29.10.2008 г., 8:35 ч.

Сънувах сняг. 

  Проза » Разкази
1427 0 2
2 мин за четене

  Ослепително бяло. Сухо и кристално мразовито. Небето беше високо и много светло, почти бяло. И високият каменен зид беше почти бял. Камъните бяха изстинали до бяло, само дупките между тях леко сивееха. Някаква крепостна стена се извисяваше над мен, на върха й оголена акация не помръдваше в бялата тишина. Крехките й клонки бяха нежно обвити в снежец. Уж знаех къде съм, всичко трябваше да ми бъде познато, но не беше. Не беше същото, като в спомените ми за това непознато място. Всичко беше студено и бяло. Дори къщите бяха някак бели в цветните си мазилки, издигнати върху високите си каменни основи. Пътят беше широк и бял, никой още не беше минавал, въпреки че беше вече светло. Сякаш мястото беше необитаемо - тихо и снежно, скрежно, с онази особена харизма на пустите места.

Аз поех боязливо по широкия неутъпкан път. Стори ми се, че чувам шум, но нищо не виждах. Скоро шумът се усили, като барабан, като перки на вертолет. Нещо голямо и бяло много бързо летеше към мен. Идваха коне - диви коне. Свободни диви коне. Красиви, бели, чисти. Силните им тела напрягаха мускули в бърз кариер. Копитата им - също бели - трополяха някак приглушено по заснежения път. Бели коне. С развети от белия вятър бели гриви... Те идваха право към мен. Страхувах се, че може да ме стъпчат. И не се страхувах. Някак вътрешно бях сигурна, че ще ме запазят, че идват за мен. Просто трябваше да затворя очи и да разперя ръце. Те щяха да ме вземат и да ме понесат със себе си на своите силни и грациозни гърбове.

И тук изведнъж се включи моят Здрав Разум: "Глупачке, защо стоиш така на средата на пътя, пречиш на конете в устрема им! Престани да се пречкаш, че ще те напусна завинаги!" - заплаши ме Здравият ми Разум. Какви ли щях да правя без Здрав Разум? Пък и той беше прав - щях да попреча на шеметното препускане, на красивата бяла феерия. Отдръпнах се бързо, прилепих гръб о каменния зид на самотната студена къща и направих път на конете да минат. Стремях се максимално да се слея със зида, да не преча...

А те, бяха прекрасни...

Виждали ли сте бяло върху бяло?

Ослепителни върху ослепителния сняг. Плътни, изваяни, живи. Ноздрите им се издуваха от усилието, от възбудата, от играта. Сякаш не бяха в снежен път, а в река и пръски сняг хвърчаха край тях. Изглеждаха забулени в снежна пАра. Минаваха като на забавен каданс край мен и отминаваха, бели коне, устремени на някъде... Един изви глава, елегантната му шия се открои в друго бяло и изведнъж сините му очи се впериха в мен. Досега сякаш никой не ме забелязваше, сякаш ме нямаше, сякаш гледах филм. Но точно този бял кон с изумително прозрачни сини очи май погледна в камерата, някак му влязох в кадър. Огледа ме с мъдрите си искрящи очи как се прилепвам до зида в стремежа си да не преча, изящните му ноздри се разшириха - очевидно презря невзрачната ми фигура, сгушена до камъните. Цвиленето му сякаш каза всичко.

И отмина. Отминаха всички. Аз стоях на средата на добре утъпкания път и гледах след достолепните им задници. Жалка бях! Кому бях сторила път и трябваше ли? Кому отстъпих и трябваше ли? Нали те идеха за мен? Защо се скрих? Дали всеки път трябва да слушаме Здравия Разум и дали няма да е по-добре наистина да ни напуска - поне от време на време?

© Ели Лозанова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??