Говорим си с шестокласниците за османското завладяване на Балканите през XIV в., гражданската война във Византия (1341 - 1347) и управлението на цар Иван Александър в България (1331 - 1371). Изведнъж нещо пада от първите чинове и се търкулва към мен. Поглеждам в краката си - самоделна топка, направена от хартия и облепена с тиксо. В първия момент, инстинктивно, понечвам да я ритна като в доброто старо време, когато играех защитник в квартала. После се навеждам и я вземам без да кажа нищо. След часа ме настига малка делегация. Спират ме и главният преговарящ ме пита с чувство на вина в гласа и умоляващ поглед: 
- Може ли да ни върнете топката? 
Някак изведнъж се усещам готов за преговори: 
- Ако ми отговорите на един въпрос. Искам да разбера дали сте внимавали преди малко. - поставям на масата за преговори своето условие. 
Членовете на делегацията преговарящи се споглеждат и отговарят в хор: 
- Става. 
Бързам за следващия час и нямам време. Затова питам: 
- Кой балкански народ пада последен под властта на османците? 
Главният преговарящ се усмихва самодоволно като играч в "Стани богат", на когото се е паднал лесен въпрос за 10 000 лв. 
- Албанците на Скендербег. - отговаря веднага. 
Доволен съм. Връщам им топката и си продължавам. 
- Ще ни изтропате ли на класната? - е последният въпрос, който ми задават, подтичвайки след мен като телевизионни репортери. Отговарям: 
- Ще си помисля. Не обещавам нищо.
В Голямото междучасие ги виждам отново. Играят на някаква своя игра. Тичат, гонят главния преговарящ от преди малко, който с едната си ръка стиска малката хартиена топка, а с другата парче пица. 
Щастливи са, аз също.