25.11.2019 г., 6:55 ч.

 Танц по ръба - Опознаване 

  Проза
736 3 3
Произведение от няколко части « към първа част
6 мин за четене

Докато опитвах да стана и да си обуя нещо, спомените бавно започваха да се връщат… След студения душ, Памела влезе още няколко пъти при мен в опит да ме убеди да си легна в леглото, докато аз упорствах че мястото ми е на пода в банята. После имах бяло петно, и проблясък как някакви хора ме носят през стаята, в която имаше и други хора, и ме слагат в леглото. Какъв ужас! Чувствах се толкова унижена! Стоеше обаче въпроса, какво правеха тия двамата в леглото ми и на дивана ми ?! Разбутах бурно Иван.

 

- ММммм!?
- Ванкооо! Събуди се!
- Ммммм! Буден съм!
- Какво стана снощи?
- Е не помниш ли? Напи се като животно и те сложихме да спиш!
- А ти що спиш при мене?!
- А къде да спя? Отатък Памела и Галин не мирясаха… Тя трябваше да спи при тебе, ама се намърда там при него, и ние с Митака се преместихме тука, щото там не се спеше….
- Ох…Добре…Значи, ние не сме… сещащ се?
- Не бе, ти луда ли си? Ти беше като труп! Аз да не съм някой извратеняк…
- Ужас…
Митака се размърда на дивана.
- Ей! По-тихо бе! Някои от нас се опитват да спят!
- Стига си спал! Ставай да пием кафе, имаме генерална репетиция след час! – отговори Иван. После се обърна към мен – А пък ти, вземи пиши на тоя твоя, че снощи се побърка да ти пише и звъни. Ние му отговорихме по едно време, но само се побърка още повече, така че виж там…
- Вие сте какво…?!
Мамка му…

 

По пътя към кафемашината бурно обяснявах по телефона, какво е станало снощи, и че всъщност не е нищо повече от напиване, докато отсреща получавах спокойни намеци и упреци, които потуших съмнително бързо с извинения. През няколкото седмици, в които поддържахме връзка от разстояние, той беше показал, че не е ревнив, което ценях много. Всяко ограничение на свободата си посрещах с бунт и желание за бягство, след предишната си свръхконтролираща връзка. Така че, всичко беше наред.
Сега оставаше да оцелея през този ден, в който тялото ми го връщаше за номера който му изиграх снощи.

 

След многобройни опити да ме убедят да пия айрян вместо вода и да опитам да си изям кифличката, най-накрая се отказаха и влязохме в театъра. Прекарах деня в накаква форма на хибернация, разположена на две от седалките, гледайки отново и отново пиесата, която вече знаех дума по дума. Няма да се впускам в подробности за стадия на махмурлука ми, тъй като все пак оцелях до вечерта.

 

След едночасова освежаваща дрямка, типично за всеки тийнейджър-купонджия, бях готова за нови приключения. Всички се бяха събрали в стаята на Галин, от където се чуваше по целия коридор силна музика и въодушевено говорене. От вратата ме лъхна познатия аромат – Иван вече свиваше голяма „бабана“ предназначена да изхрани поне десет гърла. Половината се отказаха още при запалването, но аз, нали ще се правя на герой, така геройски се светнах, че веднага съжалих, но вече нямаше връщане. Усетих как ме замайва и бавно но сигурно губя координация. Мозъка ми препускаше – не можех втора вечер подред да си показвам магариите пред всички. Нещо започваше да се бунтува отново в корема ми, така че реших да изляза на чист въздух. Подметнах небрежно „отивам да се поразходя“ докато прекосявах стаята, без да дам време за реакция, въпроси и възражения.

 

Живителния нощен хлад на пролетната вечер изми лицето ми от належалата ме омая. Изведнъж усетих бодрост, която ми липсваше от няколко дни насам (така става, когато се подлагаме на маратони по надпиване). Тръгнах по улицата на непознатия град, без да знам точно на къде. Бях забравила телефона си горе, абсолютна свобода.


Чух тежки стъпки зад себе си и задъхано „Чакай! Забави малко“ сред дишане на пресекулки. Разбира се, Иван…
- Къде хукна сама? – все още задъхан и миришещ на трева и бира.
- Остави ме, разхожда ми се… - поддържах темпото си, все едно го нямаше.
- Ааа, не мога да те оставя сама. Ще ти досаждам, щеш – не щеш.
- Уф… Хубаво. – вече се беше изравнил с мен.
- И, къде отиваме? – Ухили ми се самодоволно.
- Където ни отвее вятъра…

 

Вървяхме по дълга празна улица, с дървета от едната страна и ограда от другата. Беше започнало да ръми приятно, от черния асфалт, попиващ жадно всяка капка, се носеше онзи аромат на дъжд, който ни връща в детството… Оградата свърши и пред нас се разкри голяма площадка. Погледнах го с дяволития поглед на малко момиченце, което са оставили само в къщи. Той надигна вежди, и докато се усети, вече бях обрала маранята от пързалката и се засилвах с люлката колкото мога.


- Хайде! Какво стоиш там като изтукан! Мятай се!
- Ъъъм…
- Гледай сега! – засилих се и скочих от люлката, когато беше най-високо, приземявайки се на крака го чух как ахва.

Беше протегнал ръка напред, сякаш можеше да ме хване от три метра разстояние. Уплаха и объркването по лицето му ме забавляваха. Погледнах към другия край на площадката – там имаше голяма рампа за скейтборд. Без да му дам време да реагира, се затичах натам и започнах да се засилвам – от едната страна, на другата, обратно, иии…. (както се очаква на мокро и хлъзгаво) – Баам! Избухнах в смях, а той вече беше наведен над мен.
- Добре ли си? – загрижено-притеснен.
- Да, нищо ми няма (не можех да спра да се смея)
- Не, имам предвид нормална ли си? Можеше да си счупиш нещо! – вече беше раздразнен.
- Ох, че си сдухан…Ела да ти обясня сега…

Седнахме две съседни люлки.
- Просто ставам такава, когато всичко ми е наред, когато нищо не ме боли, ставам истински, детски щастлива. Това е рядкост. Винаги ме боли нещо – ставите, гърба, гръдния кош, корема… Не знам, сигурно някой ден ще ми открият някаква завъртяна болест, но за сега просто си търпя. От година е така. Обикалям по какви ли не лекари, все пръснати проблеми, хапчета за това, хапчета за другото, а нищо не минава. Ще взема накрая да стана лекар, че да има кой да ме лекува…
Както и да е. Радвай се, че ме виждаш в това състояние, защото не се случва често. Но това съм най-истинската Аз.  – гледаше ме странно. Бръчка се мержелееше между веждите му, а устните му бяха присвити.
- Хайде, другите ще се чудят къде сме се запиляли двамата… - Скочих бодро от люлката и игриво го приканих.

По пътя към хотела беше мъртвило, с изключение на една рижава котка, сгушена на оградата, и патрулка, която по чудо не ни спря за проверка.

 

  *                *                  *

 

Събудих се, както обикновено, свита на една страна, с ръката под възглавницата. Но нещо ми убиваше. На ръката си имах сложен метален бокс. (мой си е, подари ми го Многоликия, бях му споделила страстта си към хладни оръжия) Но защо бях спала с него? Отдолу пръстите ми бяха сини… Използвала съм го? За какво?

Иван похърквахе на дивана…

 

Следва продължение...

© Доротея Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??