„Моля те, не ме разочаровай, само не ме разочаровай..." си повтаряше
тя на ум, докато вървеше по калната улица към вкъщи. Дъждът се сипеше
върху червеното ѝ наметало и въпреки качулката, тя беше станала вир
вода. Но не обръщаше внимание на дъжда. Мислите ѝ бяха заети с друго. В
ръката си стискаше единственото нещо, което ѝ беше останало от сестра й
– малка брошка във формата на вълк, виещ към луната. За сега това беше
единствената ѝ надежда да я намери.
- Моля те, не ме разочаровай, ти си ми последната надежда... – каза тя,
този път на глас, говорейки сякаш на брошката.
Трябваше час по-скоро да се прибере вкъщи, трябваше да намери
сестра си, а за целта беше изминала целият този път до колибата на
вещицата извън селото. Там тя отчаяно ѝ се беше молила да ѝ помогне, ...