Червеният шлифер много ѝ отиваше. Тя го наричаше керамичен – това едва ли е цвят, но сигурно е бил такъв, когато го е купила. Беше доста поизбелял, обаче ѝ стоеше като на манекенка. Илиана не беше висока, но тази дреха я правеше стройна и някак гъвкава, подвижна и грациозна.
Видя, че разговаря с двама пред входа на общежитието. Не ги познаваше тия типове, не бяха от тяхната компания, трябва да се е запознала с тях през последните два месеца, след като се разделиха. Чу я да се смее и това го подразни.
– Ще паднеш от прозореца, бе Радо! – каза весело съквартирантът му. Той все беше весел – с повод и без повод, сякаш се радваше само задето е жив. – Да не си видял призрак?
– Не, не е призрак. Илиана е. Долу на входа.
– Значи същото. И какво толкова чудно има, тя живее в това общежитие, нормално е да използва входа.
– Тя не използва входа, глупак такъв! – озъби се Радослав. – И не е нормално да се кикоти с непознати.
Отдръпна се от прозореца, ядосан и намръщен, почеса се без причина по чело ...