На този свят съществуват хиляди чудеса, които са способни със своята красота да омагьосат и най-коравосърдечната душа.Те са обсебвали безброй човешки същества, които са се опитали да разкажат за тях, но твърде неуспешно, поради големия житейски факт, че човек вярва само на видяното и почувстваното от самия него.

     Затова предстоящият разказ има за цел да опише, или поне да се опита да удовлетвори читателската аудитория, като представи най-опияняващото чудо, наречено от едни любов, а от други - вечен елексир, изпълващ със сладост душевността на всеки  човек. За разлика от другите блудкави любовни истории, тази ще засвидетелствува чистотата на едно ново чувство, обземащо главната героиня и ще докаже упоритостта на съдбата да поставя на изпитание и най-смелите сърца. Но да спра с безкрайния увод и да започна с вълшебството на любовта.

     За начало на разказа ще разкрия името на главната героиня. Тя се казва Елена Цвяткова. Нейната външност можеше да омае и най-волеватата личност. Косите ù бяха кафяви като кората на току що израснали дървета и дълги като нощта, а очите ù - дълбоки като безкраен океан, озаряващи всеки, който е в състояние да я гледа достатъчно дълго. Устните ù - сочни и наподобяващи разцъфващ розов цвят, готов всеки момент да бъде докоснат от допира на нежни ръце – бяха изпълнени с опияняваща обич. Елена бе младо момиче на двадесет и шест години, което все още не беше открило своя приказен принц поради няколко причини. Още от юношеска възраст тя се стараеше да сбъдне мечтата си да стане успял адвокат, защитаващ децата в неравностойно положение и ето че  невинната мечта се бе превърнала в реалност. Сигурно, драги читатели, се чудите защо още няма и чаровен мъж, който да допълни картината на идеалната жена. Но както всичко останало в живота - няма идеални неща и още по-малко - приказни принцове на бели коне. Елена бе една от нещастните жертви на съдбата, бореща се за достойно място в света. От малка се бе разболяла от коварна болест, която засегна краката и ръцете ú, но за сметка на това оставила най-потребната част от човешкото тяло-мозъка. Тази спънка в битието ú нито за миг не я бе накарала да се отчая, напротив даваше ú сила да продължи напред, за да промени отношението на заобикалящия я свят към самата нея и към другите с проблеми, близки до нейните. Като тийнейджърка бе преживяла две тежки операции, оставили ú болезнен спомен, но за сметка на това подобрили значително походката ú, която е била деформирана от самата болест.Баба ú я бе водела при стотици доктори, които повтаряли едно и също, че няма да се оправи, а всъщност единствената им цел бе да задоволят неспирната си жажда за още и още пари. По – страшен бе фактът, че познатите от години хора даваха безпощадни съвети на нейната най – близка приятелка (баба ú) да я даде в дом за “такива” – както те обичаха да се изразяват, но нейната баба подминаваше подобни пошли коментари и окуражаваше Елена към пътя на прогреса. Стотици пъти, вървейки по улиците, хората се спираха да я оглеждат от глава до пети, сякаш едновременно се възхищават от нейното очарование и същевременно с това я смятат за заразно болна. Оглеждаха я като експонат от изложба на стари останки от кости, които не трябва да се пипат, за да не се счупят. Но Елена не ги осъждаше, защото много добре съзнаваше, че дори и да им обърне поне малко внимание, нямаше да си заслужава. Те щяха да продължат да я наблюдават със същите празни и показващи невежеството им погледи. За нейно голямо щастие хората, които обичаше безкрайно, бяха до нея и я подкрепяха в трудни моменти. Най-близкият ú човек както вече се спомена бе нейната баба, която я бе взела след смъртта на майка ú и бе за нея като родна майка през всичките и двадесет и шест години. Всички, които познаваха чаровната дама, ú се възхищаваха, макар самата тя да не виждаше причина за това.

     Но да продължим с принца или както героинята ни казваше - “краставата жаба на черен кон”. Младата адвокатка не вярваше в любовта. Това чувство, което опияняваше мнозина, за нея бе като лош кошмар, който не трябваше да се повтаря, за да не огорчи сутрешното ú събуждане. Тя мразеше да гледа влюбени двойки, смяташе ги за затворници в капана на лъжовната надежда за вечна любов. Подминаваше ги с насмешка и си мислеше за баналността и непостоянството на човешките емоции и чувства.

     Беше петък, седем часа сутринта, когато Елена посрещна утрото. Както винаги отиде в банята да се освежи и приготви за работа, а след това да закуси своята препечена филийка с масло и любимия си сок от портокал. След всички тези приготовления Ели, както я наричаха приятелите ú, повика своя шофьор да сложи работното ú куфарче в колата, за да потеглят за престижната адвокатска кантора, в която работеше. Елена бе от хората, които никога не закъсняваха било за работа или за маловажна среща с приятели. Именно за това и тя обичаше точните хора, които не ú причиняваха неудобството от минутите на дългото и мъчително чакане. И ето, точно в девет часа Ели бе вече на работното си място, пиеща чай и слушаща дългия отчет на своята секретарка, която ú рецитираше като безкрайна тирада задачите за деня. След като я изслуша докрай, Елена провери за пореден път своя прецизно направен доклад, който трябваше да представи пред Управителния съвет на адвокатската кантора. Този толкова важен за нея документ щеше да ú донесе място на акционер в кантората, с което Ели се превръщаше в най-младата съдружничка – факт, който будеше у нейните колеги завист или подлизурство. И така, тя се отправи към голямата  зала за съвещания с походката на здрав човек, който не се бои от физическо нараняване. Колкото и невероятно да звучи, Ели ходеше напълно нормално, човек би помислил, че е здрава на пръв поглед. Единственият начин да се разбере истината, бе, ако внимателно се вгледат в леките поклащания при вървежа. Най-сетне тя бе пред вратата на съвещателната зала.  С бавно трепкаво движение младата юристка влезе и мигом съзря вперените погледи на старшите акционери в нея. Те се поздравиха взаимно. Елена плавно се впусна да разяснява доклада си, който предизвика още по-голямо възхищение у хората в залата. Той представляваше низ от умело подредени и предложени превантивни мерки за защита на деца с увреждания от тежките и безмилостни атаки на живота.Докладът бе толкова добре представен и поради запознатостта на Ели с трудностите на хората и особено на децата с проблеми, защото самата тя беше една от тях. Всички ръкопляскаха на младата жена, а тя от своя страна се зарадва и внимателно се заслуша в думите на старшия собственик на кантората, който готвеше голяма изненада. Младата юристка с трепетно вълнение се заслуша в речта на главния сътрудник. Тази така наречена изненада, скъпи читатели, не бе дългоочакваната от нашата героиня, напротив - по-скоро бе най-съкрушителният удар, който срази до основи адвокатката. Вместо да съобщи за повишението, старшият сътрудник представи новия юрист в кантората, който вече бе и официален съдружник в адвокатската фирма. Неговото име бе Константин Господинов. Той беше млад тридесетгодишен мъж с кафява коса и очи, зелени като листата на дърветата. Тялото му бе като на бог от гръцката митология, толкова мъжествено, че да приласкае всяка жена, която е готова да го пожелае.

     Константин поздрави равнодушно всички присъстващи и се доближи до слисаната още Елена. Той стисна ръката ú в своята и се представи най-любезно. В този момент Ели дойде на себе си от току -що поднесената новина и отвърна на милия поздрав, а вътрешно изгаряше от обида и  ненавиждаше натрапника. Тя изхвърча като фурия от залата, като хлопна вратата с невиждана сила. Константин забеляза това, но не остана равнодушен към другия факт, който бе доловил след бързото напускане на младата адвокатка, а именно нейната болест. Останалите в залата видяха учудването му и започнаха надпреварата, кой пръв да му разкаже за горката жена, сякаш това бе забава, на която се бореха за първенството да съобщят щекотливи подробности. Но Коста, както му казваха на галено, не обърна внимание на обясненията по причина, че бе заслепен от сияйното слънце, което допреди миг беше застанало пред него. Той реши да се запознае с делата, които Елена е защитавала в съда, и да си изгради мнение за младата фурия.

      В това време Елена ядосано препускаше по коридорите на кантората, за да стигне своя офис, откъдето дочу разговор между секретарката си и асистентката на старшия сътрудник. Както другите уважавани служителки, които по цял ден редяха клюки за шефовете си, и тези двете не се различаваха особено. Бъбривките обсъждаха най-новата клюка, а именно привлекателния нов сътрудник в офиса, който с пристигането си бе спечелил и техните симпатии. Едната разказваше, че Константин е син на нейния шеф, който наскоро се е завърнал от дълго пътешествие из Балканския полуостров. Най-накрая решил да изостави задачата да пръска парите на баща си и да заеме полагащото му се място на съдружник в бащината  кантора, което, както вече е известно, се полагаше на Ели. Елена разбра ролята на новодошлия враг и като вихрушка влезе в офиса си, докато двете секретарки се подиграваха на нейния неверен късмет. Като я съзряха, двете клюкарки веднага скочиха и започнаха да се оправдават, но на Ели не ú бе до тях и ги изгони, за да може да остане сама. Докато мислеше как да постъпи, ненадейно вечерта бе настанала и тя реши да се прибере в къщи и да помисли на спокойствие как да постъпи и да отмъсти на маминото детенце, което не бе получило нищо чрез положени усилия, а бе постигнало всичко наготово. Цяла вечер Ели се въртя и усуква в леглото, но така и не заспа. Лъчите на изгрева докоснаха нежно лицето ú, което бе в преуморен бледен вид и с тъмни кръгове около очите. Както всяка сутрин тя извърши обичайните неща и се запъти към бойното поле, което я зовеше с нови съдебни дела.  Докато изчакваше асансьора, погледът на Ели се спря върху мъж с величествена осанка, възбуждащ неразумни и трепетни желания у всяка жена, копнееща за нежността на мъжка десница  в дълбокия океан от премеждия, наречен живот. Този древногръцки бог на любовта бе Константин, чиято добродушност озаряваше всички наоколо, освен главната ни героиня, която го изгледа с истинско пренебрежение. Той я поздрави с глас, който би накарал всяка млада дама да се разтрепери от въодушевление, но това не важеше за Елена. Тя просто отвърна на любезността му с кратък отговор и вледеняващ поглед, изразяващ негодуванието ú спрямо него. Двамата се качиха заедно в асансьора, в който цареше гробно мълчание и  това щеше да изглежда странно, ако нямаше други хора помежду им. Още щом слязоха от асансьора, Коста и Ели се запътиха в своите кабинети, но ги очакваше изненада… Насреща им бе застанал главният акционер в кантората, който бе на път да съобщи новина, която щеше да изненада двамата млади, но същевременно да слее техните съдби завинаги.

     През изминалата вечер бащата на Константин не бе мигнал от постоянството на своите мисли, които прииждаха една след друга и не го оставяха на мира. Гузната му съвест се бе пробудила и сега му припомняше прибързаното назначаване на сина му, който без никакво усилие си бе осигурил поста, а също така и за Елена, която заслужаваше сътрудническото място чрез денонощно полагания труд. Тъй като старшият сътрудник добре осъзнаваше, че ако не направи нещо по този деликатен въпрос, ще му се наложи да преживее още много безсънни вечери като тази, той измисли решение на проблема, който го терзаеше и обезпокояваше съня му. Най-накрая дългоочакваният момент настъпи. Адвокат Димитър Господинов въведе Коста и Ели в огромния си кабинет, който можеше да побере цял футболен отбор. Без никаква нотка на поколебаване, той започна да излага задачата за двамата млади юристи, а тя не беше никак лесна за изпълнение. Константин и Елена се вслушаха внимателно. Задачата бе следната... Те трябваше да се изправят един срещу друг в съда, като адвокати на две противопоставящи се страни. А между тези страни бе застанало едно малко петгодишно момиченце, чиято вина беше единствено в случая да има   конфликтни родители, които не можеха да стоят в една стая, без да вдигнат грандиозен скандал, завършващ с трайни поражения върху крехката психика на малкото им отроче. Делото бе за попечителство, но имаше още нещо, което Ели и Коста не знаеха и нямаше да узнаят до приключване на съдебното решение. А то се коренеше във факта, че победителят в това дело ще стане и победител в надпреварата за мястото на акционер в престижната кантора. Те побързаха да изтъкнат възхищението си от тази задача, като всеки един от двамата се мислеше за победител и се радваше, че ще натрие носа на другия. Младите юристи пожелаха приятен ден на своя шеф и се запътиха към кабинетите си, където ги очакваха, всеки поотделно разбира се, новите им клиенти. Ели пристъпи към запознанство с Анелия, която бе на двадесет и четири години със златисти като кехлибар коси и очи, наподобяващи светлосинкавия цвят на необятния океан. Тя беше поредното младо момиче, омъжило се твърде рано за кратката си фантазия, наречена любов, но бързо разочаровало се от непрестанните игри на живота със съдбата на бедните човешки пионки. Нели, както и казваха на галено, се бе запознала с мъжа си на едно от онези младежки събирания, на които момчетата (винаги по-големи от наивните тийнейджърки) се стараят да ги съблазнят като единствената им цел е да преспят с тях, а на сутринта да ги оставят по възможно най-унизителният начин, но при Анелия бе станало точно обратното. Тя беше забременяла и по-този начин съединила завинаги съдбата си с шест години по-големия от нея Михаил. Те се венчали, мислейки за розовия живот, който ги очаква за в бъдеще, но скоро след сватбата разбрали за огромната заблуда, в която са затънали. Неможещи да споделят живота си заедно поради непрестанните скандали, Нели и Михаил решили да прекратят брачната си клетва, която за съвременните двойки означавала докато съществува общата изгода да има и брак, но в момента, в който вече я няма,  съжителството да приключи. Но в техния случай раздялата би била по-лесна, ако между тях не стоеше малкото петгодишно момиченце на име Мария. Именно това бе причината за постоянните разправии или поне поводът, служещ им за оправдание. Ето как се беше стигнало до задачата на двамата млади адвокати, които от деня на запознанството си си съперничеха непосредствено. Елена, вече запозната с историята, си представяше изражението на Константин след неизбежната ú победа. По същото време Коста се запознаваше с Михаил и историята, започнала в луда младежка нощ и завършваща по този болезнен начин. Споразумявайки се за подробностите по делото, двамата си стиснаха ръцете и излязоха на коридора, за да се сбогуват, където се срещнаха с  Анелия и Елена, които също си вземаха довиждане. В този миг погледите на четиримата се пресякоха за части от секундата. Но за малкото време всяко по-опитно око можеше неволно да прочете техните мисли и да разбере за съперничеството на двамата млади юристи, също така и за любовния плам, който Нели и Михаил се опитваха да потопят в океана на забравата, като привидно се гледаха с омраза и гняв.

      Съдбовното дело бе  насрочено за след седмица, като всяка от страните по случая трябваше да замине за град Бургас, където бе родена малката Мария. През тази една седмица можеха да се случат неподозирани неща, които щяха да разтърсят живота на главните герои из основи. Моментът на заминаването настъпи и всеки един от участниците в разказа замина, надявайки се да постигне своята цел. След дългото и изморително пътуване младите се упътиха към хотелите си, но ги очакваше голяма

изненада - всъщност те отиваха към един и същи хотел, което беше още една от  игричките на неуморната съдба. Така те се срещнаха, но бидейки прекалено немощни и останали без никакъв избор, защото всички други хотели в града бяха заети поради туристическия сезон. Ели, Коста, Нели и Михаил се примириха и се настаниха по стаите си, които бяха една до друга. Очакваше ги седмица с непрестанни емоции и обрати на съдбата, които трябваше да послужат за урок на младежите в тежкия и изпълнен с болка и страдание живот. Младата адвокатка веднага започна да работи по делото, без да помисли дори за момент за морето, което изпращаше сърцераздирателен зов към нея, състоящ се в бурното разбиване на вълните в непроницаемите скали. Тя бе водена само от мисълта за победата, която предстои, и всякакъв вид забавления ú бяха безкрайно чужди. Но благодарение на Анелия, която бе запазила в себе си обичта към живота, въпреки болезнените му удари, Ели се съгласи да излезе от затвора на четиристенната стая и да подиша свежия морски въздух, който я приканваше от самото ú пристигане. Младата дама обичаше морето, въпреки непрестанните си усилия да отрече този факт. За нея то беше символ на съвършенството и красотата на природата, които щяха да останат вечни напук на човешките усилия да се разруши неземното и свръхестественото. Морският бриз беше единствената сила на света, способна да откъсне Елена от пагубните терзания на битието и да я накара да се почувствува безсмъртна. Тя можеше просто да стои и да наблюдава вълните, които плавно се разбиваха в скалите, и да усеща нежната милувка на вятъра, ухаещ на свежест. Ели и Нели решиха да отидат на плажа и да се насладят на приятното време и морската вода, която бе толкова топла и мека.Те облякоха своите бански и се запътиха към избраната цел, но по някаква ирония на съдбата там срещнаха Константин и Михаил, които също бяха решили да се посветят на приятни забавления преди сблъсъка в съдебната зала.Тази неочаквана среща пробуди негодувание и от двете страни, но също така и интересни помисли у героите .Коста не преставаше да наблюдава Елена, но не с омраза в погледа, а с истинско желание да опознае всичките и тайни.Това ново чувство го объркваше, но и очароваше. Тя стоеше пред него в целия си блясък, формите ú бяха изваяни като на бяла роза, а това, което му направи най-силно впечатление, бяха краката ú, които не издаваха болестта ú по никакъв начин и само когато ходеше, човек можеше да забележи недъга ú. На показ бяха само няколкото малки белега от хирургичната намеса в тийнейджърските ú години, но те в никакъв случай не загрозяваха младата жена , а напротив допълваха чара ú. Константин не бе срещал досега момиче като нея, толкова очарователно и същевременно с това изпълнено с енергия, която изглеждаше неспирна като вятъра. Неговите мисли бяха завладели съзнанието му и той дори не усети кога Елена и Нели си тръгнаха, за да избегнат сблъсъка, който нямаше да бъде особено ползотворен. Минаха няколко дни, в които двете страни се постараха всячески да избегнат каквато и да е било конфронтация и така се стигна до съдбовното дело, което щеше да реши победителя в двубоя.

     Заседанието бе в два и половина следобед, а вече бе дванадесет и всяка една от страните трябваше да доуточни малките подробности свързани с предстоящата битка. Затова Ели потърси Нели, но от нея нямаше никаква следа, сякаш бе потънала в дън земя. Тя не отговаряше на мобилния си, а на рецепцията нямаха представа къде би могла да е отишла. Ели бе притеснена не само за клиентката си, но и за приятелката, която беше спечелила през изминалата седмица. Вървейки по коридора на хотела в отчаяни опити да се свърже с Нели, младата адвокатка срещна Коста и по някаква нелепа игра на съдбата той също търсеше своя клиент, превърнал се в негов верен приятел. Двамата разбраха за изчезването на клиентите си и решиха да издействат отлагане на делото. Целта им бе постигната, но това не попречи на двамата да се впуснат в разправия, която нямаше да разреши належащия проблем. Темата на разгорещения спор бе изчезването на Михаил и Анелия, като всеки един обвиняваше другия за това. Бяха се превърнали в малки деца, спорещи за играчка, но накрая и двамата се запътиха в различни посоки, за да не се засекат отново. Елена се бе насочила към рецепцията, за да се осведоми за свободна кола с шофъор, които щяха да ú послужат в търсенето на бегълката. Тя разбра, че има само една незаета кола, но без шофьор, което бе факт за разочарованието ú, защото физическото ú състояние не позволяваше да управлява автомобил. Но, както винаги, съдбата и този път се намеси. В този момент Коста бе зад нея и беше чул разговора ú с рецепциониста и тъй като и той търсеше кола, реши да предложи съдействие на Елена и заедно да потърсят приятелите си. След дълги размисли Ели прие предложението и тръгна с Коста. По пътя никой от двамата не обели нито дума. Накрая дългото мълчание бе прекъснато от Ели, защото се бяха отдалечили твърде много от града, а и Коста бе притеснен от намаляването на количеството бензин в резервоара. Тя започна да го упреква за проявеното невнимание и точно в този момент колата спря. Това бе още една от мистериите на съдбата, която правеше всичко възможно да събере двамата твърдоглавци. Константин не бе в състояние да даде каквото и да е било разумно решение на възникналия проблем, а единственото, което му дойде на ума, бе двамата с Елена да тръгнат пеш и ако имат късмет, да срещнат добри хора, които ще им помогнат. Но Ели не одобри идеята и остана в колата, като прояви великолепния си инат. Коста не желаеше да я остави сама и затова влезе в колата при нея. На младата адвокатка ú бе безразлично, но само външно, защото колкото и да ú беше трудно да го признае, у нея се бяха зародили някакви чувства към Константин, които се опитваше да прикрие. Младежът се опита да заговори, но тя не му даде тази възможност и той излезе от колата като тръгна към морето, което бе малко по-далече, но и достатъчно близо до тях. В изблик на гняв Ели го последва, макар че походката ú не беше от най-грациозните, но това бе лесно обяснимо. Те започнаха разправията, която беше по детински очарователна, но непристойна за възрастни хора. Ели обвини Коста за появяването му, което е попречило на повишаването ú и за факта, че е син на богаташ и е имал всичко на готово. При тези думи Коста помръкна и седна на плажа, а Елена се почувства гузно и седна до него. След кратко мълчание той започна да разказва за историята на живота си, която се състоеше във факта, че никога не му е липсвало нищо освен най-важното, а именно вниманието на близките му и затова е решил да се задоволява с парите, които му служели за залъгване, но скоро разбрал колко е повърхностно това поведение и е предпочел да работи като защитник на човешките права в регионите на етническо напрежение на Балканите, с което е спечелил и признанието на съдружниците. Елена му изказа искрените си извинения за грешното мнение, което си бе създала за него. В това време Коста се бе навел към нея и я целуна страстно. Ели му отговори с взаимност, но изведнъж се спря и го помоли да престане, защото връзката им няма бъдеще.  Константин вече не я слушаше. Желаеше я толкова много, че продължи да я обсипва с нежни целувки. Елена нямаше сили да се бори и също се поддаде на изгарящото  опиянение. Нощта бе вълшебна, небето бе обсипано с безброй малки звезди, а пълнолунието се отразяваше във водата, като я караше да блещука като пламъка на запалени свещи. Шумът на водата служеше за романтична песен, която се откроява от всички други с неповторимостта на звученето си и омайната красота на стиха си. Пясъкът бе запазил топлотата си и галеше голите тела на Константин и Елена, които сякаш бяха създадени един за друг. Нощта бе съвършена, но както се знае -в живота няма съвършени неща. Утрото бе настъпило неусетно и двамата млади трябваше да се върнат до колата, където ги очакваха Нели и Михаил. Ели и Коста останаха силно изненадани и пожелаха да разберат за загадъчното изчезване на приятелите си. Бегълците разказаха, че предния ден се засекли по коридора на хотела и

както обикновено се скарали, но Михаил понесъл Нели на ръце и без никой да забележи, минали през задния вход и я сложил в кола, за да я отведе на спокойно място, където да поговорят цивилизовано и да се сдобрят, защото все още се обичат, а и имат малко детенце. Времето минало неусетно и настъпила вечерта, но, слава на бога, се сдобрили и поели към хотела, за да кажат добрата новина на новите си приятели – Ели и Коста. Рецепционистът им разказал за предприетото  издирване . Младите съпрузи  се притеснили и тръгнали да намерят преследвачите си и така стигнали до изоставената кола. Тъкмо се канели да ги търсят. Ели и Коста се засмяха на историята и им казаха, че не се сърдят, а се радват за сдобряването им и ще отменят делото. Четиримата заедно се върнаха в хотела, като Елена и Константин разказаха за приключението си, но без големи подробности.

     И така, решиха всички заедно да се върнат от едноседмичното отсъствие и да възвърнат ритъма си на живот. Така и стана- Нели и Михаил заживяха с дъщеричката си щастливо, а Ели и Коста бяха заедно, но щастието им бе помрачено. В една, изпълнена с романтика, вечер Константин предложи брак на Ели. Тя не бе изненадана, но ú се искаше този момент да не настъпва скоро. Младата юристка бе напълно наясно, че го обича, но също така знаеше, че не може да бъде с него и да му бъде в тежест, защото хората щяха да му се подиграват за избора на саката жена. Тя сподели това с него, но той не се интересуваше от хората... Въпреки това Елена знаеше, че ще дойде ден, в който той ще обвини нея и любовта им ще се превърне в пепел. Коста не я слушаше и Ели се принуди да го погледне в очите и да му каже, че не го обича и го е използвала, за да му се присмее. След тези думи Константин си тръгна, а тя плака цяла вечер.

     Мина месец без да се видят, защото Елена беше напуснала кантората, а Коста бе напуснал града. От няколко дни младата адвокатка имаше гадене сутрин и бе отишла да се прегледа.След мъчителното взимане на кръв и краткото изчакване на изследванията настана време да ú съобщят новината за бременността ú. Новината превърна  Ели в най-щастливата жена на света. Тя  реши да намери Коста въпреки всичко и всички.  Запъти се към дома   да приготви багажа си, но нямаше представа,  че Константин, завърнал се по това време в града, бе също решен да я спечели напук на нейното упорстване, защото не би живял без нея.  Развълнуван от предстоящата среща, той насочи новото си BMW към апартамента на любимата си. Но съдбата бе решила друг край на тяхната история. Един пиян шофьор  блъсна Константин, и той загина на място, неподозиращ за детето си, нито за безграничната любов на Елена…

А Елена? – Това е друг разказ, скъпи читателю, друг свят... нов... който ще ти разкажа следващия път.