Първа глава
Калина отпи първата глътка от горчивото си кафе с дъх на канела. Усети пулсиране в глава си от поредната неспокойна нощ. Затвори очи и се вслуша в тихото ромолене на близката река. Вятърът шепнеше отдавна забравени истории , древни като скалите, надвиснали над града.
Тя потръпна при мисълта за сънят си тази нощ. Спомни си жената с гарвановочерните коси, облечена в снежнобяла рокля. На главата си имаше венец от цветя, а в ръка държеше червена роза, от която капеше кръв и попиваше в пръстта под краката ѝ. Лицето ѝ бе изкривено от болка и гняв, но тя се въртеше в лудешки танц без да поглежда настрани. По краката ѝ капеше кръв, която бавно се стичаше надолу, но нейната снежнобяла рокля оставаше все така стерилна. Калина стоеше вцепенена и я гледаше омагьосана без да може да помръдне. Така я гледа дълго, попивайки всяко движение, всеки жест, въздишките ѝ. Тогава дамата в бяло се обърна и се взря в нея с безизразните си студени, сини очи. Приближи се бавно към Калина, като при всяка стъпка оставяше следа по белите кокичета на поляната. Те ставаха кървавочервени, а пълната луна скри ликът си зад един облак. Светът притъмня и загуби своите цветове, когато тя застана съвсем близо до Калина. Погледна я в очите, а студени тръпки полазиха младото момиче. Устата на жената в бяло се отвори, но от там не излезе и звук. Вместо това звуците от близката гора притихнаха, заменени от странна, мъртвешка тишина. Точно тогава Калина се събуди, а тръпки залазиха по гърба ѝ. Чу собственият си пронизителен вик сякаш през мъгла. Лампата в стаята ѝ се светна и тя видя майка си, която седна внимателно на ръба на леглото ѝ. Докосна нейното потно чело и попита:
- Какво има, миличка.
Калина усети спокойствието, което я заля като топла вълна. Усмихна се на майка си и стана от леглото. Черната ѝ коса се разпиля по раменете, а зелените ѝ очи бяха зачервени от плач. Тя отвърна:
- Няма нищо, мамо. Просто сънувах кошмар. Съжалявам, че те събудих.
- Искаш ли да остана да спя при теб? попита майка ѝ.
- Не отвърна Калина със странна твърдост, която изненада дори и нея.
- Добре, миличка. Заспивай тогава. Ще ми разкажеш утре.
Обърна гръб на майка си, но не можа да се отърси от образът на жената в бяло, на болезнено разкривеното ѝ лице, безизразните сини очи.
Почукването по врата на стаята я извади от унеса. Майка ѝ влезе и застана до вратата. Погледна загрижено дъщеря си, а в кафявите ѝ очи се четеше безпокойство. Нейните прошарени кестеняви коси бяха подредени в стегнат кок. Носеше семпла синя рокля до коленете. Фигурата ѝ, някога стройна и красива, сега бе загубила формата си. Талията ѝ бе наедряла, но тя не бе загубила чарът и харизмата си. Някога, Калина се сгушваше в прегръдките ѝ и там намираше сигурно убежище от чудовищата, които я преследваха в съня. Вкопчваше се в нея, вдъхвайки успокояващият аромат, който я приласкаваше и гонеше демоните ѝ.
Това време бе безвъзвратно загубено, сякаш никога не е било. Сега Калина бе жена на двадесет и две години, имаше свои проблеми и терзания- неща, които криеше от родителите си.
- Добро утро, Калина. Ела да закусим. Може да ми разкажеш за съня си ако искаш майка ѝ я гледаше усмихнато.
- Не, мамо. Няма да закусвам. Мисля да изляза с Алекс. Имаме уговорка да се разходим в гората отвърна Калина.
- Моля те, позволи ми да ти помогна. Аз виждам, че нещо те тормози. Може би ако ми разкажеш, ще ти олекне и ще забравиш.
- Наистина няма нищо важно, мамо.
Младото момиче допи последната глътка от кафето си, взе раницата си и излезе навън. Слезе по мраморните стълби и изхвърча навън без да се обърне. Затвори тежката дървена врата зад себе си и си пое дълбоко въздух. Черната ѝ коса бе вързана на конска опашка. На красивото ѝ лице се четеше тревога. Ярко червената блуза подчертаваше руменината по нейните страни. Бе обула стар, черен клин и високи туристически обувки, но изглеждаше зашеметяващо както винаги.
В този миг звукът на клаксон я извади от унеса. Тя отвори очи и видя Алекс, който ѝ махаше от черният си джип. Калина се усмихна насила и се затича към колата. Влезе вътре и докосна с ръка кестенявите му къдрици. Черните му очи я гледаха с нежност. Той хвана ръката ѝ и я поднесе към устните си, целувайки нежно дланта ѝ.
- Здравей прошепна Алекс- Липсваше ми.
- И ти на мен отвърна Калина с въздишка.
- Изглеждаш ми уморена вметна той- Нещо случило ли се е?
- Сънувах онази жена отново. отвърна тя- Не знам какво да направя? Коя е тя по дяволите?
- Може би е никоя. Плод на въображението ти предположи Алекс.
- Не знам. Имам чувството, че е нещо важно. Тя се опитва да ми каже нещо... Не знам. Звуча ли ти объркано? попита Калина.
Алекс само я погледна и въздъхна без да отговори на нейният въпрос.
- Хайде да тръгваме. Не го мисли отвърна той.
Колата потегли по пътя, а Калина усети ароматът на боровете, които се бяха надвесили над тях. Затвори очи и вдъхна с пълни гърди живителните им сили. Наоколо бе тихо и се чуваше само шепотът на вятъра. Безвремието изпълваше въздухът, раздиран само от крясъкът на гарван в далечината. Тук проблемите губеха своята сила пред величието на природата. Сякаш нищо нямаше значение- единствено този миг, изпълнен с красота и спокойствие.
Горе в планината, времето сякаш бе спряло. Тишината излекува душата на Калина. Тя спря да мисли за дамата в бяло. Гледаше безкрайните, зелени хълмове, покрити с гъста борова гора. Вдишваше дълбоко въздухът, с дъх на свобода. Слушаше пеенето на мъничкият славей, скрит високо в клоните на големият бор. Алекс стоеше до нея безмълвен. Той знаеше, че тя има нужда да помълчи, да остане сама с мислите си.
© Дора Нонинска Всички права запазени