Когато скъпоструващият, изработен от слонова кост и инкрустиран със златни орнаменти старинен телефон иззвъня, русокосият,  който се бе унесъл в сладка сутрешна дрямка,  се сепна. Отвори очи, изчака следващото позвъняване, пресегна се над главата на лежащия до рамото му мъж и в бързината го перна с лакът лекичко по носа, при което другият измърмори:

- Леко де, леко. Няма да ти избяга телефона!

- Извинявай, но трябва да вдигна. Все пак…

- Знам, знам, знам! Телефонът ти е импулсен, плаща скъпия наем на апартамента, яхтата и останалите ти сметки – измънка превзето мъжът, опипвайки носа си, като че да провери дали е още цял. Мънкаше под мустак - ред гъсто засети черни косъмчета, наредени прецизно върху горната му устна, добре оформен и подстриган в ретро стил, тип а ла 20-те, подсилващ и без друго контешкия му вид. Върху чупливата си, смолисточерна, лъщяща, все едно намазана с паркетин коса, носеше срязан найлонов чорап, прикрепен за брадата му със смешни вързанки, предпазващ я от нежелано разбъркване.

- Да-а, и за твоите капризи също, скъпи!– без да се докача добави русокосият и вдигна слушалката на: - Ало, слушам?

Мустакатият се изпъна лениво, опули и завъртя зелените си очи, придавайки си комично-закачлив вид, но като нямаше кой да му обърне внимание, се изплези. Преди да стане от леглото се гушна в него, потърка нос в подмишницата му и настойчиво, по детски посочи с пръст нараненото, като настоя за целувка. След като желанието му бе изпълнено, се засмя звънко, отметна чаршафа и скочи от кревата. Изрита чехлите встрани и бос, подскачайки от крак на крак, се отправи към банята. Русокосият проследи с поглед гъвкавите движения на стегнатото му тяло, мускулести рамене и тънък кръст. Истински млад леопард, помисли си с възхищение и повтори:

- Ало, слушам ви?

- Кой е? – долетя отдалеч тих глас, който му прозвуча някак разтревожен и нерешителен. Едва го различи сред многобройните звуци по линията -  скърцания, пращене, неясни викове и ориенталска музика. Долиташе като промъкнал се иззад зле затворената врата на някоя квартална кръчма или изпод бетонната плоча на мазето на крайградска вила.

- Аз ли кой съм?… - леко се учуди. –  Вие кого търсите? Мога ли с нещо да съм ви полезен?

- Ами, всъщност, и аз не съм убеден, че точно на вас трябва да се обадя, но ми се щеше да поговоря с някого.

Слънцето вече бе изгряло и си играеше на жмичка с водните зайчета,  накацали върху вълните на басейна в градината. Те хвърляха отблясъци в прозореца на огромната спалня и стените, боядисани в охра, придобиваха  златисти нюанси, а кръглите огледалца в гипсови отливки, които ръката на неизвестен художник-модернист бе нацвъкала по тях в изобилие, подемаха с охота играта на цветовата феерия и премигваха като живи. От мястото, на което се бе излегнал, имаше чувство, че стените го гледаха с безброй искрящи любопитни очи. През отворения прозорец, откъм планината, повя хлад, който ноздрите му жадно поеха, ведно с аромата на отрупаните с розови цветове овошки под терасата. От банята се носеше звук на течаща вода и по дивашките крясъци и плясъците във ваната предположи, че играта на гоненица между леопарда и патето е започнала. Какво дете!

Усмихна се с умиление и поднови разговора:

- Добре, да поговорим. Аз съм точно затова, за да могат хората в нужда да споделят проблемите си. Вие откъде научихте за този номер, от указателя, нали?

- Какво? А, да. Тоест, не. Беше изписан на една гара…

- Гара!?

- По-точно, в една тоалетна, на гарата. – с някакво извинение в гласа отговори непознатият. - Попаднах случайно там, трябваше да потърся някакъв пакет от багажното, но се оказа, че това е сточна гара, депо или нещо такова. Представяте ли си! Нито един пътник, само затворен  бюфет и една тоалетна. Да бях решил, нямаше откъде една дъвка да си купя, камо ли да изпия чаша кафе. Идиотска работа, мен ако питате. Пак добре, че тоалетната им работеше, щото с тия мои слаби бъбреци… Но вие да не мислите, че е нещо изискано. Нищо подобно. Най-обикновен кенеф, с осран под, немит от години. Ако говорим за хигиена, направо ще ви заявя, че човешкият мързел е безмерен и той е в основата на причините, които ще доведат до трагичен край тая планета. Колко му е, бе! Да прекосиш два метра помещение и да си клекнеш в кабинката, над отвора. За целта хората са създали някакво удобство, даже и място за краката са оставили. Па да си се настаниш удобно, вестник  нещо да си прелистиш, да ти е кеф! Но не! Нашего брата, човекът, явно не е успял да стигне до заветното място. И защо да не минира цялото това двуметрово пространство, трупайки усърдно купчинка до купчинка? Кажете ми, защо? Всъщност, не ми отговаряйте…

Русокосият, изумен, хванал с отвращение, с два пръста слушалката, от която долиташе гласът, отдалечил я възможно встрани от лицето си, като че ли очакваше от нея да се разнесе зловоние, слушаше с половин ухо и, все още сънен, не проумяваше какво му с случва.  

- … явно не е посещавана много в последно време. Знаете ли, че дори изпражненията по земята бяха засъхнали. Толкова засъхнали, та и помен от мухи нямаше. Съвсем сериозно! Нямаше нито една муха! – някак тържествуващ, поясняваше гласът. - В тоя смисъл, бих казал,  че дори е чиста, защото не се усещаше никаква, ама никаква миризма… А какво е една нашенска тоалетна без мухи и воня!? Чиста тоалетна, дори образцова, нали така? Значи европейска! Защото едно знам със сигурност, че в Европа, по гарите, аерогарите и пристанищата, тоалетните са все едни…

- Момент, моля – прекъсна го ядно русокосият. Беше му дошла малко в повече тая лайнена словесна еквилибристика и едва скриваше раздразнението си. Не възразяваше против естеството на разговора, но му беше чудно що за идиот би си пилял парите за да сподели такава вмирисана история. В такива моменти на раздразнение му се допушваше, затова се опита да достигне с крак стъклената масичка, поставена в другия край на леглото. Върху прозрачния ù плот лежеше кутия цигари. Кабелът! Тоя телефонен  кабел! Все му се искаше да го удължи, но не му даваше сърце да развали автентичния първоначален вид на апарата. Не толкова, че бе потрошил маса пари за него, а защото бе единствен по рода си. Поръчан от някакъв индийски шейх в началото на миналия век, стационарен, масивен телефон, чиято прецизна ръчна изработка бе надживяла достойно прахта на своя майстор и единствения си собственик. "Това им е хубавото на вещите - помисли,  - лоялни са и в състояние на готовност и безукорна служба без грам претенции за възнаграждение".

 Бутна непредпазливо ръбчето, при което масичката се разлюля, а кристалният пепелник заплашително се плъзна по наклонената повърхност на път да се разбие в мраморния под, ако не бе отслабил натиска си.

- Какво казвахте? – бе се запъхтял от усилието и дишаше тежко. - Не знам за никаква тоалетна. Не ползвам обществени такива, още по-малко пък на изоставени гари със затворени бюфети. Камо ли пък да записвам телефонния си  номер на вратата.

- Ама… Аз не съм казал, че е на вратата…

Гласът внезапно се бе изчистил от шумовете и дори се чуваше учудващо ясно, като от съседната стая.

- А къде, по дяволите? На стената?

- Не-е, не на стена. На вратата. Точно на вратата. Но не бях ви го казал, а вие го  знаехте…

- Пфу, майната му. Водим един безсмислен разговор. Къде другаде в една тоалетна, ако не на вратата! На стената, на тавана, все едно. Няма много голям избор, казах го напосоки и уцелих, какво толкова. Нали не мислите, че личност с моето обществено положение и репутация ще тръгне по разни кенефи и ще си оставя визитката? Нали не мислите?

Минутата мълчание отсреща му се стори подозрителна и го изнерви още повече. Остави слушалката на възглавницата, седна в леглото, протегна пак крак, отново щеше да катурне масичката, изруга и се потътри по задник, свивайки и притискайки колене към корема си. Изпита остра болка в слабините и изпсува, но успя и протегна ръка рязко, колкото да стигне кутията и я сграбчи. Извади си цигара и лакомо я постави в устата си, след което припряно издърпа чаршафа, който се бе намотал под задника му, отмести се с пъшкане и се тръшна обратно на възглавницата, едва поемайки си дъх. Бе напълнял доста през последните години. Дълго, по-дълго отколкото му се искаше, се застояваше в проклетия офис, почти не излизаше иззад бюрото, а единствените му физически натоварвания бяха нощите на ласки и  сексуални игрички с младия звяр, чиито хлапешко бръщолевене и пърхане долитаха от  банята.

Излегнат, отново вдигна слушалката. Не бързаше. Колкото и отвратителен да бе разговорът, времето работеше за него, невидимият брояч отчиташе импулс след импулс, обогатявайки го за сметка на клиента.

- Някога, когато започнех връзка с жена, отиваше с години – вслуша се в гласа отсреща. - А ако днес някоя реши да остане с мен за по-дълго от две-три нощи, започвам да си мисля, че нещо не ù е наред.

Тоя пък! Смени темата, ама и намери за какво да говорят! Добре поне, че не е наченал най-омразната му, политиката.

Отегчението му премина в раздразнение, когато се установи, че е забравил да вземе запалката. Стана му тъпо и със страх от мисълта, че може да изтърве поредния глупак и да секне работата на доходоносният брояч, отново се надигна. От самата идея отново да притисне колене към корема му се повдигна и болката в тестисите му се усили. Масичката си оставаше все толкова далеч и му се хилеше грозно с матираната си повърхност. Не му се ставаше, затова се превъртя през хълбок и застана на четири крака. После се плъзна от постелята, опря ръце на хладния под и застина в такава поза, при която усети как фугите на теракота оставят резки по коленете му. Заболя го отново, затова без повече да се двоуми и търси компромисни решения, побърза и запълзя в оная посока. Когато чукна челото си в металните крачета, вдигна глава и огледа, за да установи, че запалката я нямаше. Нямаше я! По дяволите! Къде ли беше останала малката сребърна играчка, с гравирани букви "Зипо" върху лицевата ù страна, и без която тютюнопушенето ставаше немислимо. Как може цигарите му да са тук, а тя не!

И тогава се досети как вечерта, когато се канеше да си запали цигара, младият немирник я издърпа от ръцете му и я пусна във ваната. Мамка му, мамка му!

Идеше му да закрещи, да завие, да се разпсува, толкова му се пушеше, но пак се сети за невидимия брояч, който прибавяше цифри към банковата му сметка, а това беше мисъл, която му действаше по-успокояващо и от валериан. И се почувства по-добре. Толкова, че си наложи, вместо към банята,  да се дотътри към реалността. Дори се усмихна, дочувайки как оня отсреща си бъбреше сам, но за миг се вслуша и в мелодията, долитаща иззад затворената врата и си представи голото, мокро тяло, обвито в ароматната пяна на шампоана, зърна здравите мишци и огромните, вечно усмихнати зелени очи. И някак неусетно си затананика и той. И вместо да запали, взе, че сдъвка цигарата. Примъкна се към слушалката, взе я и с облекчение се отпусна в широкото легло. Дори не дочака да чуе края на репликата, от монолога на непознатия. Прекъсна го с ведър, с артистичен патос глас и изрецитира заучена фраза:

-  Никога не очаквай нищо от никого - един от законите на будизма, И ЩЕ СИ ЩАСТЛИВ! Разбра ли добре скритата ми мисъл? Разбра ли я?

Бе преминал неусетно на “ти”, стопявайки и последните ледове между себе си и непознатия, който, прекъснат на половин дума, замлъкна. Явно прие последните му думи като внезапно подхвърлено предизвикателство за участие в дебат, по който едва ли имаше особени познания. Будизъм, кой ти е запознат с будизма, хората не умеят да направят разлика между католицизъм и християнство, какво остава за Буда, ама нека се мъчи, нека поумува.

- Представи си жена с красиви очи.- продължи напевно и със самоуверен тон пледоарията си русокосият. -  Желана е от много мъже, но никога няма да узнае, заради очите ù или заради самата нея е толкова желана. Сега по-ясен ли съм? Кажи, просто го кажи, за да осмислим и твоите проблеми. Кажи, разбираш ли за какво ти говоря?

- Аз… Да, опитвам се да разбера. Всъщност, май никой не ги разбира.

- Кое е това, което не разбира никой? Мен разбираш ли ме?

- Жените. Не ги разбирам. И все си мисля, че вината е у мен. Даже съм сигурен, че е у мен. И че не мога да обичам, не умея… Сега например съм с една жена, чужда жена, с която се чувствам супер. Но… някак си не съм уверен, че постъпвам правилно…

Откъм банята ясно се чуваха кикот и нечленоразделни звуци. Той знаеше какво означават, това бе зовът на младият му партньор, който го канеше да си поиграят с патето. Той я обожаваше тая игра, с гуменото пате, което давеше по няколко пъти на ден, за да му оказва после първа помощ, уста в уста. Дори си го купиха специално от секс шопа. Какво ли не измислят предприемчивите търговци на играчки. От триглави гущери – вибратори, до…

Оглеждайки стаята, погледът му попадна на стъклената масичка и съжали за запалката, която лежеше удавена на дъното на ваната. На пода бяха паднали купчинка листи, забодени с кламер. “ А-а - досети се, - документите за развода. Ключът към свободата. Краят на оковите.” Бе ги разписал още вчера и ги бе връчил на адвоката. Това тук бе неговият екземпляр. Търкаляше се ненужен по земята. Не ставаше и за тоалетната.

Пфу! Малката мръсница! Така ù го начука с точка 2 от Споразумението! Ха - ха!

- Никой не е обичан заради самия него, нека не бъдем двулични. Любовта е само образ - задъха се внезапно гласът му в слушалката.

Оня отсреща отново объркано млъкна. Постоя миг-два нерешително, след което недоумяващ запита:

- Образ?

Гласът му звучеше все по-отчетливо и близо.

- Да. Защото сме принудени да водим двоен живот. Всички ние. И да лъжем! Затова не ни се появява в нещо повече от образ. Химера. Като Бог. Хем го има, хем никой не се е похвалил, че го е виждал или че са си пили кафето заедно. Не ни се явява, защото лъжем. Лъжем, защото ни е страх. От всичко и всички. Заченати в грях, раждаме се благодарение на лъжата, че сме плод на нечия любов, което всъщност е измислица за глупаци, живеем в лъжа, надявайки се на по-добро “утре”, накрая умираме излъгани, че сме живели. Не ти ли се струва странно?

Бе притворил очи и се вслушваше в звуците, идващи от вътрешността на къщата. Би могъл да води тоя разговор с часове.

- Не разбирам… Защо ми казвате това? Аз не ви лъжа, аз просто съм… объркан.

- Господи! - изсумтя недоволно. - Мислех, че разговарям с разумен човек. Защо никой не ме чува, все едно съм заобиколен от глухи хора! Вслушай се малко, не ме прекъсвай. Като терапевт ти го казвам това…

- Терапевт ли? – прекъсна го стреснато гласът на непознатия.  

- Точно така. Откри ли Америка най-после? Какво си мислеше? Че съм космонавт?

- Не, не…

- Как не, човече! Как не, като сам каза, че си намерил телефона ми в обществена тоалетна и си решил да ми се обадиш!

- Да, така е, но не пишеше, че сте терапевт.

- А какво, дявол те взел, пишеше? – почти изкрещя в слушалката. – Бюро за оплаквания? Хигиенно епидемиологичен институт? Какво? Кажи ми де! Защо млъкна? Кажи!

- Пишеше…Неудобно ми е да го цитирам.

- Неудобно!? Да звъниш сутринта по никое време на непознат телефон, засипвайки го с фекалните подробности от мизерни гарови кенефи ти беше удобно, а сега…

- Долен алчен педал… Съжалявам, това пишеше…

Русокосият, възпълен мъж на средна възраст почувства вкуса на сдъвкания филтър в устата си. Не му горчеше, би сдъвкал ако има цяла кутия запалени цигари, би изпил и водата, в която са били загасени още сто, стига да можеше да преглътне. Почувства как невидима ръка стяга гърлото му и огромен юмрук бавно и с наслада запушва глътката му.

“Педал! Долен алчен педал!”

 Видя мръсната, осрана тоалетна, чиито стени и врати бяха изписани с цифрите на номера му. И мухи. Рояци мухи. Всички противни насекоми на света се бяха събрали, гъмжеше от мухи. Бяха изписали с телата си: ”Долен алчен педал”. Изведнъж мухите се размърдаха, бръмнаха, вдигнаха се във въздуха в нестроен черен облак, след това се подредиха в букви, буквите в думи, а те в изречения и така полетяха над града. Увиснаха в центъра, пред общината, над главите на преминаващото множество подобно огромен транспарант с неговото име и отвратителната обида, в която се бяха подредили. Преминаващите вдигнаха очи да видят откъде идва тоя странен шум, зърваха и разчитаха надписа, побутваха се, смушваха се един друг се в ребрата и се хилеха. Някои  даже се затъркаляха по земята от смях. Дойде и пресата. Тя само това чакаше, жълтата преса. Скандалче, пикантерийка, нещо  любопитно, което да продава жалките им парцали. И засвяткаха светкавици, фотокамери, тълпи журналистчета, милион въпроси ЗАВАЛЯХА към мухите. А мухите се разлютиха, защото я нямаше най-главната, та се сбутаха коя да даде интервюто, коя да излезе на първа страница, сбиха се. Разхвърчаха се откъснати криле и пипалца, разстрои се изречението, разпаднаха се буквите. Изплашено дете изпищя и изтърва буркан мед. Бурканът се пръсна на хиляда парченца, разнесе се ухание на цъфнала акация. Зърнали това, мухите лакомо го нападнаха, зарязвайки новото си поприще, подчинявайки се на инстинктите си: “Лайната са си лайна, но трябва да се яде.” Находчив журналист записа тая мъдрост и веднага я предаде по телефона в редакцията, откъдето реагираха мигновено и издадоха извънреден тираж. Нови и стари телевизии преповтаряха мъдрите слова на мухата-философ, а журналистът бе награден от президента за заслуги към отечеството и обществото. В крайна сметка това бе новина, а не някакъв си гей, с каквито бе пълно вече навсякъде.

- Видяхте ли, и вие не можете да ми помогнете.  – внезапно долетя до слуха на пребледнелия мъж, под чиято изсветляла коса руменото на лисото му теме бе започнало да прозира и туптеше като живо. - Но ако само ви покажа нейна снимка, о!, ако само я зърнете за миг, ще разберете, че всички мъже я желаят. И има защо.

- Значи – бавно, като че ли сега проговаряше, се възвръщаше дар словото на русокосия и мина студено на “Ви”, – видяхте номера ми и понеже имате проблеми, решихте да си поговорите с… педал?

- Моля ви – смути се оня отсреща.

- Звъните ми в девет сутринта, за да ми разкажете лайнената си мелодрама, вземайки ме за малоумен идиот, който ще се върже на приказките ви и ще намери за удачно да се ангажира, предлагайки по-забавен и приятен начин за  убиване на време, като философски разговор за битието, например.

 – Моля ви! Нищо такова не съм казал. Просто имах нужда, наистина, ужасно много ми се щеше да споделя тревогите си с някого. С някого, разбирате ли ме? Дори не бях сигурен, че това са цифри от телефон, и ако са, дали тоя телефон изобщо ще ми бъде вдигнат, дали работи, има ли някой, който да отговори…

 - Наистина имате проблем! И то сериозен! – смъмри го сухо русокосият, изведнъж загубил интерес към разговора, към брояча и към всичко останало.

Бе крил сексуалната си ориентация дълги години. Бе опитвал и излизал с момичета като ученик, после и като студент, преди да разбере кой всъщност е. Бе лъган и прокуждан в крайна сметка със смях от леглата им. Бе се чувствал като нищожество, когато после, срещайки ги в коридорите на учреждението, зърваше как си шушукат и злословят зад гърба му. Бе станал женомразец, заради слабостта, с която природата го бе дамгосала, бе намразил Бог заради  аутсайдерската позиция, която му бе отредил в едно общество, в което на  различните не се гледа с добро око. Затова и когато се дипломира, реши да избяга в големия град, да смени името и фамилията си, дори да се ожени за доста по-млада от него жена. Заради кариерата, единственото ценно нещо, което успя да изкопчи от живота. Тя му даваше власт и пари, а с тях той се научи да постига много. Но макар живеещ сред акули, никога не се научи да се чувства такъв, и често в него надвиваше малодушието на дребната рибка.

- Вижте, човече – неочаквано чувство за вина се надигна в гърдите му,  пропълзя и се настани там, където обикновено у хората е сърцето. – Седим и си бъбрим повече от час по телефона, а забравих да ви предупредя – сърцето му прескочи за миг – добре де, премълчах си, а и едва ли е било изписано в оная... тоалетна, че линията ми е импулсна. Не ви ли притеснява, че сметката ви доста е набъбнала и… С две думи, време е да затварям.

- О, не се безпокойте! – гласът отсреща се засмя и звук, като от счупено стъкло, избухна в ухото му. Толкова искрен и безгрижен му прозвуча, че чак го хвана яд на пробудилата се в тоя момент съвест и се напсува наум, задето е проявил слабост. – Наистина не пишеше, но се досетих, щом е упоменато “алчен”. Така че, спокойно за сметката. А и мисля, че не сме довършили разговора си още. Интересното тепърва предстои.

Стори му се, че вижда самодоволната усмивка на непознатия и кой знае защо си представи едър мъжага с мустаци, огромни и черни, със засукани краища и остър косъм, загоряло лице и безжизнени, изсветлели, сякаш от взиране в слънцето очи. На главата си носеше силно омазнена железничарска фуражка, вонеше на пот и машинна грес. В огромните си шепи стискаше жълто гумено пате, като на мястото на изгризаната човка, зееше грозна дупка. Отдавна свикнал да разпознава немия език на мъжкото тяло, както и да съди за събеседника си само по интонацията на гласа, се изплаши от студената надменност, сила и скрита заплаха, които излъчваше този въображаем образ. И му се стори, че усети мъртвешкия му поглед, отправен към него през слушалката. Откак  се бе запознал с настоящия си приятел, бивш негов пациент, не отделяше вече толкова време в телефонни разговори, но забелязаше “детайлите”.

Междувпрочем, плясъците и веселите подвиквания от банята от известно време насам бяха престанали. Дали бе задрямал малкият?

- Да, но сметката ви…

- Няма да я плащам! Спокойно!

- Тоест как така няма да я плащате? Веднъж набрал този номер, вие все едно сте пуснали плъх в долапа, при сиренето. Никой няма да ви пита, сметката си тече…

- Да, да! Наясно съм, но не се безпокойте. Не ви ли споменах, че съм на гости? Споменах, повече от сигурен съм.

- Не, не сте…

- О, да! Мога да се закълна. Само че явно не сте ме слушали – изведнъж гласът прозвуча тъжно.

- Слушах ви, моля ви се, професионалната етика ме задължава… - излъга гузно, спомняйки си как пълзя пет минути до стъклената масичка за цигари и пак усети, че адски му се пуши.

- Няма значение – продължаваше да говори непознатият. - Ако този разговор се записва, а съм сигурен, че се записва, после си го прослушайте и ще се убедите. Но за вас да повторя. На гости съм у една млада, очарователна дама, която в момента отсъства от стаята. В банята е, къпе гуменото си магаренце, а аз просто използвах времето, за да си поговорим.

- Гумено… магаренце? – недоумяващо произнесе русокосият. – Гумено магаренце? Нима вече и магарета са пуснали…

- О, да! Изумителна прилика с истинските. Трябва да им се признае на производителите на детски играчки, че откак ги удари финансовата криза, бизнесът им процъфтя, защото се пренасочиха към порно индустрията. И с право, кой сега купува играчки за децата? То и деца почти не останаха. Спря народът да ражда, малките пораснаха и се отдадоха на пиене и забавление.

- Последните издихания преди апокалипсиса…

- Страшничко прозвуча, но си е така – съгласи се другият и замълча.

- След 1000 години мъртвите, големи и малки, стоящи пред престола, ще бъдат съдени според делата им!

 Някъде от стаята, от която разговаряше непознатият се чуваше музика. Русокосият разпозна нежната мелодия на тържествения орган на Токата и фугата на Бах. Притвори очи. Обожаваше това безсмъртно творение в ре минор, бе в състояние да го слуша денонощно. И тъкмо мина прелюдията и настъпи четиригласната Фуга, когато величието на момента бе прекъснато от грозното кукане на стенен часовник. Подскочи изумен. Можеше да се закълне, че и преди я бе чувал  тая птица с изкуствен,  продран като на Бари Уайт глас. Бе сигурен в това. По дяволите! Нямаше друг такъв часовник! Бе на повече от сто години, лично го донесе от Лондон, където в търг, преминал при висок адреналин, безумни наддавания и много обрати, се пребори с конкуренцията на трийсет от най-видните колекционери в света.

Кой по дяволите беше този мъж и от къде му се обаждаше?

- Ей, друже – тихо го повика непознатият. – Трябва да приключваме разговора, защото една мокра лъвица току-що излиза от банята без халат, с едно гумено магаре и едно ненаситно пате. Нали се сещаш!

Ситно и ехидно, като че стъпваше по натрошените преди миг стъкълца, прозвуча смехът му и, стори му се, зърна огромната усмивка по обветреното му лице. Врата се хлопна, в стаята влезе някой, чу глас, превзет, гальовен, изпълнен с лицемерна ласка. Женски глас, който веднага разпозна. Звукът на този глас го преследваше в продължение на пет години и често лудешкият му кикот го будеше посред нощ, облян в студена пот. Малката мръсница!

- Скъпи, начука ли му го на лайнаря! – сееха думите ù неприязън в ушите му, но не можеше да се откъсне от проклетата слушалка, напротив, пристискаше я все повече и повече до ухото си. Усети внезапно главоболие, странна слабост го обзе, гърбът му залепна за леглото, а чаршафите, овлажнени от внезапно рукналата по тялото му пот, се увиха около му и го стегнаха в лепкавата си прегръдка. Така добре опакован и неподвижен, изслуша остатъка от разговора.

- Не, бейби, не си падам по педали – говореше непознатият на бившата му жена. – Тъкмо му обяснявах да не се притеснява за телефонната сметка.

- А-ха-ха! - изпищя злорадо и нейде, неочаквано отблизо гласът ù – Напомни му да си прегледа точка 2 от Споразумението за развода. Той, умникът, не се научи да чете дребните текстове. А-ха-ха!

- Ало, чухте ли това? – в тонът на непознатия се усещаше нотка на съпричастност. – Прочетете, каза дамата, точка втора.

- Каква точка втора – шептеше, сякаш някой бе отрязал гласните му струни и му бе присадил тия, от пресипналата кукувица. – Каква дама е тя, тоя боклук, тая развратница, курва, пачавра, ненаситна нимфоманка, свиня, воняща на оборска тор, тоя… тоя плазмодий!…

- Господине, моля ви! – простена гласът по телефона.

- Човекът е венерическо заболяване предавано по полов път, а тая до вас, тая кучка е най-низшият му представител, една огромна грешка, която е трябвало да бъде удушена още в зачатието си… - хриптеше в невъзможност да крещи, извън себе си от бяс, русокосият. Усукваше се и виеше в борба с противните чаршафи, искаше да се измъкне от лигавата им прегръдка, да скочи на пода, но не можеше, успя само да се претърколи през корем и рухна на пода, натъртвайки цялото си тяло, при което изпита адска болка. Но не преставаше да държи пред устата си слушалката, зеейки в нея с широко облещени очи – Тая, тая … Тая гонорея, тая бактериална вагиноза, тая хламидия!... Ялова непотребна пачавра!

Чу се звук като от борба отсреща, нещо изпука, за миг линията утихна и изведнъж проговори с най-омразният глас на света. Говореше, задушавана от злоба, задъхваща се, правеща неравномерни паузи, и с огромно усилие:

- Нещастнико!... Селската свиня е вече светска уважавана дама, а миризмата на обор си отиде от тая къща заедно с теб!... Курвата и пачаврата е канена на всички значими събития, дават я по телевизията, интервюират я, докато  ти се криеш в бетонния си бункер с поредното младо добиче в леглото!... Ти-и! Ти си излишен и ненужен!... Ти, долен мръсен педераст. Теб изчука цялата нощна смяна машинисти и диспечери на оная гара, теб, извратено копеле! Колкото и села и градове да смениш, колкото и нови имена да си измисляш, в каквито и дупки и мазета да се скриеш, все някой ден дяволът ще изскочи от теб и ще потърси някое запуснато депо с мръсен кенеф, защото си измет и не можеш да се откажеш от това, мръсен противен лайнояд!... И ще си умреш сам, като псе! Дори по-лошо от псе, защото няма да има никой, никой, който и сълза да пролее за теб, камо ли да хвърли шепа пръст на гроба ти… А ако все пак се намери такъв, бъди сигурен, че няма да съм аз. Защото аз те мразя! Мразя те!... Мразя те-е-е… Умри–и–и!...

Истерията в гласа ù, ведно с писъка, изведнъж секнаха, чу се глух тропот, като че ли нечие тяло се свлече сразено върху пода със стон, от който на човек можеха да се изправят косите. Стонът бе бързо заменен от хрипове, преминали в зловещо хъркане. Ясно можеше да се различи шумът от  ритащите в агония крака и опитът на давещите се, в телесни сокове дробове, със свистене да поемат живителна глътка въздух. Не след дълго неравната борба, в която  никой човек досега не бе успявал да надделее, приключи и  всичко утихна. Бързо и внезапно, точно както бе започнало.

 Русокосият стискаше слушалката и се напрягаше да чуе нещо, за да е сигурен, че не се е разпаднала линията. Мигове изминаха, а му се сториха векове на подтискаща, смазваща тишина. Най-сетне продраният глас на механичната кукувица оповести кръгъл час и сякаш всичко отново оживя. През прозореца на спалнята надникнаха клоните на дърветата, цветовете в розово весело му намигнаха и уханието на пролет изпълни спалнята. Някъде пееха птици, жужаха пчели, животът се усмихваше красив и изпълнен с вълшебства.

Някъде някой току-що го бе напуснал и бе престанал да му се радва..

Отсреща слушалката проговори спокойно, с гласа на непознатия:

- Шефе, там ли сте?

- Бог лично наказва грешниците, а към тия, които се мислят за по-големи от Него, проявява изключителна милост, изпращайки теб.

- Шефе, не богохулствайте! Всичко тук приключи. Едно трябва да ви се признае. Изключително тънък познавач и психолог сте.

- Не думай – ухили се доволно русокосият и спокойно размота чаршафите от себе си.

- Без майтап! – потвърди непознатият. – Стана точно както предвидихте. Естествено, и с малко скромна помощ от моя страна, но основното сътворихте вие. Възхитен съм от брилянтното ви изпълнение. За  протокола, да отбележа - при аутопсията ще бъде установено, че покойната е получила сърдечен пристъп, вследствие злоупотреба с психотропни вещества. Изумителна работа вършат тия магаренца. Какви ли не субстанции излизат, ако някой по-дълго време реши да смуче члена им. Хах!

- Спести ми детайлите. Убеди ли се, че не диша?

- Вие как мислите, защо се забавих толкова, преди да ви отговоря!

Русокосият се засмя:

- Нали не си падаш некрофил? - за да прекъсне неловкото мълчание, което неминуемо щеше да последва, допълни. – А сега делово. Парите ще ти бъдат приведени до пет минути по банков път.

- Благодаря! Удоволствие е  да се прави бизнес с вас.

- Сбогом!

- Един последен въпрос – запознат ли сте наистина с точка две от Споразумението?

- Разбира се. Нали аз съм го изготвял, по дяволите!

Телефонът отсреща затвори без звук. Русокосият се изправи, протегна отмалялото си тяло с наслада и чу как прешлените му изпукаха. Подсвирквайки си трелите от Токата, с танцова стъпка се понесе към банята, където го очакваха мигове на задоволство и отмора. 

- Сега да видим кой не е слушка-а-л! – гальовно подвикна той и бутна дръжката. Оказа се затворено отвътре. Ех, този палавник! Натисна отново. И още веднъж. И извика:

- Скъпи, отвори, моля те!... Скъпи!

Почука и се ослуша с ухо, долепено до вратата. Нищо. Само от не добре затвореният кран на мивката водата се оцеждаше и капките отчетливо отброяваха секундите тишина. “ Кап – кап – кап!” Отново побутна, почука, извика. И някак си, колкото и да не искаше, една страшна и неприятна мисъл прогони всичко от главата му и настани там страх. Страх, че нещо може да се е случило, страх от неизвестното, скрито зад тази врата. Бързо го обземаше паника, която сграбчи цялото му тяло и не остави никъде в него дори капчица от хладнокръвието, с което одеве разигра сценката по телефона. Невярващ задумка с юмруци, закрещя:

- Отвори, чуваш ли! Стига шеги! Отвори веднага! Отвори, мамка ти и хлапе!

Неумолимата истина, от която го делеше само тая крехка дървена преграда и собствената му неприязън към надеждата, в която изведнъж му се дощя да повярва, беше някъде там. Засили се и блъсна с все сила. Повтори, потрети опита. Тялото го болеше, ръцете му кървяха, лактите и коленете изтръпнаха и станаха безчувствени от ударите. Главата му бе изпразнена, нищо в нея не функционираше. Ужасът го бе обсебил изцяло.  

- Моля те, отвори!... Моля те-е…

Хлипащ, отчаян, изплашен, жалък се свлече на пода. Притискаше пламналото си чело с длани, опитваше се да успокои дишането си,  пулса и бесният ритъм на сърцето. Погледът му падна върху телефона. Беше далеч. Мамка му, беше толкова далеч гадният, струващ колкото малък мезонет в центъра телефон, че докато стигнеше до него, щеше да мине цяла вечност. И на кого да се обади, ако все пак го достигне? На полицията? На бърза помощ? Глупости. Ако малкият има нужда от помощ, то беше тук и сега. Трябва да влезе, трябва!

И тогава изведнъж си спомни, че дърводелецът, монтирал вратата на банята, я остави да се отваря навън, заради влагата. Дребна подробност, която, кой знае как, точно сега изплува в обърканото му съзнание.

 Боже, какъв идиот съм! Боже, благодаря!

Скочи върху треперещите си, непослушно гънещи се от слабост крака, почувствал изведнъж каква сила им вля надеждата и, заставайки стабилно на тях,  пое дълбоко въздух, като че ли щеше да се гмурка под вода. После рязко дръпна дръжката към себе си.

Остана така само за миг.

И изрева!

 Болка, отчаяние и омраза към всичко и всички, които и без друго никога не бе обичал, се смесиха в този нечовешки вик, разсякоха тишината в спалнята, блъснаха се в стените, отразиха се в огледалцата по тях и с удесеторена сила излетяха през прозореца. И пламнаха отвън розовите цветове, лумнаха огньове и заблизаха короните на дърветата, а оглозганите им клони тъжно се пречупиха и увиснаха безсилни. Подпали се небето и се сгромоляса от високото в басейна, изплисквайки милион кубически метра вода, милион тона мъка и ненавист.

До ваната бе паднал младият мъж. На устата му бе избила пяна, лицето, застинало в агония, тялото изпружено, неестествено подгънато върху сгърчените крайници. В едната си ръка още стискаше гуменото пате, на което, на мястото на  изгризаната  човка, зееше грозна дупка. Другата бе прострял напред, към вратата, която така и не бе успял да достигне.

И се срути като ударен с гигантски чук русокосият. Не знаеше ден или нощ е, кой е, какво прави тук. Или не искаше, или не можеше да си спомни. Прокълнат да носи нещастия и беди на всички около себе си,  сам мразен, сеещ омраза, бе като гибелно семе, посято на място, което е отредено за цветя. Той, плевелът, нямаше място тук. Нямаше място никъде. И неусетно и за самия себе си се разрида. Не търсеше конкретна причина всред безбройните такива. Плачеше тихо и кротко, статуя на скръбта и разкаянието, превръщаща се в развалина на собствените си страхове. Странно спокойствие го обземаше, не чувстваше краката, ръцете си, дори сърцето му бе спряло да ритмува тактовете на сгрешения му живот, вкаменяваше се неусетно, загледан в смъртта отблизо. В бледото, артистично красиво лице, върху което фините мустачки стил а ла 20-те му заприличваха на моравата на добре поддържан гробищен парк, а гъстите тъмни вежди, на надвисналите клони на кипарисите, даващи сянка и покой на мъртвия. И беше съгласен, искаше да умре тук, до него и с него. И да избяга от най-големия кенеф, в който по погрешка бе попаднал.

Съдбата обаче си има своите капани, своите капризи. С нея не става да сключиш брачно споразумение. Пък било то и от една-единствена точка. Ако има сделка, цената ù е собственият ти живот.

Колко беше седял така, не знаеше. Час, ден, месец? Но навън пак беше пролет.

Телефонът иззвъня. Скъпият телефон от слонова кост, ръчна изработка, инкрустиран със златни орнаменти, ненужен му вече, но докрай лоялен, отдаде последната си почит.

Телефонът звънеше. Дълго, настойчиво, дразнещо настоятелно. Нищо не би го накарало да вдигне проклетата слушалка. Вече не. Искаше само да вземе главата на покойника в скута си и всичко да върви по дяволите!

Телефонът продължаваше да звъни. Може би вече над десет пронизващи, противни, разкъсващи момента на тържествено уединение, повиквания.

Каква досада! Беше притворил очи и се мъчеше да извика в съзнанието си една мелодия, която да постави в ушите си подобно тапи, за да се скрие от крещящите звуци на апарата. Оная мелодия, от органа на Токата и Фугата в ре минор… Май щеше да успее. След Прелюдията, точно!

Телефонът иззвъня за двайсети път. Досети се за броя им, когато се включи секретаря. И тогава я чу. Наистина я чу. Разнесоха се божествените звуци на органа, Фугата, част втора. Архангел Михаил, херувимите…

Не, не! Нищо такова. Останали му бяха сили, колкото да извърне очи към прозореца и да се сбогува с умиращия под аленото зарево на залеза ден.

- Кога мина, кога свърши!? - учуди се, че все още е в състояние да произнесе и дума след всичко преживяно. И, губейки се вече сред необятните пътеки, водещи към безкрая, установи, че всъщност музиката идва не от съзнанието му, не от спомените, а от телефона.

Но нямаше желание да повярва.

Не повярва и когато вместо сбогом, чу един до болка познат глас, от който до скоро потръпваше от ужас и погнуса:

- Ей, нещастник, жив ли си още?

Румен Романов

08.04.2010