Появи се на вратата тънка фигура, облечена в меланшово сиво и качулка. Видяха се сини, меланхолични очи и от време на време блещукащи пламъчета, бледожълтобяла кожа и загадка от лунички, които напомняха по-скоро на сипкавост или неизмитост. Помръдна се устата в ироничен въпрос - Тук ли ееее, шефът?! И ти отговаряш - Няма го.- Като се чудиш, нужен ли беше отговор.
Фигурата се изнася гърбом през вратата и си задаваш следващ въпрос - Ще го харесам лиии, няма лиии?!
Изоставяш въпросите си, тъй като допускаш, че може и да грешиш в предположенията си за бъдещ колега.
След седмица фигурата с качулка отново се появява. Този път, заради зимния вятър над меланшовия сив суитчър се беше опънало бяло като книжка яке, цялото обсипано с текстове на Ню Йорк таймс. Мисля си - никъде не съм виждала книжкови якета с текст от 24 часа.
И така - разбираш, че си предположил вярно - ще работите заедно. Тогава въпросът ти подреден в едно изречение - Ще го харесам ли, няма ли?! - се появява отново. Този път го ...