ВТОРА ГЛАВА

Зима 2044

1.

Владимир

Понякога, ако смесеше марихуана с алкохол вечер, се събуждаше през нощта. Често - с халюцинации. Бе свикнал с това и не се изненада особено, когато на двадесети и първи януари, в четири сутринта, видя светлината в стаята си. Надигна се и със смътната мисъл „Пак ли! Проклетата трева!“ направи няколко залитащи крачки напред. Светлината се диплеше около него на дълги воали, като приказни водорасли в тъмно море. „Поне е красиво, мамка му.“ Обикновено или стени се чупеха, или космати чудовища ръмжаха насреща му. Светещи водорасли досега не бе имало.

На метър от вратата на банята, чу зад себе си глас:

- Владимир!

Изведнъж като светкавица в съзнанието му блесна споменът за една книга, която бе чел като малък в интернет – „Приказка без край“. Там имаше една героиня – как ѝ беше името – Уу..Уйулала, нещо такова – чиято същност бе глас. Тя съществуваше само там, където говореше. Или по-точно, където пееше, защото изливаше репликите си в стихове.

„Уйулала?“ прииска му се да попита. „Ти ли си?“

Владимир опря длан на стената и полека се обърна.  Светещите воали обгръщаха цялото ателие, висяха от тавана до земята, преплитаха се един с друг, поклащаха се леко, сякаш му махаха. Изведнъж нещо наистина му махна иззад един воал. Жестът бе целенасочен, разумен. Владимир премигна. Виждаше ръка - истинска, човешка длан, с дълги фини пръсти и широка основа. Пръстите се свиха, махването се повтори.

- Ела! – чу се отново гласът. Да, този глас бе като песен, вплетена в извивките на воалите. Не звучеше от определено място, а сякаш го заобикаляше отвсякъде. Дори за момент му се стори, че го чува в собствената си глава.

„Дяволите да го вземат, откачих ли наистина? Мариана откога ми разправя, че това ме чака!“

Владимир разтърси глава, в опит да се измъкне от видението. Понечи да се обърне отново към вратата на банята – ще иде, ще си вземе душ, ще отмине, както обикновено,  – но в този момент иззад воала, като зад колона на портик, се показа цяла фигура.

Човекът бе малко по-висок от него, което ще рече, към един и деветдесет. Бе мускулест, строен и светъл като скандинавец. Кожата му бе почти прозрачна, а косата толкова руса, че изглеждаше бяла. Носеше ленени панталони в кремав цвят и светлосиня риза.

Владимир се задъха. Отстъпи назад, блъсна се в стената. „Това не може да е халюцинация! Това е истина! Какво по дяволите... идват да ме арестуват ли... но може ли така, посред нощ... и какви са тези светлини... и защо този е сам...“

- Спокойно! – човекът се усмихна. Сега гласът му идваше от самия него -без съмнение бе локализиран зад трептящата кожа на гърлото му и в полуотворените устни, но пак се лееше като песен. А усмивката му бе искрена, топла, като усмивката на човека, при когото често се връщаше в сънищата си – майка му.

- Идвам с добро – каза човекът. – Трябва да поговорим.

Владимир бе онемял. Онемяваше винаги в подобни ситуации. В интерната, след бедствията, когато по-големите и по-силни момчета го нападаха и му взимаха топлите дрехи или скътаната храна, никога не можеше и дума да каже. Мълчеше и в училище, когато го скъсваха от подигравки заради хилавото му телосложение и ниския му ръст – да, до шестнайсеттгодишен бе дребосък, чак след това порасна, късен пубертет, обясниха докторите – когато му изсипваха обяда в тоалетните, когато късаха учебниците му и когато го пребиваха, защото нямаше пари или ценности, или просто защото ги дразнеше, той винаги ги дразнеше, защото бе свит, чувствителен, разплакваше се като момиче и най-вече защото учителите се скъсваха да го хвалят –  „Ще излезе нещо голямо от теб, Владимире, страшно си талантлив!” – но какво му пука на едно четиринайсетгодишно момче колко е талантливо, след като не може да се впише в средата си? Ами по-късно, отритванията на момичетата, криенето от полицията, докато се замъкнеше до тайната си среща с дилъра – започна с дрогата много рано, и как да не започне? Кой, по дяволите, можеше да го обвини? Рисуваше, продаваше нелегално картините си и си купуваше дрога. Искаше му се да го изхвърлят в Затворен квартал, поне там щеше да е на спокойствие, но не го направиха заради препоръките на учителите, защото той беше много талантлив, по дяволите. Приеха го в Художествената академия. Отпуснаха му стипендия. После му дадоха и работа. И да, нещата можеше и да се наредят в крайна сметка, защото той порасна на ръст, зае се да тренира и жените започнаха да го харесват. Тоест, харесваха го, докато не го видеха как онемява. Как продължава да трепери от всичко – от криминалните типове, с които, ще не ще, си имаше работа, защото въпреки дългите си периоди без дрога, алкохола не успя да го откаже напълно; от полицаите, с които също си имаше работа; от представителите на духовната комисия; от шефа на списанието, където бе нает; от бездомните кучета; от бурите и наводненията; от прекалено бързото каране на шофьорите на таксита, от неочаквания тътен в метрото – при всеки изникнал проблем „хленчеше като петгодишен пикльо“, както се изразяваше бившата му приятелка Дарина. Тя имаше набор от чудесни изрази, с които описваше характера му. Особено любим ѝ беше „безмозъчен дроб“. Тя не искала повече да си има работа с такъв „безмозъчен дроб“, каза накрая, при последната им среща. Той бе излял цялата си душа пред нея, през петте години, докато завършваше академията и после работеше като илюстратор във „Всемогъщата Му ръка“, Дарина се превърна в майката, която почти не бе познавал и за която бе копнял цял живот. Смяташе, че най-сетне е приет, такъв, какъвто е. Най-сетне бе на път да постигне мир със себе си. Проблемът с онемяването, обаче, се оказа страшен препъникамък.

И ето го сега, стои, мълчи и трепери. Не само че бе загубил глас, но бе загубил и способност да се движи. Ако човекът решеше в този момент да се приближи и да му счупи врата, и ръка нямаше да вдигне да се защити. Моментът за бягство бе изгубен, пътят му навън – отрязан (мъжът стоеше близо до входната врата и за да стигне до нея, трябваше да мине през него) и съответно идваше ред на парализата. Щеше ли да се пребори с този проблем някога?

- Ще се пребориш – гласът на непознатия го изтръгна от мислите. Човекът стоеше срещу него и му се усмихваше все така топло. – Ще го направиш. Съвсем скоро.

Нито с израза на лицето, нито със стойката си човекът показваше враждебност. Владимир ясно долавяше това и започна да усеща как напрегнатите мускули на тила му се отпускат. Въпреки това гласните му струни все още бяха вързани на възел.

„Какво означава това?“, запита той мъжа с поглед. „Какво искаш да кажеш?“

- Искам да кажа, че ще станеш друг човек. Ще спреш да се страхуваш.

„О, не! Тоя натрапник мислите ли ми чете? Май все пак халюцинирам!“

- Непознатият вдигна ръка и по цялото тяло на Владимир се разля топлина, сякаш се бе потопил в гореща вана. Мускулите му се отпуснаха, ръцете му спряха да треперят. Той си пое дълбоко въздух и изумен усети, че раменете му се изправят, а краката му пристъпват напред. Почувства се странно – сякаш след дълго пътешествие из чужди и страшни земи най-сетне се завръщаше у дома.

- Какво става? – попита той тихо, но вече съвсем свободно. – Кой сте вие?

- Казвам се Асарих. Искаш ли да седнем на масата?

Владимир се поколеба за миг, после го последва и двамата се настаниха на кухненската маса. Златните гирлянди продължаваха да се веят из стаята и светлината, която излъчваха, бе достатъчна, за да се откроява ясно всеки предмет в стаята. Сега, когато човекът седеше на не повече от петдесет сантиметра разстояние от него, Владимир забеляза златните лунички по лицето му, очертаните под бледата кожа кости и очите му – наситеносини и дълбоки като планински езера.

Защо сте тук? – прошепна Владимир. – Какво искате от мен?

Непознатият се засмя и сякаш късчета прозрачно стъкло се пръснаха във въздуха. Смехът му бе толкова заразителен, че Владимир усети, че самият неволно се усмихва.

- На този въпрос не мога да отговоря с едно изречение – човекът се облегна на стола си, изучавайки Владимир с дълбоките си очи. – Ще трябва да проявиш търпение и да ме послушаш известно време.

- К -колко време?

- Докато се завърнеш напълно.

- Моля?

- Ти си загубен, Владимир. Загубил си пътя си, както много други хора. Лошото е, че с лутането си в мрака ти и още двама души събудихте страшни зверове. И тези зверове сега вилнеят на свобода. Преди да се завърнеш в родния си дом, трябва да ги приспиш.

Владимир потърка челото си.

- Виж. . . да ти призная, по литература не бях много силен. Може да ти се струва странно за художник, но с точните науки съм по-добре. Да прескочим алегориите или каквото там е, а?

- Не е алегория. Навън броди истинско чудовище, събудено от теб. От емоцията, която вложи в картината си.

- Коя картина? – Владимир го погледна подозрително.

- „Джуджето и великанът“. 

- Ааа… За „Джуджето и великанът“ ли ще си говорим? Да не искаш да ти правя незаконни репродукции?

Без да обърне внимание на думите му, мъжът каза:

- Има един човек, казва се Петър Доневски. Чувал ли си го?

- Петър Доневски? Главният секретар на МВР?

- Точно той. Доневски е една от основните фигури в българската полиция. Винаги е притежавал много власт, но от една година насам силите му са извънмерни. Той бе първият купувач на картината ти, през есента на 2043 я поръча от „Арт вижън“, спомняш ли си?

- Естествено, че си спомням – каза Владимир. – След като я купи, искаше и две репродукции. Едната не е рисувана от мен, не знам Бонев на кой я е възложил.

- Чувал ли си за меметика? – попита човекът.

- Бегло. Защо?

- Мемът е идея, културна единица, предавана от едно съзнание в друго. Хората тепърва ще откриват дълбочината на този термин. Засега мога да ти кажа, че силата на един мем нараства право порционално на силата на предаването му. И че той е нещо физично, с напълно реални измерения. Като куршум, който изстрелваш във въздуха. Твоята картина е един мем. Попада в обществото и е готова да прекроява съзнания. И силата на посланието ѝ е действаща, докато е действаща емоцията, която те е подтикнала да я нарисуваш.

- Звучиш като професор по социология – каза Владимир. – Извинявай, но какво общо има това с...

- Петър Доневски вижда картината ти и става приемник на посланието, заложено в нея. Мемът по чисто физически начин променя невроните му и връзките между тях. Превръща мозъка му в идеален съд за отровата на Луцифер. Не знам дали ти е известно, но съзнанията ви се нуждаят от определена културно-социална заготовка, преди която и от Двете сили да работи с тях. Ако Бог реши да те привлече към Себе си, Той първо трябва да подготви ума ти. Същото прави и Луцифер.

- Е, тук вече ме загуби – каза Владимир. – А пък тъкмо започна да ми става интересно. Хайде де, кажи какъв си. От Духовното министерство ли си? Наблюдател? Пречиствател? Мариана ли те нае? Или друг от списанието?

Асарих се усмихна.

- Не съм Наблюдател.

- А какъв си?

- Ангел.

Настъпи тишина. Владимир преглътна, премигна и се взря по-внимателно в човека срещу себе си. Чак сега видя, че бялата му кожа едва доловимо блещука. Зад него светещите воали потрепваха с къдрите си, замираха за миг, после се раздвижваха отново, сливайки сиянието си с това на кожата му.

- Виж... – Владимир се изкашля. – Това е някакъв номер, нали? Имам предвид... тия светлини и всичко. От някоя пречистваща програма си, признай си.

- Не – отвърна Асарих, – аз съм душа от друго измерение. Пред теб съм в човешка форма, за да ме възприемат по лесно сетивата ти, но иначе не изглеждам така.

- Но... – Владимир се поколеба. Искаше му се да каже, че това е невъзможно, но се спря. Кое беше невъзможно? Нали точно за това приказваха непрестанно в църквите, по телевизията, по уличните табла, по съборите, в книгите, на работните семинари и изобщо навсякъде, накъдето се обърнеше.

Но това, естествено, не можеше да е вярно. Не беше истина, както не беше истина и всичко това навън, този фарс, тази страховита система за манипулация, постигнала успех само благодарение на трагедията, сполетяла света в началото на столетието. Дори Бог да беше реален, не можеше да е реален по абсурдния начин, по който го представяше обществото.

- Да – каза Асарих. – Обществото е абсурдно, напълно съм съгласен. Но тази система ще рухне, не се тревожи. Няма да издържи още дълго. Има само една подробност – това не може да стане без твоята помощ.

- Моята помощ?

- Бог се нуждае от помощта ти, за да оправи нещата.

- А! – Владимир тръсна глава. „Виж, това е нещо различно. Не дърдори за грехове и подчинение. Явно е някаква нова програма. Като нищо Мариана е в дъното. Сто процента.“ – И как по-точно мога да Му помогна аз?

- Като Му отвориш свободен коридор за действие. Или, с други думи, като застанеш на Негова страна.

Владимир помълча:

- Тоест, сега не съм на Негова страна, така ли?

- Ами, не съвсем. Добре, добре, не ми се мръщи така. Може ли да довърша мисълта си за Петър Доневски?

- Хм... Да, разбира се. За какво ставаше въпрос?

- След като твоята картина е настроила мозъка на главния секретар на определена честота, Луцифер го атакува. Пуска му част от енергията си и Доневски получава свръхсили. В момента той е изключително силен физически човек. Може да вдигне лек автомобил с една ръка, да премаже сто души невъоръжен, да се движи с невъобразима скорост. Жив супермен си е. Всъщност е точно това... – Асарих наклони глава, – което ти самият си искал винаги да бъдеш.

Владимир отново помълча.

- Ама ти сериозно ли?

- Напълно. Да, знам как звучи. Знам, че не ми вярваш, но това не е важно– Асарих се усмихна. – По-важното е, че все пак ме слушаш. Вярата ти ще дойде с времето. Сега трябва единствено да помниш думите ми. Като говоря за Доневски, е необходимо да отбележа, че той не е сам. С него са и духовният министър Марий Алев, и министърът на Ораторията Кирил Дерев. Тези две изключително влиятелни политически фигури също са получили своите „дарове“ от Луцифер. Техните съзнания са били прекроени от други меми – книгата и симфонията на двама души, с които ще се запознаеш утре.

- Аха – Владимир потърка чело. – Значи не съм единствената разрушителна социална стихия в държавата ни, а?

Асарих отново се позасмя:

- Забавен си – каза той.

- А ти не си – отвърна Владимир. – Всъщност, честно да ти кажа, вече започваш доста да ме потискаш.

- Ще те потисна и още – каза Асарих. – Знаеш ли какво планират Доневски, Алев и Дерев? До една седмица ще подлъжат президента да одобри внасянето на нов закон в парламента. Този закон ще даде зелена светлина на полицията и армията да срине до основи всички Затворени квартали в страната. Незаконните ще попаднат в затвора или ще бъдат убити. Без съд. Ще бъдат локализирани и повечето от бегълците, които се крият из планините, и те също ще бъдат ликвидирани. Що се отнася до Законните – те ще бъдат подложени на жестоки проверки, денонощно следене и голям процент от тях също ще завършат в затвора или пред куршумите. В този процент, със сигурност, ще влезеш и ти.

Кръвта на Владимир изстина. Той се дръпна назад, надигна се от стола, после пак седна. Главата му шумеше. За първи път, откакто светлината го бе събудила, почувства тежестта на изпитата водка и металната токсичност на изпушената трева. Ръцете му отмаляха, догади му се.

- Прекаляваш – промълви дрезгаво. – Каквато и да е проклетата ти програма, каквото и добро да целиш да ми направиш, това не е начинът.

- Владимир, говоря ти напълно сериозно! – Асарих вече не се усмихваше. Кожата му сякаш бе посивяла, а с нея и танцуващите наоколо гирлянди. Внезапно светлината им му заприлича на отблясъка на стоманени остриета. Гласът му бе все така мелодичен, но вече не му напомняше на елфическа песен, а на погребален марш. – Всичко това ще се случи съвсем скоро. Освен ако не се намесите ти и другите двама души, за които ти казах. Само вие можете да го спрете.

- Ти вярно ли ми говориш всички тези глупости само за да спра предполагаемата си злоупотреба с наркотици?

- Злоупотребата ти с наркотици изобщо не ме интересува. Друсай се колкото искаш, ако това ще ти помогне. На Бог не му е приятно, като си съсипваш тялото, но то си е твое, в крайна сметка. Само че съзнанието ти никога не е само твое. Него трябва да промениш. Разбери коя е основната емоция, която те е подтикнала да нарисуваш „Джуджето и великанът“ и се опитай да я превъзмогнеш. Спри посланието, което картината ти излъчва, като преобърнеш собственото си съзнание. Открий негативната мисъл, залегнала в основата на творбата ти и я замени с позитивна. Тогава ще станеш равностоен противник на Доневски и ще можеш да влезеш в битка с него.

- А, значи трябва да разбера какви са мислите ми?! Извинявай, небесни посетителю, но не ми ли трябва специалист, да ме консултира по въпроса?

- Прав си, да анализираш сам себе си е трудно – съгласи се Асарих. – Не е невъзможно, но е трудно. Не е задължително обаче помощта да дойде от психиатър. Може да са приятели, които да те опознаят истински и да те разберат.

- Такива приятели аз нямам – каза Владимир.

- Ще имаш – отвърна Асарих.

- Сериозно?

- Да, казах ти, че ще се запознаеш с тях утре. Отиди в четири часа следобед в Затворения квартал. Адресът е улица „Железарска“ 5, една стара кооперация близо до ледената пързалка. Те ще те чакат там. Името на жената е Людмила Пеева, а на мъжа Боян Денев. Поговорете си, споделете преживяванията си. И ще намерите верния път.

За пореден път, Владимир замълча. Асарих също мълчеше. Тишината в ателието напомни на Владимир за безмълвието на оракула след изчезването на Уйулала и последвалата му трагична разруха.

- Значи – започна той накрая с глас, който му прозвуча странно и чуждо на самия него, – нека да обобщя, да видим дали правилно съм схванал. Иновативната програма, която очевидно ръководиш, ме праща да се срещна с други двама духовно нестабилни индивиди, за да обсъдим бъдещата си роля в спасяването на света и усещането за собствената ни значимост цели да ни накара най-сетне да приемем участието си в съвременното ни велико общество. В крайна сметка, ще се върна тук, ще спра – предполагаемо – да се наливам с водка и да пуша трева и ще започна да паля свещи на всеки ъгъл по улиците и наистина, ама наистина да се моля, когато забият камбаните. И да си върша по-съвестно работата, разбира се, което предполагам е основната идея.

- Интересно, дали ако наистина вярваше, че съм Пречиствател или Наблюдател, щеше да говориш толкова свободно пред мен?

- Срещу мен няколко пъти вече са повдигани обвинения – Владимир вдигна рамене. – Повтарям неща, които министерството дрънка по мой адрес постоянно. Тъй като няма никакви доказателства, не виждам защо да ме е грижа какво приказвам.

Асарих се усмихна:

- Нека поясня. Ако успееш да преобърнеш съзнанието си, самият ти ще се сдобиеш със свръхчовешки сили. Това ще е знакът, че си на прав път. След това трябва да използваш тези сили, за да влезеш в битка с Петър Доневски. Вярвам, че ще имаш много добри шансове за победа.

- О, включват се значи и елементи на екшън – каза Владимир. – И какви по-точно ще са свръхсилите, които ще получа?

- Ще разбереш по-нататък.

- Аха. А ти, предполагам, ще наминаваш да ме напътстваш, да не би да се отклоня от дадените предписания?

- Ще дойда още веднъж – каза Асарих.  – И да, ще направя всичко възможно да не се отклониш от „предписанията“, въпреки че в крайна сметка, всичко зависи от самия теб.

- Ще те чакам с нетърпение – каза Владимир.

- Не се и съмнявам. Хайде, засега те оставям. Легни да поспиш. От утре започва задачата ти.

- Вече не си спомням нито в колко часа беше срещата, нито къде.

- Не се притеснявай – Асарих погледна към компютъра на масата до леглото. Малкият черен предмет проблесна едва забележимо. – Всичко вече е записано в бележника ти, в папка „спешно“. Нагласих и аларма, така че няма как да забравиш.

- Страшен си! – измърмори Владимир. Докато гледаше подозрително към компютъра, високият мъж стана от масата и заобиколи светещите гирлянди. Или водораслите...или, хм, каквито бяха там. Застана до един от тях, пристъпи към него и пред очите на Владимир, се сля със светлината му. Водораслите затанцуваха, разлетяха се на милиони светещи пръски в апартамента, после се стопиха в тъмния въздух.