Тази неделя, онези години
Ще стана рано, липите навън ще ме събудят, слънцето ще прилича на яйчен жълтък. Ще изляза около осем, ще прекося пътния възел и ще се наредя на касата. Гарата ще бъде чиста и красива. Билетът ще бъде в две посоки, до село и на другия ден обратно. В купето ще се правя, че чета вестник, а ще гледам втренчено през прозореца към детството си. Дядо, баба, майка, лели и сваковци, всички ще са там. Ще бъда босоногият, дошъл за лятото от Голямото село с пухтящия черен локомотив. Около мен ще бъдат селските момчета, които са ме очаквали цялата дълга пролет, защото с мен ще бъде и кожената топка. Те отново ще ме обичат, защото отново ще съм най-добрият, на зелената морава, където с четири обли камъка ще очертаем вратите, а с тесли и търнокопи ще обградим чертите на игрището, което не ще допуска дългоухи магарета, крещящи мисирки и летящи патици, от сутрин до здрач. Ще бъдем с избелели черни гащета, с изподрани ръце и обелени колене, с голи рамене, а под вишните наблизо ще крием стотинките, с които уморени и каталясали ще пием после жълта лимонада, шишетата ще са с онези стъклени топчета, които като се отворят, в момчешките ни стомаси ще се спускат мехурчета и щастието пред залязващото червено слънце ще е пълно.
После ще дойде моята спирка. Ще си припомня, че от толкова много години не съм слизал на нея, въздухът ще мирише на траверси, ще е вече почти пладне, ще запаля цигара и ще си спомня късовете тютюн, които крадяхме от запасите на дядо ни. Ще мина край голямото корито на канала, цялото напукано и обрасло с коприва и тръни. Ще си кажа, ех, колко е малко, и ще си припомня как се бухахме с главите напред в тези два-три метра, правейки се, че можем да плуваме. Ще дочуя кресливия глас на баба ни, която ни гълчеше, защото бяхме истински разбойници. После ще мина край стопанския двор, където се хвърляхме от високите греди на хамбарите надолу в хладното жито, потъвайки до над коляното, ще премина край каменните стобори на близката ракиджийница, на които карахме машинни обръчи с извита тел, ще дочуя песента от свистенето на метала, равномерен и ускоряващ с бързината на нозете ни. И после ще пия вода от каменната чешма, която не смогваше на стомните, които момчетиите пълнехме. Ще откъсна няколко черници от крайпътните дървета, и вече ще си бъда отново вкъщи.
Ще ме посрещне братовчед ми, зад него леко прегърбена ще е леля ми. Ще се прегърнем, може би само ще се здрависаме. Аз ще се правя, че не се вълнувам толкова, отново ще запаля цигара под асмите и край нацъфтялите божури и хризантеми. После ще се появи и брат ми, тримата ще седнем на дървена маса, постлана с мушама с шарки на ягоди и череши. Ще ядем печено пиле, ще пием бира, ще говорим за децата си, по-малко за жените си, а най-малко за нас самите. После ще се разходим до парцела в края на селото, където братовчед ни ще ни покаже прасковата си градина. С брат ми ще си помислим, че тази градина все пак е могла да бъде и наша, но няма нищо да кажем. Ще поседнем пред църквата в средата на селото, ще си припомним за близките и далечни комшии, не вярвам някой от тях да ни разпознае. И после вечерта, когато залезът ще прикрие емоциите ни, ще си направим снимка, седнали на дървената пейка пред къщата. Къщата на дядо и баба, на моето детство, на моите спомени.
На другата сутрин ще се събудя отново рано, една сълза ще ми е застинала на окото, ще я замажа с длан и ще изляза навън. Липите, черешите, вишните и белият бъз ще ме ударят с тежкия си мирис, после ще закусваме, без да бързаме. Ще помълчим, аз пак ще пуша, леля ми ще ни каже колко всичко вече е отминало за нея. А аз ще си мисля, че за мен си е отминало още повече.
И накрая следобед ще побързам отново към гарата. Но първо ще мина край моята черешова градина. За няколко мига отново ще съм на конската каруца, косата ще ми се ветрее, прав ще държа юздите. После ще сляза надолу до дерето, зеленото кайначе ще излъчва хлад, водата ще е все така студена. Няма да късам череши, тя цялата от години е изгоряла. Но си е моята, от дядо ми, че през майка ми и накрая приютила се при мен. Дали ще бъда добър стопанин, съмнявам се.
После ще се кача на влака, ще седна в купето и с облекчение ще си кажа, толкова хубаво беше преди, добре правя, че така рядко се връщам там. Ако е по-често, очите ми ще са на мокро място, както е казал поетът.
А аз този поет го чета и обичам от малък.
12.06.2012 Любомир Николов
© Любомир Николов Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Поздрави и Честита Новата година, Филипе!
-
Онези години, в които светът беше по-голям... или в него имаше повече... Поздрави.
-
Викторе, радвам се, че ти хареса! Поздрави!
-
Това е много хубаво прочувствено и истинско!
-
Детство мое! Поздрави, Валентине!
-
Преди малко се прибрах, наистина! Сеси, поздрави!
-
Спомени мили! Поздрави, Любо!
-
Анна, ако искаш за влак, прочети "Спирка Незабравка". Това го писах в стаята си, утре пътувам. Поздрави!
Свет, това е моето село, но не родното място. На майка ми е. Още ако искаш прочети- "Топлината на детството". Дни на проверка-Пеньо Пенев. Поздрави! -
Пеньо Пенев... нещо за майката беше май, но това е поета.
Хубав текст, вероятно си го писал във влак, защото предава именно такава емоция. Благодаря за носталгичните чувства, които събуди в мен.
П.П. Почти се изложих,ама все пак нацелих "Дни на проверка" -
Страхотна интерпретация на темата за родното място! Много наситени образи, аромати и асоциации. Беше удоволствие за мен! А кой е поета?
-
Силвия, поздрави!
-
!
-
Илко, жив и здрав да си! Поздрави!
-
Разчувства ме, Любо!!!
Благодаря ти!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
