Григор се замисли какво се случваше с Луиза. Бяха излезли на среща за първи път, и всичко беше прекрасно, но изведнъж тя потъна в някакъв собствен свят и нито виждаше, нито чуваше. Съзнанието и витаеше някъде из тясното кафене, в което се намираха. След няколко минути момичето дойде на себе си.
– Луиза, какво ти е? – попита загрижено той.
– Нищо, Григоре. Просто се бях замислила. Сега ми кажи защо писа точно на мен. – смени темата тя.
– Ами хубава си.
– Има много по-хубави от мен.
– Да, но ти ми изглеждаш някак специална. Не като онези кифли. А сега ми разкажи ти защо прие да излезем.
– За развлечение.
– Това беше грубо.
– Но е факт.
– Значи не съм ти симпатичен?
– Симпатичен си.
– Но?
– Няма но. Ще се опознаем и ще видим докъде могат да стигнат нещата.
На Григор му стана малко гадно от безразличието, с което Луиза подхождаше към него, но реши да не я притиска. Към осем часа Луиза се прибра, посрещната от въпросите на ентусиазираната си съквартирантка.
– Е, как беше? Защо се прибираш толкова бързо? Да не би да е нисък, с криви зъби, или да е тъп? – пошегува се тя.
– Няма нищо подобно. – отвърна и Луиза апатично.
– Ами защо тогава ми изглеждаш разочарована? Да не би да те е обидил с нещо, или да си има гадже?
– Не, просто човек не бива да скача в океана, без да умее да плува, защото има голяма вероятност да се удави.
– Ах, как намекваш за Антон. Не го ли забрави вече?
– За никого не намеквам. Просто вече не си позволявам да се вживявам толкова от самото начало.
След малко съквартирантката и излезе. Луиза остана сама. Отново с болката. Защото ако чувствата в живота на човек можеха да се сравнят с водоеми, то тогава чувствата и към Антон бяха Тихия океан. Така тихи и необятни. Беше оставил някаква раничка в сърцето и. Но бе прекалено горда, за да признае дори пред себе си. Вместо това запълваше липсата му с други мъже – пишеше си, излизаше с тях, държеше се така, както би трябвало да се държи, но отвътре сърцето и се късаше. А отвън се държеше студено към всички. На другия ден тя отново се съгласи да се види с Григор. Той доста я харесваше и наистина се надяваше да се получи нещо сериозно между тях.
– Прекрасна си, както винаги. – каза и той веднага щом я видя.
– Не преувеличавай толкова. – отвърна му студено Луиза.
Григор реши да не започва спор с нея. Сваляше и звезди. Отнасяше се с нея като с принцеса, но колкото по-мило се държеше, тя толкова повече се затваряше в себе си. Григор не изглеждаше зле. Беше с кестенява къса коса, тъмнокафяви очи, слаб, и средно висок. С Луиза имаха общи интереси и според всичките и приятели те щяха да са идеалната двойка. Тя пък беше с медено-руса коса, кафяви очи, и с дребничко телосложение. Беше сладка и доста се харесваше на мъжете. И въпреки това тя не търсеше връзка, а просто нови сърца за разбиване, с които да нахрани нараненото си Его. Раната, която и беше оставил Антон в сърцето и, нямаше да зарасне скоро. И наистина Григор беше симпатичен, но с него нещата и изглеждаха толкова банални, колкото във всяка романтична история – запознават се, излизат три пъти на среща, и се събират завинаги. Но с Антон нещата стояха по друг начин. И през тези няколко месеца всичко беше като скок с бънджи – толкова бързо, опасно, но и така вълнуващо. Чувстваше се така жива с него, че след като си тръгна от живота и, имаше чувството, че е мъртва.
– Пак се отнесе нанякъде. – забеляза Григор.
– Няма такова нещо. Тук съм. – отвърна отбранително тя.
– Луиза, познаваме се от скоро, но аз наистина искам да се получи нещо между нас. Ти какво ще кажеш по въпроса? Тя не знаеше какво да отговори. Всичко и дойде като гръм от ясно небе. И тъкмо се канеше да каже нещо от сорта на „времето ще покаже“, или „ще си помисля“, когато видя най-големият си кошмар, който я гледаше право в очите с прекрасните си големи тъмни очи.
© Есенен блян Всички права запазени