11 мин за четене
Дядо Галин беше на осемдесет и девет години. Бабата му се беше споминала отдавна. Има няма двадесет години вече. И оттогава дядо Галин седеше все сам на дървената пейка от сутрин до вечер, потропваше равномерно с бастунчето, отначало, защото нямаше какво друго да прави, а после, защото ръката му вече трепереше, къде от навъртените годинки, къде от болестта. И чакаше своята бабичка да се върне от полето. Акълът му бил отслабнал вече, говореха ядничко хората, ама те не знаеха, че акълът му още с неговата бабичка си беше отишъл в отвъдното.
- К’во става, дядо Галинее?! – провикваха се минувачите.
- Няма орехи, чедо, орехи няма! Преди войната какви орехи имаше, сега няма, нищо няма! – и беззъбата му уста се разтягаше в блажена усмивка.
Припичаше се сутрин на слънцето, а по обед вече излизаше дебелата сянка на стария орех, отгледан с толкова много любов още от дедите му. Както всичко в къщата на тоя старец. Всичко беше спретнато и подредено, двора пометен, градината, натежала от цвят и багр ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация