Пак сънувах оня сън – че гледката от балкона на моята стая се е променила. Вместо парк, виждах морето, което огромно, черно и страшно се приближаваше, за да ме погълне. Този кошмар ме преследваше седмици наред, а все не можех да разбера какво означава. Събуждах се посред нощ и след това беше невъзможно да заспивам. Винаги съм обожавала да спя, вярно е, че казват, че сънят е загуба на време, но за мен това е сладка загуба. Човек никога не знае дали губи наистина, както се казва всяко зло за добро.

Отидох до банята и си измих лицето. Но сега водата всяваше само ужас в душата ми и настръхнах, когато се стече по врата ми. Какво ставаше с мен? Подобно нещо не ми се беше случвало досега. Вярно е, че предстоеше промоцията на важен мой проект, но пък да бъда чак толкова нервна? Това беше неприсъщо за мен.

Облякох се бързо и тръгнах към офиса. Надявах се, че като попадна в по-оживена обстановка, ще забравя съня. Но не стана точно така. В офиса беше неспокойно и тихо. Всички се подготвяха за важната среща с бъдещите ни клиенти, които трябваше да впечатлим. Щяха да ни продадат една от най-четените рубрики в луксозните списания, ако съумеехме да им покажем добре развита концепция за нея. И тази сложна задача се падна на мен. Шефът ми имаше голямо доверие, затова аз трябваше да я предтставя. А няма да ви казвам каква беше наградата! Освен повишение и заплата с три нули, имаше огромна вероятност да летя до Ню Йорк за презентацията на рубриката! Ето това беше шанс веднъж в живота!

Ръцете ми трепереха. Пиех кафе след кафе и не спирах да мисля за морето, което ме поглъщаше. Изобщо не можеш да се концентрирам и забравях мисълта си. Чувствах се много зле.

- Добро утро, Ани! – Мартин, моят шеф влезе в офиса с онази негова ослепителна усмивка, която можеше да накара и най-студеният човек да му отвърне положително. – Надявам се, че си готова за големия ден!

- Подготвена съм, разбира се, но не съм много на себе си...

- Това е нормално. Ще видиш, че като започнеш, ще се отпуснеш и нещата ще потръгнат. Няма да се притесняваш. Ако искаш ела в залата да пийнем кафе с другите и да се отпуснеш малко.

- Ще дойда след малко. Искам да си поема дъх.

- Окей, няма проблем. Чакаме те.

Мартин излезе, подсвирквайки си.

Не можах да се успокоя. Всичките кафета влошиха положението и когато отидох в залата, бях в окаяно състояние. Избиваше ме студена пот, ръцете ми трепереха и усещах кръвното си обезпокоително ниско. Когато влязох в залата всички ме загледаха втренчено.

- Скъпа, добре ли си? Приличаш на призрак, какво е станало? – Мартин веднага се втурна към мен.

- Пак сънувах онзи ужасен кошмар. Не знам какво ми става, но този път наистина не ми е добре...

После не помня нищо. Сещам се, че се събудих от някакви далечни гласове.

- Милата, да й се случи това точно сега, в най-важния момент от живота й.

- Каква ирония, наистина.

Това бяха секретарките, които се бяха надвесили над мен и ме гледаха все едно за пръв път виждат припаднал човек. Надигнах се леко и тогава Мартин влезе. Беше блед, от усмивката му нямаше и следа.

- Как си, слънце? Как се чувстваш? Ако знаеш как ни уплаши...

- Какво стана?

- Припадна. Сега добре ли си?

- А срещата? Какво стана със срещата?

Край. Нямаше защо да питам. Бях изпуснала всичко и сега вече нямаше шанс за мен.

- Мина доста добре. Ивайло те замести. Но, за съжаление, сега той ще замине за Щатите, не ти. Много съжалявам, но няма как.

Зави ми се свят. Този удар беше силен. Мразех съня си, мразех ужасните кошмари, мразех живота си! Как можеше да си играе така с мен? Не беше честно, не беше! В този момент проклинах целия свят и мразех снизхождението, с което ме гледаха свете кобри отстрани. Мразех и усмивката на Мартин, въпреки, че обичах всичко останало в него. В този момент разбрах, че всичко, за което се бях трудила през последните месеци отиде на вятъра.

Но в онзи момент не знаех, че сънят ми ме беше спасил от гибел. Самолетът, с който щях да пътувам катастрофирал над океана и той го погълнал. Но не успя да погълне мен, поне не още. А аз спрях да сънувам оня сън.

‘Казват, че когато губим не знаем

какво печелим,

а когато печелим не знаем

какво губим...’

На всички, които са се разминавали

на косъм от смъртта.

На мен ми се случи онзи ден.

23.08.2005