И с всеки изминал миг на нея и ставаше все по-ясно, че той няма да се обади. Пулсираше в нея една душа, която беше толкова объркана и бистра, толкова разбита и щастлива. Един абсурд беше белязал всичко до сега, дори и настоящия момент. Като че ли всичко, което бе желала - да свърши този ад - сега бе изпълнено, само дето ада може би едва сега започваше. Започваше период на дълги нощи в самотни размисли и съмнения, период макар в свобода, белязан от плена на всичко, що иде след раздялата.

Колко и се искаше да беше по-различно, ала сама знаеше, че това е невъзможно. Краят както и да бъде разбран е край и няма връщане. А пътят напред е още по-болезнен и от този, който е извървян. Краят носи щастие само тогава, когато е истински край, когато е настъпил в уреченото време, на уреченото място по начин, който не оставя съмнения и ... Само дето този край не спази нито една от споменатите препоръки. Колко лесен щеше да е ако я нямаше... любовта. Искана, мечтана тя с нейната фееричност бе дошла прекалено късно, бе дошла само, за да причини болка. Сега тази прелест щеше да е шепа кал. Кал, която ще покрие душата и ще причинява болка. Колко трудно ще бъде измита от там, колко дълбоко ще нарани този път. Да проклина любовта... банално. Ала какво друго да направи? Да потърси друга обич... абсурдно.

Искаше и се да вярва, че проблемът е само в нея. Така тя би могла да се промени и да излезе от това проклятие, ала не бе толкова просто. Какво оставаше щом вината не бе нейна? Да се примири, че никога нещата не ще са различни? Че никога не ще е щастлива да каже... обичам? Нима това нямаше да я убие? Кой ще отговори сега? Аз не успях! Тя седеше пред мен, гледайки с красивите големи очи и леко се усмихваше. За пореден път тя преглъщаше капка по капка отровата за нейната душа, за пореден път не искаше да се види, че умира. Не искаше дори и аз да видя, как предадена крепостта и гори опожарена от огън, който бе позволила да запалят. Толкова време гаси този огън, толкова пъти го полива с вода, намерила в очите си, ала се умори да ги кара да гасят и се остави да гори. Сега очите искат да гасят, но тя не им позволява, прекалено ги обича, за да им причини отново това. Надява се че този огън не ще остави дори очертанията на душата й и така никога повече не ще бъде изградена отново.

Как ми се искаше да мога да и помогна, да я спася, но осъзнавах, че не мога. Тя не искаше да бъде спасена...

Пожарът наистина погроми всичко, така истински и силен като любовта й, така голям и продължителен, като безкрайността на душата й. Да, спасени бяха очите й. Красиви както някога, те гледаха света, без да искат някой да погледне в тях.

Един ден той се върна, на белия си кон, разбрал грешката, намерил силата и поискал любовта. Върна се... ала какво от това. На мястото дето по-рано раят бе намерил въплъщение, сега бяха пепелища. Тук-таме доизгаряха останки и надеждата, че може нещо на се възроди, че може от пепелта в огъня птица феникс да се роди. Колко жестоко ще бъде, ако ви кажа кое я накара да убие птицата феникс, да изгори и последното маслиново клонче надежда и да потуши огъня - всичко, всичко погина с неговия въпрос:

Кой стори това?