Трябваше да я науча да пише. Защо не я бяха научили? Тогава можеше да каже нещо различно от това което вече знаеше. Нещо изненадващо. Нещо странно. Но тя мълчеше. Освен ако не я питах. Седеше в ъгъла на канапето, грациозна, както винаги. И ме следеше с поглед. Знаеше да ме наблюдава. Понякога ми се струваше, че отгатваше, предугаждаше, какво искам, но чакаше да го изрека. Нямаше инициатива. А това най- тежи. Спонтанността, импровизацията.. Това прави, понякога живота лесен и труден, вълуващ и ужасен, странен и опасен. Но тя мълчеше. В четвъртък около обяд, си пилеше ноктите. Винаги за двайсетина минути. Дори съм засичал. Точно двайсет. В сряда пък се епилираше. Гримовете и бяха семпли. Правеше ги преди да и кажа , че излизаме някъде. Ако ходеше на покупки, единствено се сресваше. Никога не бях виждал паднали коси след нея в мивката. Или ги махаше, или не падаха. Беше неподвластна на живота. Той рано, или късно, ни прави единствената си прическа, но нея не докосваше. Знаех, че мога да я ...