От известно време Чапкъна, старият рибар, осъзна нещо което му убягваше досега. А именно, че не само той, както си мислеше преди, а и всички останали хора по тоя широк свят се клатушкат в огромното море от незнание и несигурност, точно по същия начин, както той с малката си дървена сеферка, една от малкото останали на рибарският кей в селището.
Беше нещо като един по-широк поглед. Много моряци и рибари го придобиват след години прекарани в нищото, и с идването на неизбежната мъдрост, че от теб нищо не зависи.
И тогава започна да съжалява хората.
Те на свой ред, като му видеха раздърпаните дрехи, и неугледният вид, на свой ред също го съжаляваха, и така между него и хората се настани една дружеска атмосфера на състрадание, и търпимост.
Чапкъна обичаше да сънува, а после да разказва това, което е сънувал.
Понякога се събуждаше посред нощ, запомняше докъде е стигнал, пиеше една ракия в тъмното, говорейки си с тъмнината, или на себе си, или на кой знае кого, а после отново заспиваше и прод ...