Съкровището

 Разказ от Георги Гълъбов

От години  иманярите го търсеха това съкровище. Легендата за него се бе предавала от баща на син още от турско време.  Тронът на цар Самуил бил скрит някъде тук. И кой знае още, какви други богатства с него.  Турци го бяха търсили, чорбаджии също. Много от пещерите  наоколо бяха копани, „древни” карти бяха намерени, и нищо. Напоследък се появиха и хора с металотърсачи. Обикаляха из гората, някой дори  намери малко гърне с жълтици, заровено от турците, когато са бягали през руско-турската война. Но тронът го нямаше. Ако изобщо легендата е вярна. А дали е вярна, можеше да знае само Бачото. Говореше се за рода му, те пазели секрета за трона. Много бяха изпатили заради тази своя  потайност. Само един човек от рода биваше посветен, къде се намира съкровището. После той предавал тайната на сина си, той на неговия син и така до днешен ден. Много пъти, за да накарат посветения да проговори, бяха взимали негови близки  за заложници, мъчели ги. Досега никой не  беше изтръгнал истината – пазителят ѝ  не беше проговорил. Него самия никой не подлагаше на насилие, защото се страхуваха, че заедно с него ще изчезне и тайната. Но Бачото нямаше син, на когото да я повери. Бешe последен от рода, и сам чувстваше, че остарява. Случвало се бе иманяри да се опитват да спечелят доверието му, но хитрият старец им казваше, че изобщо няма съкровище, защото ако имаше, щеше  ли да ходи с тези пробити гумени цървули... поне едни нови можеше да си купи, ако „отчупи” мъничко парченце от трона.

           Горе, над селото, археолози „ровеха” в една тракийска могила, която за нещастие, преди векове вече била проверявана от тогавашни иманяри. Все пак, намериха няколко добре запазени празни делви, гробница с костите на погребания тракийски съновник.  

          Бачото минаваше покрай тях всеки ден, пасейки  козата си. Беше му интересно да слуша обясненията на ръководителя им – човек на средна възраст, с добрина излъчващи очи, козя брадичка, мъничко коремче. Към него всички се обръщаха на „ви”. Всъщност, това беше доцент Александър Савов, един от най-добрите археолози на Балканите. Беше довел група студенти, които също като него, от любов към археологията отделят  време от лятната си ваканция, за да изследват тази могила. Когато доцентът обясняваше нещо, студентите  водеха записки, правеха снимки. Бачото забеляза, че дори когато той говореше с него, обяснявайки подробности по разкопките, някои от студентите и тогава водеха записки.

 Един дъждовен ден, когато всички се бяха скрили в палатките си на сухо, господин Савов покани минаващия покрай палатката му Бачо, да седне с него на чаша кафе. Заговориха за времето, дъжда, който им пречел да работят. Бачото извади от джоба си една кърпа, в която беше завързал златна монета. Попита учения, би ли могъл да я погледне и ако е истинска, от къде е. Каза, че монетата била семейно съкровище,  дадена на дядо му от неговия дядо и така дошла у него. Археологът разгледа монетата, която се оказа изключителна рядкост с лика на българския цар Самуил. Според него била толкова добре запазена, като че ли лята днес от двадесет и четири карата злато. Да, имало няколко такива монети, но тази била далеч в по-добро състояние от другите. Бачото каза, че вече е на възраст и такава жълтица не му трябва и би се радвал, ако господинът я приеме като личен дар.

          –  Бачо, аз съм археолог, не съм иманяр, и бих приел дара ти само при условие , че се съгласиш да я поставя в музея.

           –  Сине, нямам им вяра на музеите аз, казали са ми, че там правели по няколко копия на безценни находки и после, оригиналите изчезвали. Стар съм вече... ще я заровя още днес тази монета в гората и ще ти покажа мястото. Когато си отида от този свят, ти я вземи... поне ще знам, че е в добри ръце. 

           Дъждът беше спрял и старият човек тръгна като на разходка с археолога. След време се спря пред една скала и зарови монетата, увита в парче найлон.  Мястото беше далеч от пътеките, но ученият го запомни.

 През следващите дни, Бачото на няколко пъти провери, дали монетата е все още там и остана приятно изненадан, когато я намери.

Малко преди археолозите да си тръгнат за София,  Бачото показа на учения още две монети. Това,  го увери той, представлявало цялото съкровище на семейството му. Щял да ги зарови на същото място и след смъртта му можел да си ги прибере.

Монетите наистина бяха заровени там и доцентът можеше да ги вземе по всяко време. Изключително доброто им състояние и малкият брой, намерени до момента, ги правеха много ценни и биха се продали за баснословна сума  на някой нумизматичен  търг на запад.

Бачото намери монетите на уговореното място непокътнати. Значи, на този човек можеше да му се има доверие.  Помоли го да намине, след като отведе студентите. Александър Савов беше доста изненадан от поведението на стария човек, желанието му да дари античните монети само на него, доверието, което му беше гласувал, заравяйки ги на място, от което той можеше съвсем безпрепятствено да ги присвои. Явно , Бачото се опитваше да събуди алчност в него, давайки му тази възможност.

Срешнаха се при могилата  и  старецът го поведе на разходка, каквато бяха правели няколко пъти преди. Разказа му за неговия род, за мъченията, на които са подлагани, защото били набедени, че са пазители на някаква иманярска тайна. И сега той, достигнал старостта, бил без наследници, на които да остави малкото си съкровище. Призна, че трите монети не са всичко, което има.  Но, тъй като не знае в кой ден ще го прибере Господ, смята да му остави всичко. На другия ден ще зарови и останалите монети под скалата. Бил платил на погребално бюро в града да се погрижат за тялото му и да се обадят на няколко познати, между които е и той. 

       Минаха три седмици, когато Бачо му се обади на мобилния телефон: 

         –  Синко, много съм болен. Моля те, ела на могилата да се сбогуваме.

На доцента му се стори твърде странна тази покана до могилата, която беше доста далече извън селото, при положение, че е много болен. Но се съгласи да отиде там в събота, когато археолозите на Перперикон си даваха почивка.

Каква беше изненадата му, когато при могилата го посрещна старецът със светнали от хирост очи.

        –   Извини ме сине, трябваше да дойдеш... много важна работа имаме с тебе. Важна и неотложна. Нека се разходим из гората, всичко ще ти кажа.

    Този път ходиха няколко часа. Накрая, доста огладняли, преседнаха на брега на един поток да хапнат от сандвичите, които носеха.  Бачото, сякаш между другото, предложи да отбият потока и така да хванат пъстърва.

И действително, само премествайки един камък, част от водата на потока се насочи зад скалата. След няколко минути, без никакво усилие, Бачо завъртя скалата около оста ѝ на  деветдесет градуса. Там се оказа входът към  пещера, която затвориха по същия начин отвътре. Водата от потока, пренасочена от преместения камък, пълнеше една огромна делва, която повдигаше с няколко милиметра скалата, позволявайки ѝ по този начин да се завърти около оста си. Това устройство напомни на учения за колоните на старата църква в Търново, построена от Кольо Фичето, които поддържат покрива, но въпреки това всяка можеше да се върти около оста си. Може би, старият майстор се бе учил от друг преди него, направил пещерата тук?

На стените имаше старинни стойки за факли. Запалиха челниците и след няколко крачки се озоваха в нещо като зала. Краката на учения се подкосиха от изненада. Там, на малко по-издигнато от пода място, блестеше златен трон. Четири лъвски лапи,  изкусно направени от древния майстор, служеха за опора. От двете страни, там където ръцете на владетелят  са почивали, бяха инкрустирани с множество скъпоценни камъни, завършващи отпред с два огромни рубина. Отгоре на облегалката, над главата на владетеля, имаше два лъва, изправени на задните си крака, държейки Христовия кръст в лапите си. Наоколо, покрай стените имаше урни със златни накити, амфори, потери, монети с образа на цар Самуил.  На седалката на трона, някакси небрежно бе оставен един златен венец, от прекрасно моделирани, мънички дъбови листа и  жълъди, който е красял главата на царя. Короната също беше там, инкрустирана със скъпоценни камъни и множество перли, висящи надолу на изкусно направени къси синджирчета.  Имаше и друга, много по-семпла корона, но по-голяма от първата, която  вероятно владетелят беше поставял върху шлема си. Там беше и златният царски скиптър, украсен също с множество скъпоценни камъни.

Имаше и мечове, ризници, щитове, шлемове, някой от които доцентът разпозна като типично гръцки, други бяха римски. Намираха се дори златни стремена, шпори, които някога са завършвали бойната екипировка. Нямаше никакво съмнение, доцент Савов се намираше пред най-богатата средновековна находка на България. Тронът на цар Самуил не беше легенда! Съществуваше непокътнат и запазен благодарение на само-жертвите, направени от  рода на Бачо.

Направи му впечатление, че пещерата не беше естествена. В средновековието я бяха дълбали в скалата по подобие на онази, още по-древна  “Вулва”, дълбана  в скалите от траките в близост до днешния град Кърджали. Забеляза и липсата на влага, въпреки близостта на потока. Около входа с делвата, стените, та дори и пода, бяха покрити с вид гъба, която поглъща влагата от въздуха и запазваше предметите в същото състояние, в което са били скрити там преди повече от шест века.

           – Сине, сега ти си пазителят на Самуиловия трон. От днес нататък ти ще решаваш, дали поколенията ще наследят това съкровище, или ще бъде разграбено, както всичко друго, което е намерено по нашите земи. Най-после и за мен ще настъпи спокойствие, ще ида при роднините ми, там горе.

           – Бачо, кълна се, това което ми поверяваш, никога няма да позволя да бъде разграбено. Изстрадалият ни народ заслужава да получи безценното съкровище, запазено благодарение на твоя род.

Прекараха часове, разглеждайки многобройните предмети. Преди да си тръгнат, Бачо извади от джоба си трите монети, с които не беше успял да съблазни доцента, и ги остави при другите. Тогава, археологът забеляза нещо на задната стена на пещерата, което отразяваше светлината на челника му. Когато се приближи, видя че това е синкаво стъкло с идеална форма на квадрат с размер десет на десет сантиметра, вградено в скалата посредством оловна рамка. Попита Бачо какво е това, но и старият човек го виждаше за пръв път. Насочвайки лъча от челника  директно в стъклото, забеляза, че светлината, преминавайки през него осветява един скелет с корона на главата. Двамата с Бачо замръзнаха изненадани от откритието: в пещерата беше не само трона на цар Самуил... там, скрит зад парче венецианско стъкло, се намират и останките на царя!

Скалата се отмести отново с лекота и след като излязоха навън, археологът намести  обратно ключовия камък и след няколко минути видяха, как скалата се отпусна на мястото си. Тръгнаха си, стъпвайки по камъните на реката, внимавайки да не оставят излишни отпечатъци.

– Чуй ме сине, днес се виждаме за последно, аз скоро ще си отивам, но ако ти се обадят с покана за погребение, не идвай. Така няма да предизвикаш  внимание върху себе си... има много лоши хора, не искам да пострадаш, както сме страдали ние. -  Старецът го прегърна просълзен.      

 – Бог да те пази ! - Направи кръстовия знак във въздуха и безшумно изчезна в мрака.

           След седмица  доцент Савов получи покана за погребение. Не отговори и не отиде. В селото няколкото съседи, иманяри и приятели от кръчмата, не пропуснаха да злословят по негов адрес:

          – Мръсник излезе този брадат „ козел”. Измъкна всичко до шушка от могилата. Умилкваше се на Бачо, но като не го огря, си показа рогата, мамицата му!