Татко, ти си боклук

Скъпите заведения, разбитите улички, дупки, бараки, кучешки лайна, магазини за алкохол и заложните къщи гледаха Дария и се редуваха, докато тя минаваше покрай тях. Само преди ден беше изгубила единствената си приятелка - нейната мила майка, която до последния си ден стоеше над шевната машина. Двете бяха сами.

Как животът се преобръща за броени часове. Как днес един човек е тук, а утре го няма. Как ти осъмваш сам, а ежедневието продължава да тече. И не му пука какво се е променило и какво си изгубил. И на другите не им пука.

Дария пушеше цигара след цигара, вървеше и се усмихваше на хората. Никой не знаеше какво преживява. Никой не знаеше как погреба майка си, а след няколко часа вече танцуваше на студения пилон и  пълнеше очите на неудачниците в стрип-бара.

"Курва" ли беше Дария? Така я наричаха всички, които я зяпаха като парче месо и хвърляха по някоя банкнота в краката ѝ, докато танцуваше. Според повечето хора тя беше точно такава. И това беше единственото, което трябва или може да прави - да танцува по бельо пред чекиджиите.

Но тя също имаше мечти. Почти всичките си пари даваше за университета и за лекарствата и лечението на покойната си майка. За нея оставаха малко - предимно за цигари...

Учеше се добре, беше сред първите по успех в университета. Правистка.

А "правото" никога не беше на нейна страна. Не и от житейска гледна точка. Брат ѝ умря от свръхдоза, баща ѝ беше алкохолик и посягаше не само на майка си, а често и на нея. Майка ѝ се разболя от рак и за четири години болестта я отнесе на другия свят. И тя беше сам сама, но продължаваше да се усмихва. Никога не се оплакваше.

Е, неморално ли бе, че танцуваше? Според всички стереотипи и т.нар. "обществено мнение" - да. Тя беше аутсайдер. Не беше лекарка, учителка или счетоводителка. Беше стриптизьорка. Беше красиво лице, готин задник и гърди. И никой не я познаваше и не си и правеше труда да опита. "Курва" - толкова.

Дария вървеше по уличката, водеща до блокчето, в което живееше. Вече сама. Пишкаше ѝ се и бързаше. Спря я клошарят, който се въртеше наоколо винаги. Бъркаше в кофите и познаваше всички.

- Дария, как си? Момичето ми, ще може ли една цигара?
- Не съм си купила, свършиха ми... но, знаеш ли, хайде да отидем и ще си купим.

Дария и бездомникът тръгнаха към магазина. Той с дрипавите си дрехи, небръснат от месеци и водещ със себе си тежката си миризма. Тя с красивите си крака, обути в черния чорапогащник, който съвсем малко се показваше между тесните дънки и  обувките ѝ, които трябваше да се гордеят, че се носят от красивото ѝ стъпало. Всеки ценител би забелязал това място, където глезенът ѝ започваше над обувките, чорапогащникът скриваше бялата ѝ кожа, а дънките се ядосваха, че са далеч, твърде далеч - на няколко сантиметра от глезена ѝ.

- Може ли да ми купиш и един спирт, Дария?
- Може. Но по-добре да ти купя една водка?
- Ако не ти е проблем...
- Не, татко, не ми е проблем.