката и също. След поредния си опит да се самоунищожи се стигна до сериозна медицинска намеса. Изживях истински ужас в онзи момент.
Постъпи в психиатрична клиника, шест дълги месеца на борба и препускане от едно състояние в друго. Месеци много трудни за нея, но тежки и за мен, докато я гледах как страда при всяко свиждане, на което ходех. Грижите и неволите продължиха и след изписването й от болницата. Нуждаеше се от наблюдение и пазене, денонощно някой бе до нея и я контролираше, следеше се всяко нейно действие. Всяка нощ стоях будна и я пазех от самата нея, сутрин тръгвах на работа и оставях поредния дежурен на поста. Бе станала като малко и безпомощно дете. Но имаше резултати. Дни наред продължи това и една нощ умората ме победи и се предадох в ръцете на съня. Когато се пробудих вече бе късно, тя отново бе прибягнала до старите си навици, оставяйки се на порива предизвикан от болестта. Разплаках се, разплака се и тя. Много дълго сълзите ни не спряха.
Нямаше спасение, това бе болест за цял живот или по точно казано, докато живота продължи. Състояние на психиката и духа.
Но след тази нощ нещо в Соня се промени. В този тягостен момент, виждайки моята мъка и болка, огромното ми желание и всичките ми опити да и помогна, тя осъзна, че някой, някъде го е грижа за нея. Откри смисъла за да продължи борбата, осъзна, че е длъжна да живее...
Днес, три години след тази нощ, Соня върви напред и всеки ден се бори със своята болест. Съдбата й не е лека, последствията от болестта върху тялото и психиката й се отразяват на нормалното й съществуване , ала тя е жива и това е важното.
Гледам старите снимки и очите ми се пълнят със сълзи. Ех, как искам да мога да върна времето назад, да хвана за ръка Соня и да я спра от онази стъпка, повела я към тази съдба. Но не мога.
Единственото, което мога, е да се моля и да бъда до нея тук и сега.
В сърцето ми е рана, в душата ми е болка и искам да изкрещя към хората:
- СПРЕТЕ, МОЛЯ ВИ, СПРЕТЕ. ПРЕДИ ДА Е СТАНАЛО КЪСНО.
© Анета Саманлиева Всички права запазени
а след разказите, които прочетох, смея да те нарека *приятел*!