Слънцето още не смееше да надникне в прозореца, когато Марин се надигна. Онова жълто кълбо може да се крие от него, но той е длъжен да бъде на поста си.
А навън просто започваше нормалният ден. Обикновен. Марин не знаеше какво е делник, какво е празник, откакто се пенсионира. Не, че преди им беше почитател. Не, беше научил основното правило в живота на човека: „Дават ли ти – дръж, гонят ли те – беж!“. Така избута осми клас, после се уреди в кметството като служител. Чичо му, кмет тогава – и преди, и след това – намери някаква бройка, вписа племенника си като чиновник и го вкара ученик във вечерното. Което беше в града, разбира се, та Марин се пресели там. Намериха му квартира – нали получаваше вече заплата, макар в селото почти да не стъпваше, цял ден дремеше или обикаляше улиците и изучаваше живота в новия свят, вечер отиваше на школо. Където направо досаждаше на учителите – черпеше ги с цигари, тичаше да им донесе нещо за хапване или пийване, винаги пръв скачаше при влизането им в ст ...