Сюрреализми на 13т етаж

Първа картина

  От раздрънкания буик, випуск 1984г. излезе двадесет и осем годишен, облечен в елегантен сив костюм мъж. Разроши прилежно зализаната си коса, разхлаби червената вратовръзка и примижа срещу силното юлско слънце. Пред него се извисяваше като замък от фентъзи роман хотел Адмирал, един от стожерите на революционната американска архитектура от ранния двасесети век. Осемдесететажно бетонно чудовище, пронизващо небесата с острия си, подобен на пика връх. Джон знаеше, че на последния етаж се намира президентския апартамент с панорамна гледка към цял Манхатън.

  Фояето бе огромно и прохладно. Джон мразеше Ню Йорк през лятото, нагорещената стомана, глутницата от хора, разбитите ауспуси, бълващи зловонни изпарения. Бъдещето му в Брус Брадърс Ко зависеше от предстоящата среща и той бе готов да жертва хладния океански въздух над родната Калифорния за тези два дни в пазвата на бетонното чудовище от 1924г.

  Потвърди резервацията си и облечен в червена куртка младеж го изпроводи до асансьора. Джон отказа услугите на пиколото. Носеше малка пътна чанта. За миг се зачуди защо, по дяволите е тук? За това ли копнееше седемнадесетгодишния Джон, затворил се в мазето и слушащ плочи на Нирвана по цял ден? Къде изхвърли мечтите си? Кога подстрига буйната си дълга до раменете коса? Младши юридически консултант по сливанията. Звучи стабилно и тежко, но пред кого? Пред семейството му или пред отражението в огледалото? Как въобще стигна до тук и ...

  Асансьорната кабина се разтресе и Джон се стресна. Стрелката, отброяваща етажите се бе заковала между дванадесетия и четиринадесетия етаж. Стоманените врати се разтвориха и изплюха младият юридически консултант на тринадесетия етаж. Не се уплаши, напротив, гените на Пандора събудиха момчешкотото любопитство, с което някога бе гледал на света. Сега всичко бе договори, кафета, електронни таблици, бизнес срещи и дори изпитите бири в петъчната вечер винаги бяха три.

  Джон се вгледа в номерата на приличащите на килии стаи от двете страни на коридора, който се губеше пред него. 131, 133, 135 и т.н. Отвътре долитаха писъци, нечленоразделни звуци, кашляне, пеене -  цветна палитра шумове от душевноболни пациенти на лудница с адрес: хотел Адмирал, етаж 13. Вратата на 1311 зееше отворена и Джон заби поглед в майка си, прикована на легло в усмирителна риза.

-          Джони, това ти ли си, майче? – измънка изтощената жена при вида на първородния си син -  Джони, аз искам да те питам нещо, майче? Джони, ти завърши ли с отличие, майче...иначе няма да си намериш....

  Смях разтресе мършавото тяло на майка му и тя се сви в гърч, подобен на захвърлена на сухия пясък все още жива риба. Джон продължи по коридора.

-          работа...работа, Джони – долетя от 1311.

  В следващата стая най-добрият му приятел от детинство, Карл рисуваше на стената с пастели, облечен в широка бяла ношница.

-          Джони, аз съм щастлив сега...виждаш ли, рисувам отново...аз...аз... – изведнъж Карл започна да удря по стената с юмруци и сълзи потекоха по небръснатото му лице.

  След минута се успокои, седна по турски на земята и заби подпухналите си очи в тавана.

-          Джони, аз...не трябваше да уча медицина...баща ми, той...(смях)...аз съм художник Джони, аз...(смях)

  Джон продължи с плахи стъпки по коридора и след миг от стая 1325 излезе чисто гол, с висяща китара без струни на гърба самият той с побелели коси, шкембе и прорязано от стотици бръчки лице. Очите му горяха с младежки огън.

-          Джон, ти трябва...

  От сбръчканата кожена торбичка, която определено не приличаше на пенис бликна накъсана струя. Двадесетиосемгодишния Джон запристъпва назад.

-          Джон, музиката...Джон, не помниш ли? – но Джон вече бягаше към пазвата на стоманеното чудовище. Малко преди да го погълне, Джон захвърли червената вратовръзка на 13 етаж.

Втора картина

  В покрито с розов мрамор фояе на хотел Адмирал нахлу дългокос двадесетиосемгодишен младеж. По разгърдените му татуирани гърди висяха гердани. Зад черните очила се криеха зачервени от сутрешната доза кокаин очи. В едната ръка държеше китара в протрит калъф, а в другата черно спортно сако, което по нищо не се връзваше на вталените с дупки по колената избелели дънки. Каубойските му ботуши потракваха по мрамора, докато вървеше леко на една страна към рецепцията.

-          Резервация на името на Джон Хенри.

  Очите му се разходиха похотливо по вталения костюм на русата служителка. Ще я чукам на задна довечера, помисли си.

-          Президентския апартамент е готов, г-н Хенри. Радваме се, че отсядате тук при нас в Адмирал – червенина се разля по бузите на младото момиче.

-          Да, да.

  По пътя към последния етаж, си припомни за сладкото дупе на стюардесата, с която...асансьорната кабина се разтресе и върна вокала на най-успешната рок група от началото на века в реалността. Стрелката се закова не неотбелязания 13 етаж. Вратите се разтвориха тихо и Джон пристъпи в миналото.

  Музика се разнасяше по несвършващия, покрит с червен килим коридор. Стаите около него нямаха врати. Джон надникна в първата. От банята се носеше тихо тананикане на известна песничка от 60те. Във ваната лежеше Джим Морисън. Кралят на гущерите надигна глава и през цигарен дим проговори:

-          Аз съм поет, а не рок звезда...не исках всичко това, но знаеш ли...смъртта боли по-малко..- главата му клюмна.

   В следващата стая се сблъска с Богът на китарата, Джими Хендрикс, излегнал се в жълт костюм с пагони по раменете и прегръщащ две русокоси, едрогърди момичета. Очите му тъжно се взираха в подпряната до стената Фендер китара.

  И накрая се изправи пред героя от детството си, самият Кърт Кобейн. Китарата бе заспала в скута му, а дългите чорлави коси закриваха празните очи на един изтощен от живота двадесетиседемгодишен мъж.

-          Като малък исках да променя света, да драсна клечката и да си отида в огън и слава – прозвуча хлипливия му глас зад русите кичури – Сега имам всичко, слава...дете...жена...и какво от това? Нищо не се е променило – лявата му ръка немощно се отпусна вурху грифа на китарата и фалшив стон проряза стаята.

  Джон се затича към асансьора и миг преди да го погълне стоманената паст, захвърли китарата на 13 етаж.

Трета картина

    Джон перфектно помнеше надвесените над него тревожни и зачервени от плач лица на жена му и двете им деца. Системата ритмично изпиюкваше в бялата стая. След миг утихна и бавно, стелеща се мъгла обви фигурите на хората, които обичаше. И сега пътуваше към 54 етаж в хотел Адмирал. Замисли се за живота си, който вече бе свършил. Какво бе постигнал? Жена, семейство, деца..., но бе ли всичко това достатъчно? В кой шкаф на ученическото си бюро бе заключил мечтите си? Всичко бе станало толкова бързо. Животът, този гадняр го бе пуснал надолу по течението без спасителна жилетка и той...

  Асансьорната кабина се разтресе и стрелката се спря на между 12 и 14. Вратите разкриха несвършващия пред погледа му коридор на 13 етаж. Джон ефирно се понесе напред. От една от стаите чу познат глас и отвори вратата. Полупрозрачната и мигаща като развалена картина на телевизор фигура на майка му проговори:

-          Джони, винаги съм била горда с теб. Искам да го знаеш – премигна и се стопи.

  Джон продължи напред. В другата стая се сблъска с баща си, измършавял, плешив и премигащ.

-          Джони, съжалявам, че не успях да бъда на сватбата ти, както и че не бях до теб, докато растеше...аз винаги съм те обичал...

  Сълзи потекоха по страните на Джон и той се усмихна срещу празната стая, където преди миг бе стоял баща му. Продължи напред. По коридора се носеха близките му приятели, роднини, всичките мъртви и премигващи. Всички го докосваха за миг, преди да изчезнат.

  Да, достатъчно е, помисли си и продължи по безкрайния коридор на 13 етаж.

25.02.2013