Вятърът едва галеше лицето ми. По прашните дъски на пода танцуваха изсъхнали и пожълтели листа. Навън беше знойно лято, но в малката притихнала стая от години спеше есента. Широко отворените крила на прозореца пускаха вятъра вътре. Той се оглеждаше наоколо, заиграваше се с изсъхналата шума и си отиваше през руините, останали от това, което някога е било врата. Сега там зееше празна дупка в разбитата стена. Затворих очи и поех дълбоко въздух. Тишината милваше ушите ми. Като че ли години бяха минали, откакто последно си говорих с нея. Устата ми също не остана безразлична към това старо убежище, съхранило несметни спомени и мечти. Жаждата ме режеше през гърлото, а устните ми се бяха напукали като стари изсъхнали скали. Облизвах ги, но те не се навлажняваха, единствено усещах вкуса на слоящата се наоколо прах по изтръпналия си език. Скоро почувствах солена измама, стекла се от очите ми, която беше по-лоша и от сушата. Сякаш бях намерил море в пустиня. Дори миражът ми се струваше като милувка пред една такава празна надежда. Обърнах се и за секунди прекосих всички стаи, през които по-рано бях влачил бавно крака. Слязох по разнебитената дървена стълбица на верандата и веднага щом ме видя, жаркото слънце изсуши лицето ми. Постоях така малко, докато се съвзема, и бързо се запътих към старото кладенче в дъното на двора. Слава Богу, то не беше мираж. Можех ясно да си спомня как го издълбават и редят камък по камък.
Хладната вода ме разбуди. След като утолих жаждата си и напълних стълкената бутилка, седнах на пейката отстрани. Тя изскърца под тежестта на тялото ми, дъските изпращяха и се усетих долу на земята. Напуши ме на смях и само след секунди изригнах като вулкан, непотушим и тласкащ топлина извън пределите на студеното си магмено тяло. Пейката беше на половин век вече, като мен самия. Помня навремето колко ми се бяха карали, че дъбовите дъски са отишли за такова жалко подобие на скамейка. „Виж я каква е ниска и как се кандилка“ викаше разгневен баща ми „представяш ли си как ще седнем трима души на нея?! Нищо, поне каквато е никаква, ще паднем от ниско‘‘. И сега, когато наистина старите пирони се извадиха и дъските изскърцаха за последен път, аз едва усетих, че съм се намерил на земята. Излегнах се усмихнат в неокосената трева и загледах небето. Чудех се дали и татко ме е видял някъде отгоре и се е засмял. Въпреки че дори след всички тези заспали следобеди в местната църква, неделя след неделя, аз никога не повярвах в задгробния живот. Не и представен по този нелеп начин. Нима смятаха, че могат да ми втъплят как всеки починал просто виси на някое облаче и гледа постиженията и издънките на своето дете? Аз, откровено речено, предпочитам личното ми пространство да си остане неприкосновено и недосегаемо за духове на вече отдавна изстинали тела. Пък и като умра, няма да искам да стоя на някой облак и просто да наблюдавам. Какъв посредствен живот би бил това!
Мислите за татко повдигнаха духа ми. Изправих се и поех обратно към стаята си. Този път не се застоях пред невидимия праг, а веднага застанах в средата й. Цветовете на тапетите по стените бяха избелели от времето, а дъсченият под беше прогнил целият. Като по-млад често ме мъчеше мисълта, че настоящето бързо се превръща в спомени за миналото, а те на свой ред избледняват, докато целият ти живот се сведе до шепа бледи реминисценции. Този мой страх излезе съвсем безпочвен сега, когато чувах и виждах всичко. Помнех всяка една малка подробност.
Под прозореца лежеше вехтото ми бюро. Цялото беше покрито с парчета стъкло и прах. Столът пред него беше катурнат. Изправих го и се настаних удобно на мекото седалище. Прокарах пръсти по ръба на писалищната маса. Слоят прах беше почти толкова дебел, колкото самото дърво. Насред целия този хаос, ме чакаше стар другар – една дървена кутия. Гледах я и се усмихвах глупаво, като малко момченце, което наблюдава голямата си любов без тя да знае. Не бързах да потърся това, което се крие вътре, исках да се насладя.
Всичко лежеше непокътнато на мястото си. Всяка малка джаджа, с която съм се занимавал. Винаги съм бил сантиментален, какво ли не намерих в кутията! Пък за мен сантименталист и вехтошар така или иначе са синоними. Минах през много години, докато накрая стигнах до дъното. Там лежеше тънка купчина листове. Това бяха страници, които съм изписал от дванайсет до двайсет и три годишна възраст. Не бяха много, просто отделни откъси от живота ми. Мисли и стихотворения. Бързо се пресегнах и ги извадих. С тях излезе и плик от писмо, пълен със снимки. Веднага го отворих и погледът ми зашари по веселите лица на татко, майка, сестра ми и...моето.
В един момент слънцето съвсем се скри и чак тогава ми направи впечатление колко време е минало. И то единствено защото вече не виждах. Станах и заопипвах рафтовете на шкафа вдясно. За момент спрях и се засмях. Спомних си къде стои газената лампа. Претичах до другата стая, но не я намерих. Ала сърцето ми тупкаше прекалено бързо, беше твърде жадно да види всичко и се нуждаеше от светлина. Затършувах из къщата. Накрая ръцете ми попаднаха на облото й тяло, скрито в един шкаф, долу в мазето. За да я намеря, бях изгорил почти всичките си кибритени клечки. Запалих я и усетих стара позната миризма. Може би ако не се бях разровил из спомени, щеше да ми се доспи и да се унеса, но вместо това се втурнах обратно към стаята. Бях като малък ентусиазиран хлапак. Часове се взирах в черно-белите снимки, гледах ги и се опитвах да почувствам всеки един миг, който виждах заснет.
Накрая останах сам, с изписаните листи в ръце, снимките бях прибрал в джоба си. Хванах лампата и зачетох. Докато прехвърлях страниците, обърнах внимание, че няма никакъв хронологичен ред. В един момент следях мислите на тринайсетгодишен хлапак, когото го е срам да се обясни в любов пред своята Ани, а в следващия - пламенната поезия на един млад романтик. Погледът ми се спря на едно стихотворение, което ми навя спомени без цена.
Вървя си из гората, свиркам си и пея гласно
Когато виждам пред лицето си старик гърбат
В очите му под локви суша се четат тъга, безгласност...
Устата му виси, а пък изпитите му бузи хранят глад.
Бастунът му пращи, подпиращ тяло уморено
На гърбицата му е легнал свят,
Усмихва се бездушно,
през живота си продал на хиляди човеци хиляди мечти
и всяка мъка върху своето сърце приема топло и радушно.
във малката къщурка, дето щастието чуждо спи
Няколко минути не можах да откъсна поглед от думите. Срязаха ме ненадейно, както бях потънал в най-сладки спомени. Изправих се рязко, грабнах газената лампа и хукнах навън. В бързината я ударих о една изпъкнала греда и стъклото се счупи, но пламъкът оцеля. Излязох през зелената портичка на двора и се устремих право напред. Бързо слязох до подножието на хълма и навлязох в гората. Като че ли беше оредяла, преди ми се виждаше толкова величествена. Сега елите бяха разредени, клоните им не ги опираха една в друга. Под краката ми хрущяха сухи иглички. Мина ми през ума, че те ронят малките си остри листа, вместо сълзи.
Тичах и се взирах напред. Надявах се да видя, че прозорчето свети в далечината, въпреки разтърсената от непоколебимия ми устрем картина. Скоро газената лампа в ръката ми загасна от брулещия пламъка вятър. Но тя не ми трябваше, аз търсех жълтиникавата светлина някъде пред себе си. Нея я нямаше, но след секунди зърнах червенеещия под лунната светлина покрив на малката горска къщурка. Въпреки скърцащите стави и задушното време, което отне дъха ми, продължих своя бяг, докато не стигнах пред вратата й. Вътре беше тъмно. Почуках, макар да знаех, че няма никого. Може би очаквах от другата страна да ме чака миналото. Побутнах я малко по-силно и тя зейна широко отворена. Тясната стаичка, в която се озовах, беше бездушна и празна. Помнех я от едно време. Вляво лежеше малкото ниско легло. Отстрани стоеше самотна кръглата маса, която си нямаше столове. В другия край до ниския таван се изидгаше дрешник. Отидох до леглото и се проснах изморен. Очите ми се затваряха, нямах сили да ги държа отворени. Извърнах глава и заспиващият ми поглед прекоси стаята, след което изрекох на висок глас:
-Откъде вадя мечтите ли? Ей от тоз дрешник!
***
-Ей, господине!
Малко момче с дълга коса стоеше пред мен и размахваше пръчка. Огледах наоколо. Дребни прашинки се носеха под прожектора на пречупената от прозореца слънчева светлина. Бях заспал в малката горска къща.
-Малкият, кой си ти?
Той отметна бретона си и изкриви глава леко назад, за да ме вижда по-добре.
-Антоан.
-Антоан? Страхотно име! Кажи, Антоане, какво правиш тука?
-Аз ли? Тук живея.
-В тази къщурка?
-Не, от другата страна на баира, само на изток.
-До полето със слънчогледите?
Момчето бавно пристъпваше към мен, както звероукротител към див звяр. Знаех, че ме гледа право в очите, въпреки, че не виждах неговите. Като чу въпросa ми спря на място за момент, бръкна в джоба си и за секунда се озова при мен.
-Дай ръка.
В шепата ми изсипа колкото семки малкото му юмручето беше побрало. Засмях се.
-Защо крадеш реколтата на дъртия Калин?
-Познаваш дядо?
-Ако знаех, че Калин ти е дядо, щях веднага да стана и да ти подам ръка.
Сега като че ли се отпусна. Седна на леглото до мен и остави пръчката си встрани.
-Антоан, често ли идваш тук?
Малкият кимна с глава.
-Мога ли да те попитам защо?
-Разхождам се, наоколо е красиво. Малко по-надолу, като стигнеш до каменната чешма и после свиеш вляво, са най-просторните поляни на целия Древозлен. Само дето дядо не дава да ходя из тях, че да не ме ухапе някоя усойница.
-Самичък ли идваш? Защо не играеш с другите деца.
-Цяло лято съм си на село, никой няма насам. На есен ходя да уча.
-Учи, Антоане, учи. Че живот те чака.
Момчето взе пръчката си и стана от леглото. Какво ме прихвана, та му заговорих за училище?!
-Антоан, почакай. Един дядо живееше тук преди.
Като че ли това, което казах, спечели отново вниманието му върху разговора ни. Върна се при мен и пак седна на леглото.
-Значи го познаваш. Жив ли е?
Антоан ме изгледа изпитателно. След това попита:
-На колко години си?
-Аз ли? Стар съм, почти догонвам дядо ти Калин.
Момчето повтори въпроса си.
-На петдесет и шест.
Малчуганът ме потупа по крака, стана и се отправи към вратата. Изправих се и тръгнах след него. От цялото това тичане предната вечер цялото тяло ме болеше, но куцуках по петите на новия си другар. Водеше ме към поляната със слънчогледите. Скоро дърветата останаха зад гърба ми, а пред мен се разстла красива жълта покривка. Черните лица гледаха на изток и аз не ги виждах. Затова всичко беше жълто.
Къщата на Калин беше съвсем друга. Там, където преди имаше покрив, сега се издигаше втори етаж.
-Дядо го няма, да знаеш.
-Я, че къде се е завлякъл пак тоя дъртият?
Антоан не отговори. Пантите на старата врата изскърцаха умилително и той ме покани да вляза. Всичко беше както го помня. Само я нямаше вонята на сливовата другарка.
-Искаш ли нещо за пиене? Вода, чай?
Този път аз не отдадох внимание на въпроса му. Вместо това му зададох нов.
-Ами, като го няма дядо, ти защо ме каниш? Не бива така, не знаеш нямам ли му зъб.
-Знам кой си.
-Така ли? Аз пък не!
Почувствах колко неуместен коментар съм направил. На Антоан обаче не му направи никакво впечатление. Той прекоси стаята, отвори най-горното чекмедже на скрина и извади нещо оттам. Движенията на това дете ме изумяваха. Гласът му беше писклив, като на малко момиче, но в жестовете му, в начина, по който се държеше, имаше нещо мъжко.
-Ето! - подаде ми някакво топче хартия - Това ти е от дядото.
-От дядо ти Калин?
Отново ми хвърли онзи въпросителен поглед, сякаш се присмиваше на захласнатото ми отвеяно поведение.
-Не, от дядото, за който ме пита. Каза да ти го дам. Помоли ме да ти предам и няколко думи. Че това е цената. Пък няколко дни по-късно почина. Почти година мина, откакто за последно си говорих с него.
Тръпка пролази тялото ми и студена пот изби от челото ми. Стоях с широко отворени очи и зениците ми бавно се местеха във всички посоки, в търсене на нещо, което да ме подпре.
-Хайде, разгърни го, де! Година чакам вече.
Пискливото гласче на момчето ме освести.
-И ти не си погледнал какво пише вътре?
-Не. Само твоите очи трябвало да го видят.
Ръцете ми трепереха. Без да усетя залитнах назад, но се приземих на старото протъркано кресло. Може би имах късмет, то да бъде точно там. Но най-вероятно просто помнех. Затворих очите си и доразгърнах намачканата хартия. Беше ме страх да погледна какво пише. Бавно отлепих клепачи и се загледах сред хилядите гънки на прохабения лист. Беше празен. Обърнах го наобратно, поставих го върху крака си, пригладих го, заврях нос в него, дъпрах го в различни посоки, за да се изправят гънките, но на него нямаше нищо. Просто бяло парче безмълвност. Хартията се прокъса по най-изтънената линия и двете ми ръце се отпуснаха на креслото, всяка стиснала къс.
-Е? Какво пише?
Мълчах.
-Чичо, езика ли си глътна? Кажи ми какво пише.
Бях свел глава и не знаех какво да отговоря. Загледах се в бедрото си. Върху него лежаха няколко трохи. С две плавни движения ги пометох, изправих се, благодарих на Антоан за всичко и тръгнах към къщи.
© Пешко Гьошев Всички права запазени