Сълзите на розата
Първа глава
Продължение
Така бавно, денят се изтърколи. Слънцето скри лика си зад големия хълм. Обагри небето в кървавочервено . Въздухът захладня, а тъмнината запълзя над боровете. Песента на птичките заглъхна. Гората притихна. Чуваше се само протяжното виене на самотен вълк в гората. Дойде часът на нощните създания, които се събуждаха от сън.
Калина потръпна от хладния въздух, който безпощадно се промъкваше през дрехите ѝ. Алекс я прегърна със силните си ръце. Топлината се разля по тялото ѝ, а страните ѝ поруменяха. Той се наведе над нея. Горещият му дъх опари бузата ѝ. Целуна я продължително, след което промълви:
- Време е да се прибираме или рискуваме да останем тук до сутринта.
- Звучи добре- прошепна Калина и се усмихна дяволито.
След това отново потръпна при спомена за предстоящата нощ. Не искаше да се прибира, не ѝ се оставаше сама в тихата стая. Смътен страх скова сърцето ѝ. Спомни си отново онзи сън и жената в бяло.
- Добре ли си?- попита Алекс.
- О, да. Хайде да се прибираме- промълви Калина.
Космите на вратът ѝ настръхнаха. Имаше чувството, че някой ги наблюдаваше от тъмнината на гората. Там в сенките жената в бяло се спотайваше и чакаше своя час. Тази мисъл накара Калина да се забърза към колата в опит да се скрие от себе си. Алекс седна до нея и стисна студената ѝ ръка в опит да я успокои и приласкае. Не каза нищо, само я притегли към себе си и отново я целуна.
После запали двигателят на колата, който се събуди с тихо ръмжене. Потегли бавно по черният път, по който бяха дошли. Калина се взираше в тъмнината навън. Луната осветяваше пътят им и ги следваше неотлъчно. Прогонваше сенките от душата на Калина със своя светъл лик, а някъде там в гората една лисица се промъкваше тихо сред дърветата в търсене на угощение.
Скоро колата спря пред голямата бяла къща. Калина се обърна към любимия си и се сгуши в прегръдките му. Вдъхна с пълни гърди парфюмът му и усети всеки мускул на тялото му. След това бързо излезе от колата без да каже нищо. Силата му ѝ бе необходима точно в този миг. Неговата увереност и спокойствие ѝ помагаха в миговете, когато се чувстваше самотна. Помаха му за сбогом и отвори тежката дървена порта. Влезе в двора и се загледа в голямата бяла къща.
Влезе вътре. Приятна топлина посрещна премръзналото ѝ сърце. Тя се спря за миг, безмълвна. Майка ѝ седеше на кожено кресло, загледана в тъмнината навън. Синята ѝ рокля бе леко омачкана, а от кокът ѝ бяха паднали няколко кичура. Обърна се към дъщеря си и каза с тих глас:
- Здравей, Калина. Как изкара днес?
- Беше приятно, мамо.- отвърна Калина.
- Ще вечеряме ли? Татко ти ще се прибере късно тази вечер.- попита майка ѝ
- Не съм гладна, мамо. Ще се кача в стаята си. Чувствам се много уморена. Не можах да спя тази нощ- отвърна Калина.
- Нали ще ми кажеш ако нещо те тревожи?
- Да, разбира се. Мамо, лека нощ. До утре- отвърна Калина.
Майка ѝ и хвърли изпитателен поглед и след това отново се загледа навън с въздишка без да обели и дума повече. Калина се качи в стаята си. Събу обувките си и легна на леглото, загледана в белотата на тавана.
Спомни си как като малка лежеше в това легло и броеше докато клепачите ѝ натежаваха и тя заспиваше в пухените си завивки. Тогава имаше чувството, че тук бе защитена от всичко и всеки. Сега не бе убедена в това.
Неусетно, Калина бе заспала изтощена от безкрайните безсънни нощи. Сънува, че броди в гората сред дърветата в тъмнината на нощта. Някой вървеше редом с нея. Тя усещаше ледена ръка, стиснала нейната. Не можеше да се обърне и да погледне настрани. Просто крачеше в тъмнината без да спира. Тогава стигна до една поляна на брега на голямо езеро. Спря загледана в притъмнелите му води. Студената ръка я освободи от хватката си и Калина видя до себе си жената в бяло. По очите ѝ се стичаха сълзи. Черните ѝ коси падаха на лицето. Припяваше тихо:
- Тих ветрец е вече спрял, Ясен месечко изгрял
Рой звездици от небе тебе шепнат спи дете.
Калина не можеше да помръдне. Слушаше хипнотизирана песента, която майка ѝ и бе пяла като дете. Гледаше лудешкия танц на жената. Босите ѝ крака тъпчеха минзухарите, които повяхваха щом се докоснеха до краката ѝ. Точно толкова внезапно спря да танцува, обърна се към Калина. Отметна черните си коси назад. Сините ѝ като океана очи се взряха в нейните. Бяха зачервени от плач. Лицето ѝ, разкривено от болка се разтегли в безизразна усмивка. Тя протегна ръка и докосна нежно ръката на Калина. След това безмълвно ѝ подаде малко, розово огледало. Калина го поднесе към лицето си и в отражението видя жената в бяло. Устните ѝ се разтегнаха в безмълвен вик, а очите ѝ потъмняха като дълбоко езеро.
Калина се събуди с вик. Студена пот бе избила по страните ѝ. Разтрепери се неудържимо. Стана от леглото си и излезе на терасата. Взря се в тъмнината пред нея. Хладният нощен въздух изпълни гърдите ѝ.
Там на уличната лампа имаше голяма нощна пеперуда. Тя с бръмчене се удряше в светлината, която пареше крилата ѝ. Калина се загледа в тъмнината на нощта. Стори ѝ се, че някой я наблюдаваше. Може би жената в бяло бе напуснала пределите на съня и се опитваше да се добере до нея. При тази мисъл, Калина замръзна. Ръцете ѝ се разтрепериха и тя не можа да помръдне от мястото си.
© Дора Нонинска Всички права запазени