Сълзите в очите на баща ми…

Дойде и съобщението, че съм приет в МЕИ. Радостта ми беше голяма. Щях да ставам инженер. Най-после мечтата още от невръстно дете щеше да се изпълни. Сърцето ми, както се казва, щеше да изскочи от гърдите ми от радост.

По време на вечерята усетих, че баща ми е нещо напрегнат. Чудех се какво му е и вече исках да го попитам, когато той сам обясни. Обърна се към мен и с леко заекване  каза:

“Благодаря ти, сине, че завърши гимназията с пълно отличие и  че не забрави какво ти казах, когато замина за Първомай. Аз също не съм забравил какво съм ти обещал, но…” и гласът му сякаш се скъса. Пое дълбоко въздух и с усилие продължи:

“Не знам как ще го разбереш, не знам и аз как да ти го обясня, но просто не сме в състояние да ви издържаме едновременно и двамата с брат ти в София.”

Замлъкна, отново пое дълбоко въздух и едва успя да ме попита:

“Можеш ли да изчакаш  една година?”

За първи път в живота си видях сълзи в очите на този изключително корав и силен мъж - моят баща.

И в моите очи имаше сълзи, но аз не ги бършех, нито се срамувах от тях. Тези сълзи не бяха толкова затова, че няма да отида още тази година в София, а преди всичко, че този стойностен човек, отдал безрезервно всичко за синовете си, е разтърсван от нечовешка мъка, че не може да ме изпрати да продължа образованието си. Той самият е бил на времето си отличен ученик, но завършил само прогимназията в селото. Баба Марга, загубила мъжа си в Балканската война, още когато е била само на 28 години, едва е свързвала двата края с трите си невръстни деца и естествено и дума не е могло да става баща ми да продължи образованието си. Затова се бе зарекъл, каквото и да става, да изучи синовете си. Но сега...

Тогава си спомних нещо, което никога няма да забравя. Предната зима баща ми ходеше в Димитровград да разтоварва вагони  натоварени с въглища за пещите на циментовия завод “Вулкан”. Правеше го единствено за да припечели някакви пари, необходими за нашата издръжка с брат ми.  

Поради много ниските температури, въглищата замръзвали във вагоните и тяхното разтоварване на ръка ставало още по-трудно. А нормата си е норма. Ставаше в пет и половина всяка сутрин, вземаше ранния влак и се връщаше в седем и половина вечерта. От непосилната работа, студа и праха, дланите на ръцете му се бяха напукали дълбоко и кървяха. Мама ги мажеше с мас и ги увиваше с прани парчета от хасе. Представям си какви болки са били. Но сутринта отново вземаше ранния влак за  Димитровград, за да  разтоварва замръзналите въглища с разранените си до кръв ръце, защото трябваше да  осигури макар и минимална издръжка на двамата си сина, с които толкова много се гордееше.

Мама и баба подсмърчаха тихо и бършеха сълзите си с края на забрадките си. Не знам какъв трябва да е човек, за да бъде в състояние да забрави този момент. Не и аз.

Когато най-после успях да преглътна буцата, която безмилостно ме давеше  казах на пресекулки с разтреперан от вълнение глас:

“Не се тревожете. Една година ще остана при вас и ще работя така, че няма да се срамувате от мен. А догодина по това време брат ми вече ще е дипломант и все ще намерим някакъв начин и аз да стана инженер.”

Като чуха това и тримата си поотдъхнаха.

“След една година вече ще е друго. Най-трудната година е точно тази и ние ти благодарим, че ни разбра правилно.”, обади се развълнуван баща ми.

Сега, когато след половин век пиша тези редове, същата онази буца започва да ме дави, очите ми се замъгляват, а нерядко и някоя сълза ще се търкулне по лицето. А от моите очи много трудно извират  сълзи.