Наблюдаваше я иззад ръба на вестника, по-често с периферното си зрение. Не забравяше от време на време да прелиства страниците и да подръпва лениво от цигарата си. Беше вдигнал крака върху една метална рамка на остъклената тераса. Мисълта, че видът му трябва да беше съвършено небрежен, караше ъгълчетата на устните му да се придърпват в зачатъка на потискана усмивка. В златистата й коса долавяше трептящите отблясъци в нюанс на бакър, създавани от последните лъчи на юнския залез. Беше хваната на опашка високо над тила. "Всъщност както обичайно, щом си е вкъщи" - помисли той. Не беше прочел и една цяла статия. Но беше забелязал как момичето, пребоядисващо собствената си тераса, отмята на почти всеки пет минути онова немирно кичурче коса, падащо пред очите й. Как движи четката с боя с едно характерно движение на китката, малко сковано и несигурно. Как потропва ритмично с левия си крак.  - Тананика си нещо и тактува. Прави го винаги,когато е в добро настроение - мина му през ума и той се приведе повече над вестника и се опита да си придаде по-съсредоточено изражение, за да прикрие задоволството, изписващо се отново върху лицето му.  След малко би трябвало да си направи кафе". Точно след петнадесет минути тя влезе в апартамента си и когато пак излезе, отпиваше от една кафена чашка. "Определено имам напредък "- каза си наум той и този път се извърна, защото не можа да овладее пристъпа на триумф върху устните си. И беше прав. Напредъкът му от април, когато тя за пръв път попадна в полезрението му, беше значителен.

Именно през април той пристигна в града и се настани в тази нова кооперация с двустайни апартаменти, понесъл малкото багаж и голямата идея за някакво ново начало. След две седмици вече имаше работа, но все още нямаше приятели. "Той не е много общителен." -  бе чул веднъж да казва майка му на някаква далечна леля, дошла на гости, когато той бе още дете. "Всъщност дори е малко странен."- бе изчуруликала в добавка сестра му и майка им я бе смъмрила. "Дали пък наистина не съм странен?"- чудеше се той над вестника си. - Не е ли странно наистина да наблюдаваш някого толкова продължително и целенасочено? Но пък аз не нарушавам по никакъв начин личното й пространство и свобода. Не се натрапвам. Не се опитвам да се възползвам от информацията за нея. Просто я съзерцавам". "Съзерцание" - харесваше му как звучи тази дума - някак аристократично и тържествено.

Споменът за април пак пропълзя в съзнанието му.

Наистина в онзи момент липсата на приятели не го тревожеше. Това, което го тревожеше, беше липсата на онзи отговор, който беше дошъл да търси. Вече две седмици, откак беше тук, а имаше чувството, че дори на това ново място животът му си е същият в основни линии. Заемаше същата длъжност като тази в родния си град, макар и в нова банка. Персонал - среден клас. Същият средно висок доход. А той е средноинтелигентен мъж, среден на ръст, среден на тегло и - имаше някаква ирония в това - вече на средна възраст. Е, някои неща няма как да бъдат променени, но не в тях беше проблемът, просто всичко останало... Въпросът бе, че всичко останало е толкова... нормално. Средностатистическо. Обикновено, нетърпимо обикновено! Нищо изключително и вълнуващо. И нищо наистина съществено, което да осмисля живота му по по-специален начин. Може би заради това бе започнал да пие. Не заради психическа травма, наследствена обремененост или за удоволствие. Алкохолът беше начин да избяга от скуката и еднообразието. Бе започнал да пие ненадейно, без особен ентусиазъм, но с упоритост. По същия начин и бе преустановил. Случи се след последната му среща с инспектора, разследващ онова престъпление. Инспекторът бе дошъл да му благодари лично за оказаното съдействие през няколко от етапите на разследването - съдействие, без което случаят можеше да остане неразрешен. "Забележителна наблюдателност от ваша страна! - бе казал детективът. - Направо изключителна!" Тези думи, примесени с онова, което видя в придружилия ги поглед, го извадиха като от сън - рязко и стряскащо. Някъде в очите на онзи, едва избутвани на по-заден план от благодарността и похвалата, съзря съжаление и презрение. "Каква необикновена наблюдателност в един обикновен пияница. "Това ли си бе помислил инспекторът? Това трябва да беше. Няколко дни по-късно алкохоликът беше постъпил в клиника за лечение. Мисълта, че дори в порока си бе един "обикновен пияница" го отврати. А една друга го очарова и окуражи. "Направо изключителна" - повтаряше си той. Така бе казал онзи. Може би не беше чак толкова обикновен. Тази наблюдателност трябва да значеше нещо. Може би имаше скрит потенциал и спреше ли алкохола, щеше да съумее да го намери и развие. Двете прозрения заедно го тласнаха към промяната. Когато трезвото му състояние се закрепи стабилно, реши да напусне родния град. Тягостната загриженост на семейството и обидната предпазливост към алкохола, проявявана от приятелите му в негово присъствие, го задушаваха. Нуждаеше се от смяна на обстановката. От спокойствие, за да помисли върху онова, което му бе казал полицаят. Да го обследва, огледа от всички страни, да го обикаля като кула, в която трябва да проникне. Интуицията му подсказваше, че му е била посочена врата, за която трябва да намери ключа. Онази априлска вечер в новия град той седеше в новия си апартамент и се чувстваше объркан, самотен и потиснат както преди. Ключът още му убягваше. Май мъничко му се пиеше. Излезе да подиша чист въздух на терасата и да погледа звездите с надежда да се разсее. Неволно бе погледнал към стенния часовник на излизане. Когато се прибра вътре и пак забеляза часа, се учуди колко дълго бе стоял вън. През цялото време, прекарано на терасата, беше наблюдавал момичето в апартамента, разположен почти на същото ниво като неговия, в чупката на кооперацията, съседния вход вдясно. Изгледът беше изумително добър. Направо нередно добър. Архитектурният план би трябвало да не допусне подобен безпрепятствен визуален достъп. Все едно гледаше към сцена. Пердетата в дома на момичето бяха полупрозрачни и почти нищо не скриваха, особено както бе светнала, без да дръпне плътните завеси. Без да се усети, започна да следи движенията й. Сякаш постепенно изпадна в хипноза. Видя как тя приготви старателно вечерята, после раздига масата и почисти. Търпеливо нареди пасианс и май остана доволна от резултата. После замени картите с книга, подпряла брадичка на една ръка. Дали беше някоя любима книга, която препрочиташе за пореден път, или някоя съвсем нова? Дали щеше да я захвърли недочетена, ако не й допадне? Беше още в началото й. Наблюдението на поведението на тази млада жена, на собствения й малък свят така го погълна, че усети влажния нощен хлад едва когато се упъти да се прибере, а се упъти да се прибере едва, когато тя си легна и апартаментът й потъна в мрак. Гледката, която му се бе представила, му подейства странно успокояващо. Почувства някакво - ха, да, някакво "умиротворение на духа". Сякаш чуждият уют преля към него. "Колко ли ще остане тя тук? Изглежда, че също като мен се е настанила скоро." В кооперацията все още нямаше много наематели, той дори още нямаше съседи. За себе си не беше сигурен колко ще изкара в тоя град. Досега не бе усетил да го привлича с нещо по-особено. Просто временно чака тук онзи проблясък, който му се изплъзваше досега. Тази нощ, когато си легна, още не знаеше, че проблясъкът е по-близо от всеки друг път. Но знаеше - по-скоро интуитивно - че наблюдението над момичето му посочи нещо, поведе го нанякъде - може би в правилната посока. Лежеше и размишляваше колко много неща бе забелязал, докато я наблюдаваше. Изведнъж си спомни как като гимназист живееше в общежитието с двама близнаци. Отраснали заедно, делили една стая, майка им сигурно ги бе научила на един и същ начин да сгъват завивките си. И те го правеха. Почти. Той, Анди, можеше да направи разлика и да посочи кой кое одеяло е сгънал. Веднъж направиха експеримент и той безпогрешно познаваше всеки път. Още по-назад. В детската градина. Учителката бе казала на майка му, че на масичката за оцветяване той повече гледа другите деца, отколкото сам оцветява. "На него просто, изглежда му харесва да съзерцава околните", бе рекла учителката. Така си беше. Съзерцаваше ги и знаеше, че Томи винаги започва оцветяването с лилавия фулмастер. Все намираше нещо, което да оцвети в лилаво. Знаеше, по-точно долавяше, че нещо с Боби не е наред - той някак си объркваше зеленото и червеното. По-късно установиха, че е далтонист. Знаеше кое момиче точно към коя кукла ще посегне, макар никога да не бе играл с тях и куклите. Ето и сега, на работното му място - едната колежка обичаше да си похапва сладко. Но винаги,когато се бе карала с годеника си предната вечер, пристигаше с определена марка сладки. Анди се чудеше дали тя ги избираше съзнателно. В течение на деня всички колеги узнаваха за проблемите й. С тази разлика, че Анди разбираше пръв; пръв, без да му го казват. Лежейки в кревата си през априлската нощ, сам се смая при откритието колко неща бе забелязвал винаги съвсем естествено, колко остра наблюдателност притежаваше. Как не му бе хрумнало досега? "Забележителна наблюдателност." Можеше да й намери практическо приложение като за целта я развие и усъвършенства! Може би в съчетание с други умения би се трансформирала в някакво занятие - любопитно, а защо не и доходоносно дори? "Направо изключителна!" Току-виж го измъкнала и от анонимността на досегашното му съществувание. "Забележителна наблюдателност. "Ще започне да наблюдава вече преднамерено и много по-внимателно. Не просто съзерцание, а съзерцание с цел изследване на обекта. "Направо изключителна." Отправната му точка сама се бе представила тази вечер - момичето. Тренировъчният терен -нейният апартамент. Мисълта да се упражнява по този начин, съчетавайки полезното с приятното, се оформи в главата му вече към зазоряване. Защото на него положително му бе приятно да наблюдава онази млада жена, макар да не го съзнаваше напълно още. Тя го бе запленила не просто като подопитен обект, а както жертва- ловеца. В юнския привечерен здрач си припомни, че в онзи априлски предутринен сумрак заспа с мисълта "Ще превърна съзерцанието в изкуство. В лов на рядка информация".

И наистина идните месеци той се отдаде на упражнения по наблюдателност, които сам моделираше и прилагаше. В почивките в службата правеше и някакви виртуални тестове, трениращи вниманието. Намери професионално разработено четиво по темата.

Само че по някое време, може би малко след юнския следобед с вестника, замисълът му се изплъзна от юздите на създателя, видоизмени се и постепенно се концентрира върху едно конкретно нещо. Момичето. Анди отдаваше вниманието си преимуществено на нея. Стана му нещо като хоби да я съзерцава от онази невероятно удобна позиция, която представляваше апартаментът му с терасата. После хобито прерасна в необходимост. Той, разбира се, не можеше да я дебне постоянно. Нито го искаше. Дори не го правеше всеки ден. Благодарение на момичето осъзна колко издайнически са жестовете, позата, походката. Колко информация за притежателите съхраняват вещите. Колко показателен за личността е начинът, по който боравим с тях. Как привичките на хората са своеобразни малки ритуали, изпълнявани често съвсем механично. Как човек си създава личен ритъм на живот чрез навиците, все едно композира собствена мелодия, подреждайки ежедневието си по свой уникален ред. Анди намираше удоволствие в процеса на измисляне на подходящо замаскиране на наблюдението, за да не го забележи и тя. Уж дребни ежедневни работи, които вършеше на терасата си. С времето първоначалната му педантична предпазливост доби характер на дързост и предизвикателство - той не вземаше толкова предпазни мерки. Застояваше се по-дълго на открито, понякога без да си прави труда да демонстрира някакво привидно занимание. Опияняваше се от прозрението за собственото си усвоено майсторство. Не злоупотребяваше с него обаче - не беше воайор и в неудобни за момичето моменти винаги тактично се оттегляше. Тя нямаше интимен приятел и странно защо, но това й положение му допадаше. Харесваше му и нейната невинност - тя със сигурност трябва да бе доверчива и невинна, щом в повечето случаи не се и сещаше да дърпа завесите. "Може би е дори наивна като момиченце". Да, тя беше в представите му едновременно и момиче, и жена. От нея се излъчваше нещо мило, ведро, беше по детински неподозираща и уязвима. Харесваше му чувството, че има нещо като власт над нея. Беше толкова забавно двамата да имат тайна,за която тя всъщност и не подозира.

Докато я наблюдаваше, в душата му се промъкваше усещане за нещо хармонично, топло, подредено. Нейното спокойно доволство се превръщаше в негово там, на терасата. Ако притежаваше по-систематичен ум, би групирал аспектите на удовлетворението си в три тематични групи: неведението на момичето и заблудата й за неприкосновеност и изолация от външния свят; фактът, че той е "посветен", че обладаваш невидима власт, когато разполагаш с толкова пълно и едновременно скрито знание за нечий частен живот; чисто човешката възхита от близостта, която смяташе, че е установил нямо с момичето. Вече със сравнителна точност можеше да предугади заниманията й в определен час от даден ден. Знаеше любимите й цветове. Знаеше,че пие кафето си с лъжичка захар и малко течна сметана; че когато се лакира, излиза да изчака изсъхването на лака на терасата си, отпуснала грациозно ръце през парапета. Че когато говори по телефона, се разхожда напред назад из стаята. И още толкова много детайли и фини подробности... Сигурно и приятелите й не ги знаеха. Анди беше едновременно близко и достатъчно далеч от нея. Точно това искаше. Хем да борави с факти, хем да му остава поле за въображение и догадки. Може би някой ден ще пожелае да се запознаят, но засега съвсем нямаше подобно намерение. Дали защото вътрешно се страхуваше, че реалното познанство би разклатило представите му за нея, би отнело от очарованието на личността и ежедневието й? Почти не я беше срещал из квартала, може би не само благодарение на щастливата за него случайност. Навън той всячески се стараеше да предотврати по-близък контакт. Не пазаруваше умишлено в най-близкия супермаркет, хващаше автобус от по-горна спирка, използваше главно по-отдалечения от нея заден вход. Тя пък през уикендите често отсъстваше от вкъщи, а вечер излизаше много повече от него. Той водеше доста по-затворен живот. По един или друг начин възможността за срещи навън бе сведена почти до минимум.

Настъпи септември и той реши да се установи тук за по-дълго. Ще купи двете картини, които отдавна бе харесал, за да придаде уют на апартамента, както и още някои електроуреди за по-голям комфорт. Натрупаният малък капитал обмисляше да инвестира в акции от някое от местните предприятия. Вече дори можеше да си позволи да държи алкохол вкъщи, без да се чувства все едно държи в барчето бомба със закъснител. Наличието на алкохол сега беше за него изпитание, което преодоляваше без усилие. Не чувстваше нужда да пие и доказателството бяха онези запечатани бутилки. Първо малко бира, после бутилка вино, сега и една уиски - най-предпочитаното и най-опасното за него.

А колкото до момичето... Настоящето положение го удовлетворяваше напълно. Любуваше й се като произведение на изкуството - без да се докосва до него, запазвайки дистанция. "Господи, тя дори не подозира! А само на метри аз съм тук - стига да поискам, мога да манипулирам с осведомеността за нея, да я използвам, за да се сближим, да я защитя или нараня толкова лесно. Разполагам с преимущество, с нещо, което е извън собствения й контрол и зависи от моето усмотрение и воля. Как незабележимо би могъл да се промъкнеш в нечий живот само... Та аз знам дори някои от тайните й". Така си мислеше, заслушан как тя свири на пианото си - трогателно незащитена пред погледа му - и предсказваше сам на себе си последователността на сонатите. Всичко, всичко вървеше толкова чудесно до онзи миг, когато се събуди в проклетата болница...

Безжизнената октомврийска светлина на утрото се процеждаше в болничната му стая. Още замаян, видя как момичето стои на един стол до леглото му. След като дойде на себе си от изненада и объркване, попита какво се бе случило. "Претърпяхте малък битов инцидент, но сега всичко е наред"- усмихна се тя. "Наред благодарение на нея."- влезлият точно в този момент доктор гледаше към момичето. Макар и сънен и шокиран, Анди долови някакво странно съвпадение във факта, че именно тя му е помогнала. Момичето подразбра въпроса му още докато той беше само в погледа му. Докторът бе взел един болничен картон и излезе.

- О, ами аз, вижте... - тя направи кратка пауза и мимолетното объркване, изписало се по лицето й, не убегна на Анди. - Ами аз видях, когато онези ваши двама приятели паркираха долу пред блока, за да ви вземат за обичайното ви излизане в десет в петък вечер.

Да, то наистина беше "обичайно" и наистина в петък точно в толкова той излизаше с двама колеги на билярд, но от нейната уста прозвуча просто... поразително.

- Те ви чакаха доста време долу, но вие не излязохте. Човек обикновено не забравя да отмени подобни обичайни ангажименти, когато се наложи, а те продължаваха да стоят там и ви звъняха по телефона, изглежда, безуспешно. Оглеждаха несигурно кооперацията и предположих, че не знаят точно къде живеете, пък и никога не ви бях виждала в компанията на гости вкъщи.

Тук тя прозвуча смутено, сякаш за момент се поколеба как точно да продължи. В Анди спонтанно се зароди чувството, че бе започнала да се събаря някаква лавина и дори да искаше да я спре, момичето вече не можеше, а лавината настъпваше към Анди и май заплашваше да го помете...

- Те се суетяха, вашият прозорец светеше и защо тогава не се обаждахте? Бях забелязала, че никога не оставяте осветлението включено във ваше отсъствие. Ако не искахте да ви безпокоят, не бихте оставили лампата така очевадно да свети - те все някак щяха да узнаят адреса, ако попитат. Бях сигурна и че не сте отскочили набързо до аптеката или магазина, защото в такъв случай щяхте да сте минали през задния вход, през който са ви по-близо и го предпочитате, а аз не бях видяла никой да излиза оттам. Спомних си, че в петък обичате сам да си приготвяте нещо за хапване вкъщи и че понякога се случва да забравите газовия котлон на терасата ви включен. Вечер винаги си отваряте прозорците, дори когато е по-хладно, и май спите на отворен прозорец нощем, а този петък нямаше ни един отворен.

В гласа й нямаше обаче и сянка съмнение, говореше със смесица от ентусиазъм и едва загатната извинителност. На Анди бе започнало да му се гади.

- А малко по-рано не бяхте излезли на терасата дори когато свирих "Лунната соната".

"Лунната соната" му беше любимата. Не се стърпяваше да не излезе на терасата да я чуе, когато тя я изпълняваше. Развълнуваният й разказ все повече звучеше като мъчителен брътвеж в ушите му. Чу откъслечно как тя разказа за тогавашното си натрапчиво усещане, че нещо не било наред, слязла при колегите му и предложила заедно да се качат до неговия апартамент. Вярно, че била малко параноична, но за всеки случай, и така нататък, и така нататък. Оказало се, че е забравил да изключи газта, вероятно е задрямал за малко и го открили да лежи в безсъзнание, полузадушен. Искаше му се да й кресне да млъкне и да я изхвърли от стаята, а после да продължи да крещи и крещи... Беше му донесла от любимия му сладолед - шоколадов и - Боже, Господи! - на масичката до леглото му имаше саксийка с бегония, пак от нея. Анди имаше някаква слабост към тези цветя и отглеждаше грижливо две саксийки с бегонии на терасата си. Само семейството му знаеше за този му афинитет към бегониите. Тя завърши тирадата си с думите:

- Вие трябва да можете да ме разберете- с лукаво и неприятно преднамерено акцентуване на първите две думи. - Всъщност не е ли хубаво, че всичко свърши и злополуката най-сетне ни запозна официално? Та ние си приличаме. Е, вярно, че беше забавно, но...

Продължи да дърдори нещо. Забавно ли? Беше ужасно! Чувстваше се предаден, измамен, глупав. Унизен. И... обикновен. Призля му.

Сякаш някой го бе зашлевил грубо. Тя седеше пред него и бе всичко друго, но не и невинна и неподозираща с примрежения си поглед на съблазнителка, позьорството и припряността си, лишената и от капка свенливост и непринуденост покана за вечеря във вторник, осем вечерта, в нейния апартамент. Грешно изтълкува смеха му преди да благоволи най-накрая да си тръгне - помисли, че и той се забавлява искрено на цялата история с тях двамата. А Анди се присмиваше над себе си с най-саркастичния и горчив смях, който бе чувал да излиза от устата му. Тя се хилеше неудържимо в отговор и кимаше весело и нехайно...

Във вторник, в осем и петнадесет вечерта, Анди седеше сам в апартамента си, на тъмно, взиращ се вторачено в нещо кристално със златист оттенък пред него. Беше спечелил живота си, а защо имаше усещането за някаква невъзвратима загуба? Смяташе да напусне града в най-скоро време. Не можеше да прогони асоциацията за второразреден актьор в посредствена постановка, а мислеше, че е настанен във ВИП-ложите на публиката. "Та ние си приличаме". Дали това беше най-непоносимата част? Фразата се повтаряше като ехо в ушите му. Безпощадно жестоката с гротескната си яснота мисъл за поддържаната отчасти фалшива ритуалност и бутафорна повторяемост в онзи апартамент в съседния вход... Рикошираше напред-назад в мозъка му. "Направо изключителна" - изгъгна той дрезгаво, вдигна чашата и за миг я задържа във въздуха, в посока към дома на онази жена. После си наля втора - хубава, водна чаша уиски.