Ръка завъртя превключвател. Бавно, по посока на часовниковата стрелка. Една шеста от целия оборот. Еквивалента на включен на максимум котлон на готварска печка. Крехка длан, елегантно преминаваща през тънка предмишница и леко разширяваща се след лакътя преди да достигне до рамото. Бледа, кремаво сива кожа с много тънки, но дълги пръсти. Всъщност ключа имаше само три възможни степени, които да се задействат. Една в ляво и две надясно, като нулевата позиция липсваше. Символи, много приличащи на йероглифи маркираха всяка една от тях. Прекрасни пъстри очи, намиращи се в големи склери се извъртяха ловко преди да се чуе още едно съвсем тихо щтрак... надясно...

     - Днеска некой май ше мре а? - каза Главата въпреки че нощта вече преваляше!

     - То само днеска да беше! - уморено смотолеви спътникът му.

          Пукотът, отдавна преминал кулминацията си, отчасти по сила граничеща с тази на не малък празник, с последен напън изразходва и последните си сили и сякаш заслушан в разговора, внезапно замря!

     - Е що бе, вчера немаше такива изпълнения! - не се отказваше източникът на гласа, представляващ нисичък младеж, натикан в леко широки спортни дрехи.

     - Е вчера мож тука да не е имало ама на много други места некой се е умрел! - отговори твърдо другото момче, като заключението му достойно можеше да бъде използвано в дузина документални филми за престъпния свят.

          Сякаш от нищото по булеварда в ляво от тях нещо профуча.

     - Еее , тоя дали не мина с двеста а? - продължаваше да изказва мислите си на глас Главата.

     - Много бързо мина да – учтиво, надвивайки временната си апатия отговори авера му, само за да не го обиди ако просто си замълчи.

          В далечината се включиха червено сини светлини, прикачени към покрива на друг автомобил, който набирайки нервно, тръгна след първата кола в отчаян опит да я настигне.

     - Да да – Ентусиазирано заключи спортно облеченото момче. – Знаеш кога?

     - Никъв шанс!

          Над главите им с подобен на електрически заряд звук лампата премигна, миг след което от металния стълб излезе голяма синкава волтова дъга, която премина през тях. Но най вече през единия от двамата, който с бързи движения успя да потуши миниатюрните пламъчета от платнената си връхна дреха.

     - Луд ли си бе , какво беше тва бе? - Главата вече се виждаше в центъра на вниманието с тази история за години напред. – Брат добре ли си бе ?

     - Добре съм бе, нищо ми няма – спокойно отрони спътника му, докато съсредоточено гледаше нещо на асфалта. Можеше да се закълне, че в момента там мигаше полупрозрачна бяла стрелка. Нямаше и метър от земята и сочеше в дясно. Той се обърна леко като в транс. По зелената му връхна дреха ясно се виждаха следи от опърлено. Запъти се към стълбище, което водеше до малка площадка, с няколко правоъгълни колони на нея и желязна врата, добре подсигурена от решетки.

     - Брат къде натам бе! - каза нисичкия младеж, като енергично изразяваше думите си с мощно ръкомахане, при което от шушкавите му тъмни дрехи, в настъпилата тишина, те се допълваха и от странен шум – кво ти стана бе?

          Полицейска кола се зададе от една от отсрещните преки на широката улица и взимайки остро завоя прелетя по асфалта близо до тях и се изгуби в далечината. Позата подчертаваща учудване рязко премина в ходене!

     - Накъде тръгна бе човек – попита помежду другото вече в движение към стъпалата, точно преди силния трясък, причинен от приятеля му при опит да премине през арматурата . Реши да пробва пак когато Главата го хвана и този път му изскърца със зъби точно във времето, в което от вътре светна фенер.

     - Какво правите тука бе момчета? - Се чу глас с повече безпокойство в него отколкото агресия.

     - Ние точно си тръгваме – скоростно изстреля момчето с тъмните дрехи но...

     - Трябва да говоря със сектантите – го прекъсна загрижен глас не търпящ отлагане – Важно е!

     - Няма никой в момента бе момче, кое време е? – Загрижеността в гласа от вътре нарастваше!

     - Брат опомни се моля ти се ше ни навлечеш ядове!

          Последва нов опит за преминаване през железата, което отстрани донякъде придобиваше комични очертания.

     - Стегни се бе братле, не виж че звъни по телефона, влезни в час, трябва да изчезваме! – почти викаше Главата докато блъскаше гърба на своя авер силно в решетките държейки го за раменете. Учудени и неразбиращи очи се впериха в неговите, но само след миг двамата вече тичаха между блоковете. От кофите за боклук, до които минаха панически изскочи котка и побягна към близката детска площадка където трескаво започна да се озърта.

     - Слушам Ви колега какво има, пак ли алармата? – се чу в телефона на охраната, който с отворена уста гледаше как двата силуета се губят в нощта.

     - Не , не... натиснал се е тъпия апарат в джоба ми , съжалявам – отговори  възрастният човечец с престорено спокойствие, но изглеждайки сякаш на косъм му се бе разминала катастрофа с влак!

          След няколко пресечки стигнаха до края на квартала, който представляваше масивна бетонна стена. Спринта им , постепенно преминал в лек крос преди да спре, беше съпроводен от постоянен кучешки лай. В момента задъхано ходеха по тротоара до стената, силно ерозирала на места, а на други направо разбита. Възрастните хора говореха че навремето имало огромен завод където работели много хора. Преди аварията! Странно, че никой оттогава не предприемаше нищо за развитието на това място. Според друг слух било купено от загадъчен милиардер, който след като починал го оставил на едно от децата си. Като цяло мистерията изпълваше мястото от край до край... а то се отличаваше с огромни размери! Малцина нощем се осмеляваха да влизат вътре , но двамата герои бяха вътрешно убедени че пазача е съобщил в полицията за тях, затова се шмугнаха през първата по-голяма дупка и се озоваха на малка пътечка, заобиколена изцяло от шубраци. Бяха израснали по тия места, знаеха точно къде се намират. Единият от тях все още виждаше мигаща стрелка пред себе си , която от време на време сменяше посоката си, заради което често без да иска се опитваше да мине през няколко масивни дървета, стар бетонен стълб – някогашна лампа и кулминацията за тази нощ – беседка. Там пребиването струваше милиони харесвания в различни социални мрежи и ако Главата не беше обзет от паника сигурно щеше да се спука от смях. Едва след като най-накрая излязоха и се озоваха сред цивилизацията , дар словото му отново взе връх:

     - Е брат тебе сериозно те удари тва казвам ти чесно !

     - Кво ме е ударило? Това за таблото ли?

     - Не таблото, това беше ток от стълба дето излезе!

     - Е да де, кво за това?

     - Не нищо, не си в час това е!

     - Изморен съм бе човек!

     - Даа, да – разбиращо смотолеви Главата. - Цяла нощ ти вада думите с ченгел от устата – добави леко обиден, но и с укор в гласа си.

     - Човече отивам на работа бе , кво искаш от мене, ти сега ше си легнеш да се наспиш , а аз цял ден ше се занимавам с тъпи пияници и нерваци – превключи на защитен режим спътника му, опитвайки се да изчисти опърленото от суитчера си.

     - А бе ти верно беше на работа днеска бе! - Усмихна се изненадано Главата. - Добре брат, лека работа – каза с доволно изражение и с ирония в гласа си. – Айде барманче ше доа по некое време при тебе – обеща доволно и махайки с ръка се обърна и енергийно закрачи.

     - Айде лека – каза Бармана замислено и гледайки често в земята тръгна към Тихото. "Странно" – си помисли той докато вървеше. Стрелката сочеше точно в неговата посока!