25.02.2015 г., 15:55 ч.

Съдби 12 и 13 

  Проза » Повести и романи
774 0 1
19 мин за четене

                               Съдби

 

                                Дванадесети епизод

 

          Есента беше обагрила природата в най-благородните цветове. Преобладаваха злато  и пурпурно червено. Тесният път от града до вила “Армира” беше покрит с пъстър килим от изпадалите  листа на крайпътните дървета. Дикран вървеше бавно, съзерцавайки красотата на природата  в този тих и мирен оазис всред  бурния океан на съвременната цивилизация. Меките, заоблени хълмообразни височини  на близката планина действаха успокояващо. В този красив родопски край, природата се беше оказала много щедра на красиви полски цветя, някои от които  човек можеше да  срещне само тук. 

Бяха изминали два  месеца откакто беше  прекарал тежък инфаркт. Десет дни се беше лутал между живота и смъртта.  Преминал критичния момент, Дикран  беше започнал да се възстановява бавно, прекалено бавно. И само изключителните грижи на дъщеря му го бяха изскубнали от  ноктите на “онази с косата”.

Вече повече от месец, старият  часовникар предприемаше  ежедневно тази дълга разходка край реката до античната вила на богатия тракийски патриций. Дикран си беше наложил да върви бавно, да се радва на красотата на Орфеевата планина, да черпи сили от планината- закрилница на хайдути и харамии. Изминаваше тези  3-4 километра за повече от два часа, спираше край   античната вила, наслаждаваше се на прекрасните мозайки и скулптираните капители и фризове от блестящ бял мрамор, и не само тялото му си почиваше след тежката болест, но  и в душата му настъпваше мир и спокойствие.  Преди да поеме пътят обратно, Дикран сядаше  да си почине на някой голям отломък от мраморна колона, край басейна на тракийския велможа, който сега беше сух като пясъка на Сахара. Представяше си живота в тази огромна вила-дворец, където   са се  решавали човешки съдби, вилняли са смели войни, бушували са огнени страсти, расли са поколения млади хора и след това всичко е изчезнало затрупано от прахта на историята.  Преди двадесетина години,  случайността  беше изкарала на повърхността  това богатство  останало скрито от хората в продължение на векове.  Самата мисъл, че тук са  се раждали, живяли, обичали и умирали хора като него, го караше да се замисли за своята съдба и за съдбата на Човека. 

По пътя заслан с тежки каменни плочи бяха препускали   тракийски войни, римски  легионери  на своите бързи колесници,  дивите орди на готите бяха опожарили и превърнали в руини един прекрасен дворец, в който бяха вложили своето майсторство древни строители, анонимни скулптори и сръчни каменоделци за да създадат красота и изящество, на което се е любувал един властелин и неговите потомци. И всички бяха безвъзвратно и завинаги изчезнали. Незнайни бяха имената им, както и съдбите им. Единственото което беше останало от тях беше красотата,  която бяха създали с духа и ръцете си.

Тези разходки в сутрешните часове на топлите есенни дни на септември, укрепваха  тялото и духа. “Ерменчето” не можеше  да възприеме и не разбираше позицията на дъщеря си, а още по-малко тази на дългогодишната си съпруга.  От любов към сина и внука и двете приемаха  това момиче. Елисавета от любов към сина си, а бабата за да не счупи хатъра на любимия внук.  Това той считаше за предателство спрямо него, спрямо неговото семейство, което той даже не познаваше, към неговия народ. 

Когато беше станал собственик на сахатчийницата на бай Стамо, и беше създал семейство, Дикран се беше почувствал сигурен за бъдещето.  Едва тогава си беше позволил да потърси причините за своето нещастно детство, беше потърсил книги, хора преживяли  кланетата, той  беше разбрал жестокоста на палачите. Бяха унижавали, мъчили и убивали съвсем невинни хора- деца, жени, старци. Бяха се гаврили и бяха позволили на други  да правят същото с майки, с болни, с невръстни деца. Не бяха пожалили даже тези които все още бяха в утробите на майките си. Бяха продавали моми и млади жени на бейове и паши, бяха  превърнали в робини  жени с пеленачета на ръка, бяха ги докарвали до самоубийство и загуба на разума. Без необходимост, без причина, безсърдечно и жестоко, цял единн народ беше станал жертва на  религиозния фанатизъм  и политическия деспотизъм. Дикран беше разбрал тези жестоки истини и при всяко споменаване на думата “турчин”, цялата му кръв нахлуваше в главата му, въздуха не му стигаше и чувстваше как мозъкът му престава да работи.

В града живееха турци, всички те му бяха клиенти. Години наред беше поправял часовниците им  и прибирал парите.  Неговият принцип беше такъв.”И най-голямият враг да влезе в дюкяна ти, си длъжен да го обслужиш като приятел”. Извън сахатчийницата, приятелите бяха приятели, а враговете душмани. Там компромис не правеше и никога не беше сядал с турци на една маса, въпреки  че често го канеха съвсем доброжелателно. Влизайки в кафенето често чуваше познатото “Буюрум уста, гел  ич бир кайве”( Заповядай Майсторе, ела да пиеш едно кафе). Дикран благодареше и отиваше при приятелите си. Ако ги нямаше направо си излизаше. 

А сега искаха да го сватосват с турци, да дундурка турско дете, което да му казва “дядо”. Не това нямаше да стане, нямаше да отстъпи за нищо на света. Но трябваше да действа внимателно, не искаше да обиди любимия си внук. В  Арто той виждаше не само най-скъпото за него същество, но и човека с мисията да продължи неговия род.

Често пъти се беше замислял за думите на фрер Поликарп, директора на сиропиталището. Кой е бил този млад мъж който го е завел при монасите. Кой го е отгледал до 5 годишна възраст и защо след това пак е бил изоставен? Имаше смътен спомен за някаква жена, която го лекуваше, когато го бяха ранили.  Но беше невъзможно да потърси отговори на тези въпроси, които го измъчваха от десетилетия.

Дикран стана, взе бастуна с който се движеше откакто получи инфаркт, хвърли последен поглед към арабеските на красивите  мозайки и бавно тръгна към града.

Беше почти пладне когато  се прибра. Николина беше под асмата и готвеше. Щом го видя да влиза в двора, веднага започна да го гълчи. 

-Мъжо, виж колко е часът. Много се забави, какво ли не си помислих.  Още малко и бях готова да се обадя на Ветка, да прати шофьора да те търси.

-Не бой се жено, черен гологан се не губи. Знаеш вървя бавно, наслаждавам се на красотата на нашата планина, гледах спокойните води на реката,  и те текат като нашите дни. Отиват си и никога повече не се връщат. А водата не свършва, пак тече, но вече не е същата, както и за нас всеки следващ ден е нов и неизживян до сега.

-Ама ти Дикранчо си станал голям философ,-  каза Николина. Когато беше в добро настроение  тя винаги го наричаше така галено.

- Ти остави философията и кажи какво готвиш. Нещо ново ли си измислила или пак някоя от твоите селски манджи,- отвърна на шегата с шега майстора на болните часовници.

-Правя твоето любимо ядене, не виждаш ли патладжаните на масата?

-Ама с кайма нали, браво жено заслужаваш една целувка, - през смях каза Дикран, отидо до жена си, прегърна в и целуна по бузата.

-Махай се от тука дърт пергишин, поискали му се целувки, я си виж белите коси. Ти нямаш ли срам, ами ако някой дойде в този момент, ще станем за резил. Мани другото, ама ще помислят, че и аз съм искала.

-Че защо пък не, забрави ли когато  все налиташе да се целуваме когато се разхождахме край реката?- сияещ от радост да я подразни подхвърли Дикран и за малко не бе улучен от капака на тенджерката, която полетя към него като НЛО.

 

Тринадесети епизод

 

         Хари беше започнал работа  като конструктор в голям машиностроителен завод в близкия окръжен град. Беше наел гарсониера в новия квартал, недалеч от завода. Всяка седмица ходеше да види майка си и “старите”, какро казваше той за баба си и дядо си. След инфаркта на Дикран в дома им вече не се говореше за свадба. Естествено Хари и Сени продължаваха да подържат близките си отношения и да правят планове за бъдещето. Разстоянието никак не охлаждаше чувствата им и при най-малката възможност  тя долиташе при него в Кърджали, или той прескачаше до София през почивните дни. Но срещите им бяха много по-редки в сравнение с времето когато и двамата бяха студенти в София. Липсваше им ежедневното общуване. Редки бяха случаите  когато ходеха заедно на театър, на концерти които и двамата обожаваха. Макар, че това не се отразяваше на чувствата им, и двамата  искаха да променят живота си.  Искаха да създадат семейство, да имат свои деца и да заживеят нормален семеен живот. Хари беше този, който настояваше да променят нещата, въпреки че спирачката беше дядо му и това го мъчеше. Не искаше да причини болка на  стария човек, който много силно изживяваше връзката му със Сениха, но от друга страна не можеше да живее без нея. 

През 1987 година в Пловдив беше създадена Асоциация “Биотехника” и инженерингово предприятие към нея.  Търсеха се млади специалисти от най-различни области на техниката. Завод “Бистрец”, където работеше Хари влезе в системата на новата Асоциация. Предложиха на Хари да  постъпи на работа в “Биоинвест”- инженеринговата организация към “Биотехника” Скоро след това Сени и Хари се срещнаха и решиха той да приеме предложението, а тя да се прехвърли въс Висшия медицински институт в Пловдив, и отново да живеят в един град.  

Този път, макар и не със същата сила, реакцията дойде от  дядото на Сени. Той считаше, че пловдивският медицински институт е далеч по-неавторитетен от Медицинската академия в София, и това може да навреди на нейното оформяне като добър лекар.  С помощта на майка му, Сени успя да смегчи сърцето на дядо си и  да се прехвърли в Пловдив.  Хари беше назначен за главен специалист в отдела за  “машини и съоръжение за биотехнологии, ултрафилтрация и други нови технологии”. 

Есента беше необикновено топла и разходките на Дикран до вила “Армира” продължаваха. Природата се променяше видимо.  С  всеки изминал ден, златните нишки в дрехите на планината се увеличаваха. Зеленото отстъпваше своето място на жълтото, златото и пурпурно червеното. Пейзажа беше красив като картина на Ренуар и радваше окото на часовникаря, което беше много чувствително към  необикновените багри на природата. 

Беше третата събота на месец Октомври и вече втори ден, двамата с Лина се готвеха да посрещнат внука. Николина беше сготвила любимата мусака на внука с картофи и патладжани, крем карамел, за който Хари не знаеше насищане, а дядото беше отново сложил бутилка от ракиения елексир в фризера.  Очакваха го към обяд, когато пристигаше рейса от Пловдив. Времето беше топло и под асмата беше приятно по това време на деня. Вечерите вече бяха хладни. Дикран тръгна  за своята традиционна разходка още в 8 часа, за да се прибере не по-късно от 11. Нали трябваше да приготвят маса  за тържествения обяд с внука. Това беше най-радостният момент за Николина и Дикран, които тежко изживяваха отдалечаването от дома на единствени си внук.  

Често пъти, седнали под асмата или вътре в къщата  гледаха телевизия, но най-вече разговаряха за онова щастливо време когато с дъщеря си и внука, прекарваха приятни  зимни вечери около акумулиращата печка.  Със  заминаването на внука, живота им беше станал скучен и почти безсмислен.  Седяха всяка вечер  заобиколени от  своята самота и винаги  темата беше онази щастливи дни когато внука растеше край тях.  Спомняха си го първолак, хванал дядо си  и баба за ръка на път към училището, изпращането му като абитуриент, радостните дни на първата студентска ваканция. Припомняха си хиляди подробности от живота през онези щастливи години. В самотата на старческите години, спомена за тези мигове беше като ярка светлина в тъмна нанепрогледна нощ, беше като  първо кокиче  пръкнало се  всред  снежната  покривка край  Армира. 

Днешният ден беше не само слънчев и топъл, но беше голям празник за цялото семейство. Денят на първото посещение  на техния внук след назначаването му  за главен спечиалист в новото авангардно обединение, което наричаха инженеринг. Дикран и Николина нищо не разбираха от тази дума, но тя беше станала много важна за тях откакто техния внук беше станал  специалист,  и то главен специалист в тази нова организация. Двамата не преставаха да се хвалят пред приятели и съседи за успехите на своя единствен внук.

Дикран влезе в двора и се запъти към беседката. Седна под сянката на асмата за да си отдъхне от дългата разходка. Беше бързал и дишането му беше тежко. Искаше да стигне до дома преди пристигането на Арто, и беше успял с цената на голями усилия, и сега искаше да си почине  и събере силите си. Извади кърпа от джоба на пантолона, избърса потното си чели и врата и отново прибра кърпата. След броени минути дишането му се успокои. Николина дойде да приготви масата.

-А, ти тука ли си, не съм усетила кога си влязъл,- изненада се тя.

-Тук съм ами, къде да бъда, нали чакаме скъп гост. Ветка и тя закъснява, какво прави от сутрин до вечер в тая болница. Сякаш се е омъжила за нея, аман вече.

-Ами така е, като е пълно с болни старци като тебе, дето трябва някой да ги лекува. Не чуваш ли, никой не се задържа тук повече от година два. Всики млади лекари бягат по големите градове-София, Пловдив, Варна. Никой не иска да се закопае в този загубен град.  Навремето колко пъти ти казвах да се преместим в Пловдив, ама ти не, та не. Камъка си тежал на мясттото си, на ти сега камък. Вместо да сме близо до внука и му се радваме, ще чакаме цял месец за да го видим за няколко часа и край, до следващия месец.

-Да сме благодарни и на това,  жено, ами ако беше се запилял по чужбина, тогава и на годината веднъж нямаше да го виждаме. Я виж сина  на приятелката ти Радка, замина за Либия и вече три години не си е идвал. Печелел долари, та им изпраща по стотина всяка година. Да сложат банкнотата насреща си и да й се радват, а може и  да й говорят. 

-Ех, тука си прав, Радка много страда горката, а Симо си отиде без да види сина си. Съдба.

-Съдба, съдба, ама и на нея трябва да се помага. Човек понякога сам кове съдбата си. Я помисли, колко тича докато “ерменчето” падне в клопката ти,- смеейки се лудо подхвърли Дикран, знаейки каква ще бъде реакцията.

-Пусто да опустееш, остаря, косата ти побеля, ама акъла ти пак не дойде. Същият зевзек си остана. Как ме гонеше по време на ваканциите, не искаше да ходя в Пловдив да уча, какви ли приказки не ми наговори докато ме кандърдисаш да зарежа учението. Баща ми само дето не ме наби заради тебе. Ама и аз глупава, бях млада, хубава, момчетата ме харесваха, щях да съм учена и можех да взема някой като мене. А аз глупачката, да се влюбя в един прост часовникар с  неизвестен произход. Даже часовникар не беше още,  а само чирак на бай Стамо- гол и бос.

-Линке, любов моя, как можех да живея без твоята усмивка, без твоята стройна снага, без твоя благ характер. Ами тогава не беше заядлива като сега, беше добра. Изглежда и ти остаряваш булчице,- с нежност и закачлив смях занарежда Дикран.

-Хайде,  стига празни приказки, трябва да наредим масата преди да дойде Хари.

-Еееее, стига с тоя Хари, името му е Арто и искам да чувам само истинското му име, раздразнен отвърна Дикран.

-Добре де добре,- каза Николина и отивайки към къщата тихичко добави: заядлив старец.

       Часът минаваше два когато Елисавета се прибра от болницата. Лекарите не достигаха и дежурствата бяха много чести, особено в почивните дни. По принцип заведущ отделенията не даваха нощни дежурства, но при този недостиг на ординатори, и те бяха принудени да се включат в графика на дежурствата през почивните дни. 

Дикран посрещна дъщеря си с въпросителен поглед.

-Още го няма, а рейса трябва да е дошъл отдавна. Нали по разписание пристига в 13 и 10. Даже да е закъснял, пак трябваше отдавна да е тук.

-Може да е срещнал някой приятел, татко, и да са се разприказвали. Много му липсват старите приятели. Нищо,  ще дойде, да го почакаме още малко. Или си много гладен вече?- каза Елисавета, знаейки, че баща й ще чака любимия си внук, даже ако умира от глад.

-Ще почакаме разбира се, има време. – и Дикран тръгна към градинската врата, за да скрие безпокойствието си.

Вървеше бавно по  тясната алея покрита със стари тротуарни плочи, когато пред входната врата спря голям луксозен автомобил. Навярно беше Мерцедес. От задната врата изскочи Арто и веднага след него червенокосото момиче. Двамата заедно отвориха предната врата и от там излезе едра много възрастна жена. Докато младите помагаха на жената да слезе от колата, от другата врата се показа същия онзи турчин, дядото на момичето. Дикран побесня. Разваляха му единствената радост да се види с внука. Защо се бяха домъкнали тези хора, нали ги беше изгонил от дома си,  беше им казал никога повече да не престъпят прага на неговата къща. Толкова ли бяха нахални да се натрапват на хора които не ги искат. А и Арто, той пък защо се беше помъкнал с тях. Нима още не беше се разделил с тази туркиня? Дикран се обърна и с бързи крачки се запъти към къщата. Мина покрай дъщеря си без да каже дума, влезе в  къщата и се затвори в килера, който му служеше за работилничка.

Елисавета видя как баща й профуча край нея и влезе в къщата. Беше очудена и изненадана от поведението му, но не й стигна време да разбере причината, когато зад себе си чу гласа на сина си.

-Здравей мамо, водя ти гости,- с радостна усмивка каза Хари и се хвърли в прегръдките на майка си. 

След секунди, когато видя кои са гостите, сърцето на лекарката се сви, страхуваше се за здравето на баща си. Но превъзмогна  бързо първоначалната си уплаха и изненада, обърна се към гостите за да ги покани да влязат.

-Заповядайте, заповядайте, добре дошли. Седнете госпожо, навярно сте изморена. Седнете тук под асмата, чистият въздух ще Ви подейства добре,- и обръщайки се към младото момиче попита.

-Как си Сени, станала си още по-красива, радвам се да те видя. – и обръщайки се към всички добави. Ей сега ща кажа на нашите да дойдат, те са тук в къщата, чакаха Хари за обяд, но явно ще бъде по-весело с повече гости,- каза Елисавета, но в душата й се беше загнездил оправдан страх от реакцията на баща й.

-Радвам се да те видя дъще,- каза възрастната жена обръщайки се към Елисавета. Иди кажи на баща си и майка си да дойдат да се запознаем.  Специално съм дошла да видя баща ти, така му кажи.- и  гласът  на възрастната  жена прозвуча мек, но заповеднически.

 

 

 

 

 

© Крикор Асланян Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??