Последните лъчи на есенното слънце изчезваха зад склона на високата планина до градчето. Вятърът стана по-студен и по-силен. Хората започнаха да се прибират от работа изморени и неспокойни. Улиците на градчето все повече и повече опустяваха. Започнаха да светят уличните лампи. Вятърът стана слаб, но въпреки това беше студен. Хората вече се бяха настанили удобно в къщите си и гледаха телезия, ядяха, говореха си, нормалните човешки неща.

Улицата беше пуста, като се изключат двете котки, които се дърпаха и дращеха. Само една от уличните лампи там светеше и то много слабо. Мракът беше почти пълен. Само едно човешко същество, с мисли, напълно различни от тези на останалите, бавно ходеше само в мрака и студа, леко облечено и с наведена глава. Елисия току-що беше разбрала за смъртта на майка си - нелепа злополука на работното й място. Детайлите не бяха важни за нея, важен беше само фактът, че вече тя беше останала напълно сама. Баща й беше изчезнал след раждането й, сега и майка, която по цял ден работеше за прехраната им, я нямаше...

Елисия се спря и погледна къщата вдясно от нея - едновременно обичано и омразно място, тук беше расла вече шеснайсет години сама с майка си. А сега щеше да живее напълно сама. На нея не й беше до глупавите й приятели и глупавите им съболезнования - те бяха досадни и неприятни. Момичето ходеше в една компания с тях само, за да бъде далеч от дома, в който се чувстваше като в затвор. Обичаше мястото заради обичта на майка си, но и го мразеше. А причината да го мрази постоянно човъркаше съзнанието й. Къщата беше занемарена, стара, изглеждаше сякаш всеки момент щеше да се срути.

Момичето вече беше свикнало с неприятната къща. Отвори външната врата и влезе вътре. Отляво стоеше развален стар часовник с махало, който никога не й беше харесвал, някакси подтискащо й действаше. По-подтискащо от самата къща. Елисия се огледа за пореден път в коридора и забеляза същите олющени кафяви тапети, същите скъсани снимки по стените и същите счупени съдове по земята, които беше виждала през целия си живот.

Тя се качи по скърцащите дървени стълби на втория етаж и влезе в стаята си. Мястото беше тясно и трудно се живееше вътре, но беше отрупано с всякакви странни неща. По стените имаше плакати на групи, които свиреха тъжни и депресиращи песни. На леглото й имаше един куп най-различни черни дрехи, които момичето много обичаше да носи. На една масичка стоеше чантата й, пълна с всякакви глупости, които и самата Елисия нямаше представа защо пази.

Момичето погледна към монитора на компютъра си - единственият източник на светлина в стаята. Единстеното нещо, което й носеше истинска утеха, беше момчето, с което всеки ден Елисия си пишеше. Тя наистина го обичаше, но реалното разстояние помежду им беше огромно и нямаше начин да се срещнат изобщо.

Момичето седна на стола си и се загледа по-внимателно в монитора. Видя едно нещо, което изобщо не й се хареса. В момента нямаше връзка към интернет, което за нея значеше само едно - няма да може да си пише с него. Беше много изморена след дългия и крайно болезнен ден, но все още се беше замисляла за случката с майка й сериозно. Не искаше да страда. Не сега.

Елисия се съблече, отиде в банята и си взе душ. Това поне малко я успокои. Водните струи, които падаха по кожата й бяха много приятни и успокояващи. След като се изкъпа, тя провери отново дали ще може да се свърже с него, но видя, че тази нощ няма да се получи. Това не се случваше за първи път. В последните седмици все по-рядко имаше връзка с него и ставаше все по-унила и мрачна. Тъмнозелените й очи се насълзиха. Тя седна на леглото си и заплака.

Елисия си легна. Не спираше да мисли за него и не можеше да заспи, но в крайна сметка умората надделя и тя заспа. Дългата й права черна коса падаше над красивото й стройно тяло и подчертаваше още повече естествената красота на Елисия. Тя започна да сънува. В съзанието й започна да се очертава един парк.

Някъде, на някакво много далечно място тя седеше на една пейка в един красив парк под сянката на едно голямо дърво и чакаше някого. Чакаше него. Човекът, който беше единствената светлина в живота й. Най-накрая имаха шанс да се срещнат.