„Най-много обичах да гледам небето. Всичките онези звезди, които сякаш светеха за мен и ми нашепваха, че съм родена за велики дела. Обичах и дългите ни разговори край огъня. Ние не бяхме просто племе. Бяхме едно семейство.
Вероятно нямаше да забравя и деня, в който за първи път тръгнах на училище. Всичко беше повече от идеално. В началото. Обичам този период от време когато все още не познаваш хората и имаш измамното усещане, че всички ти мислят доброто. И може би част от тях наистина щяха, ако не бях такава, каквато съм.
Няма да забравя никога и деня, в който един съученик ме блъсна в снега, само защото не бях българка като него. И разбира се, без да се замисля, се изправих и му ударих най-силния шамар, който бях удряла на някого. Цяла седмица ходеше с червена буза. Но оттогава никой не посмя да ми каже и думичка. Отбягваха ме и ме обсъждаха зад гърба ми. Приемаха ме за различна и ме заклеймяваха заради слуховете, които от векове се носеха за нас...
Може би тук е времето да спомена и ...