Написах нещо...
За вас- лъжа... За мен - истина!
Надявам се да ви хареса!
Б.
– И къде ще ме отвлечеш сега?!
Не е точно въпрос, а нещо, което иде да рече: „Води! С теб съм… Където и да е!"
Още повече, че ръката, нейната ръка е върху моята и двамата по такъв начин управляваме режима на очукания „Нисан”. А и той - просто за учудване, мъркоти като дърт котарак, плавно и някак без много да се напъва, се промъква в трафика...
Обръща се към мен, така че почти не виждам нищо в дясната страна.
- Сини са!!!
Това - за мен. За очите.
А нейните… Греят!
– Отиваме в Родопа планина. Нали… - проговарям (нали все пак трябва някакъв разговор да водя… Да му се не види!).
Облекла се е като за парти след премиера (това, естествено- наум!).
– Нали ти казах, че отиваме на пикник… На палатков лагер ще…
- Няма проблем!!! - звънва смехът ù… Ще се преоблека горе, нали?
Трябва. Така - с блестящата блузка с една презрамчица през шията, готова да се скъса всеки момент от онова, което уж придържа - не сме за гората. А късата и разцепена на всичкото отгоре пола…
Няма да поглеждам! Още сме в движението на града…
Включвам радиото. А от там Мишо Белчев пее:
„Не остарявай Любов, толкова…"
Толкова хубава песен!
– Ще ме обичаш ли, когато остарея?
Пита ме пак, все така обърната изцяло към мен, а погледът… Погледът ми се вижда… Май си играе с мен?!
- Не! Сигурно не!
Усмихва се отново както преди. После сяда нормално на седалката и казва замислено:
- Защото… Защото всичко е сега! Днес!
Вече изкачваме склоновете на Родопа…
Следва продължение…
Б.Калинов
21.08.2011 г.
Пловдив
Фотография: Б. Калинов
© Борис Калинов Всички права запазени
Радвам се, че ти харесва!
Б.