Топлината на Коледа - 2 място на Фестивала
Топлината на Коледа
Пак заваля...
Мокрият сняг се размазваше по предното стъкло като мармалад. Чистачките едвам смогваха да устоят на лудото му темпо. Заприлича ми на същинска мармаладена филия! От ония, дето ги правеше сина ми като малък. Все искаше сам да бърка в бурканчето с ножа. И мажеше едни накъсани ивици, но със сериозно изражение - все едно, че рисуваше усмивката на Мона Лиза. Чак езиче изплезваше от усърдие - досущ като дядо... Приличаше даже малко на него. И сега беше изплезил език - помагаше на баща си и двамата усърдно чистеха снега от стъклото. Оплезеното му усмихнато личице ме връщаше толкова години назад... Връщаше ме към незабравимите спомени за Коледата в детството ми.
Когато бяхме малки, с брат ми все се карахме кой да бъде дядовия любимец. Батко беше по-голям и ме придумваше да призная (доброволно, как иначе!), че той прилича повече на него. Защото дядо беше добър човек (а всички искаме да приличаме на добрите хора!). И аз признавах, макар с неохота. Със сърцето си обаче чувствах, че не беше истина. И двамата поравно бяхме негови любимци. Бате беше дядовото момче, единственото му момче. Аз бях дядовото момиче. Единственото му момиче... След мама. И го знаех, защото той ме караше да се чувствам по този начин.
Обичах Коледа. В началото на декември дядо ни водеше с брат ми в гората да отсечем елха. Избираше кичеста - не много голяма, но с много клони. Най-симетричната от всички дръвчета в гората. Докато учеше батко как внимателно да отреже стъблото и, за да не наруши прекалено дървесината, аз си правех снежен човек. И понеже все забравях да си взема морков, защото бурканът с туршията беше твърде високо на рафта, за да го достигам сама, а те нямаха време да ме чакат да търся нещо друго, подходящо за целта, най-често снежният ми човек си оставаше без нос. Но за сметка на това го дарявах с най-голямата метла, направена собственоръчно и по детски нескопосано от окастрените най-долни излишни клони на елхичката ни!
Обичах момента, в който си тръгвахме обратно за вкъщи. Батко носеше елхата на рамо и излъчваше такова задоволство, сякаш минаваше покрай всичките футболисти на „Левски" накуп и те му ръкопляскат. В този момент той не се интересуваше от нищо друго- беше се справил почти сам с отсичането на елхата и бързаше да се похвали. И това беше най-любимото ми време от годината, защото точно тогава дядо ме качваше на раменете си.
Бързахме ли, бързахме...
А той пееше ли, пееше...
„Ти си моето момиче, той е моето момче"...
Поставяхме елхата на най-видното място у дома - в дъното на коридора. Украсявахме я почти като за панаир - с всички играчки, които имахме, всевъзможни парцалчета, шарени саморъчно направени от гланцови блокчета гирлянди и много, много свещички. Запалвахме ги точно на Бъдни вечер. Мама не разрешаваше да го правим през останалото време, за да не подпалим украсата. А аз бях много нещастна от забраната и тъжно гледах елхата ни всяка вечер. Понеже прозорецът беше точно зад нея, си представях, че всичките звезди от небето са насядали по клоните и и блещукат ли, блещукат... Същински пукащи свещички! Една вечер дядо ме намери свита на кълбо като коте пред нея - бях заспала. Разбуди ме, спомням си, че в просъницата се разплаках и го попитах защо е толкова тъмно. Тогава той разбра, че тъмнината ме плаши. И оттогава всяка следваща вечер до Коледа запалваше свещите на елхата. Държеше ме в скута си, докато те пукаха. И на мен ми беше топло...
Обичах много този ден от годината. Сядахме заедно след молитвата на дядо на маса, отрупана с ястия. Приготвяха ги мама и двете ми баби- на мен ми даваха само да подреждам в една голяма купа кравайчетата за сурвакарите. Но и това ме радваше, защото се чувствах полезна. Не обичах да бездействам и понеже бях крехка, почти като порцеланова фигурка, все ми даваха най-леката работа. Но и за това обикновено ми помагаха. Щом като бяха грижливо подредени от мен в купата, татко отнасяше внимателно кравайчетата в избата и ги оставяше на най-горния рафт. Откъде можеха да знаят близките ме, че в бъдеще животът щеше да ме научи да нося огромни тежести на плещите си, да нося мъката на почти целия свят?... Ако поне го бяха предположили - щяха да ме подготвят и научат как да се справям. Но не го знаеха тогава и аз трябваше сама да се науча да оцелявам.
После... После животът започна да препуска. Не усетих кога започнах да украсявам елха заедно със сина си и да приготвям сама ястията за празника в мой собствен дом. Бързах ли, бързах...
До момента, в който дядо се разболя. Беше малко преди Коледа. Точно по времето, когато ходехме в гората за елха. Вместо в гората ми се наложи да ходя известно време по болници. Надявах се само на знак, че няма да е и тази Коледа. Но знак така и не дойде. И аз започнах да чакам. Чакайки не знаех, че дядо е искал да ме види за празника. Сякаш е предусещал, че ще е за последно. Но мама така и не се обади. Сега я разбирам - знаела е, че това ще угаси светлината на свещите в дома ми. И е искала поне още веднъж да пусна звездите в стаята си. За последно...
Но най-накрая се обади. В последния следобед на годината дядо отчаяно е искал да ме види и тя се беше предала. Защото знаеше за безумната му обич към мен...
Тръгнах си за вкъщи много рано сутринта още на другия ден. През нощта валя сняг и натрупа дебели преспи. Колата напредваше бавно, снегът скърцаше под гумите, толкова беше студено. Но аз не усещах студ, въпреки че почти бях залепила челото си за предното стъкло с надеждата по-скоро да разпозная къщата. Най-накрая пристигнахме. Батко ме чакаше пред вратата. Усетих пустия му поглед и разбрах всичко. Знаех къде трябва да вляза, ала не бързах. Страхувах се от това, което ме очакваше, защото не бях подготвена за него. Но знаех, че трябваше да отворя вратата и се затичах натам.
Не можах да повярвам, че за десетината дни, през които не го бях виждала, дядо се беше стопил толкова много- почти до неузнаваемост. Едвам дишаше, с мъка проговори, но с последните сили, които му бяха останали стисна лицето ми между шепите си. Тогава дочух гласа му - далечен, слаб и... непроменен. Хриптеше, но разпознах закачливата песничка, която пееше някога на връщане от гората. Когато ме носеше на раменете си и на мен ми беше толкова леко...
„Ти си моето момиче, той е моето момче"...
И не проговори повече. Издъхна близо осем часа след това - в последните часове на първия ден от новата 2004 година. Редувахме се край леглото му на почивки. Трябваше да има човек при него, за да запали последната свещ в живота му. Свещта, посочваща Пътя на душата му. В един момент останахме само двамата с брат ми в стаята, но не се поглеждахме и даже не си проговаряхме. Само дишахме тежко. Баба лежеше на другото легло и тихичко си говореше нещичко. Отдавна живееше в свой си свят, далече от действителността и аз за пръв път в живота си се зарадвах на този факт. Дори поисках да съм на нейното място. По едно време мама извика батко и той излезе за малко. Тогава приседнах до главата на дядо и хванах ръката му. Безжизнена, отпусната и мъничка, тя потъна в ръцете ми. Но беше все още топла. Топлината, която той винаги ми беше давал... И аз за сетен път попих от нея.
Не усетих кога точно издъхна. Притихна... и го разбрах. Нямах време да запаля свещта - мама го направи, когато влетя в стаята, дочула хлипането ми.
От следващите дни помня само снега и внезапното изгубване на гласа ми. Половин година чаках да си го върна, защото мълчанието допълнително ме смазваше. На опелото на дядо държах ръцете си над главата му, за да не се намокрят очите му. И снегът се топеше по тях - сякаш падаше върху огън. Навярно, защото бяха топли. Запазили бяха най-важната - последната топлина...
Оттогава любовта ми към Коледа помръкна. Не обичам вече мокрия сняг, естествените елхи и восъчните свещи по тях. Затова си купих мигащи лампички. Не ме интересуваше, че са изкуствени. Така или иначе не топлеха, затова и не беше толкова важно от какво са направени и колко струват. Оставях ги да мигат почти през цялата нощ на празника. Понякога обаче тайничко си спомнях, че звездите могат да влязат в тъмната стая, ако силно го пожелая. Заради този спомен и заради още нещо се насилих и свикнах отново с празнуването на Коледа. Заради малкият. Заради подскачането му от радост около елхата, щом почнехме заедно да я украсяваме. Тогава очите му приличат на звезди - блестят и цялата стая грейва. Елхата ни винаги е изкуствена и перфектно подредена - и по цвят, и по форма играчките и панделките са идентични и създават впечатление за стил и изисканост. Синът ми свикна с тази изрядност, защото не познава парцалената хубост на елхата от детството ми. Но си мисля, че така е по-добре за него. Защото споменът от топлината на пукащите свещички няма да му липсва след време.
От няколко години украсявам елхата и дома си почти броени дни преди празника. Научих се да меся питка и дори вече мога да правя баница. И Коледа е такава, каквато трябва да бъде. Семейният топъл празник. Понякога мама и татко идват. Рядко, но идват. И тогава ми става още по-топло. Но вече никога не паля истински восъчни свещи на елхата - няма скут, в който да сядам, за да слушам пукането им..
... Най-накрая престана да вали. Съпругът ми влезе в колата, целият измокрен. Снегът, останал по лицето му, се топеше и стичаше на тънки струйки надолу по брадичката. Нямаше как да е другояче- топъл човек е. Носеше топлината в себе си по рождение. Подаде ми филия с мармалад - бях забравила, че ги приготвих за из път. Оставаше още малко и щяхме да видим къщата. Стъклото беше излъскано от мръсния мокър сняг и със сигурност щях да я съзра още преди да приближим достатъчно. Но трябваше да побързаме, защото се смрачаваше, а обещах на мама, че тази Коледа аз ще омеся питката.
Потърсих с очи малкия, но така и не бях забелязала кога отново се беше качил в колата. Обърнах се. Исках да му дам филия, но той блажено спеше на задната седалка. Както винаги - свит на кълбо, като същинско малко коте. Даже сладко-сладко мъркаше. Устните му се движеха лекичко - имаше този навик (и дядо навремето го имаше...). Даже понякога се смееше на глас в съня си. Може би все пак пълното съвпадение на имената им не беше случайно.
„Щастливец!..." - помислих си за секунда. Протегнах се и отметнах одеалото от гърдите му. Свалих от ушите му слушалките на МПЗ-плейъра му. И тогава забелязах, че косите му бяха мокри. Но не от снега навън.
Беше изпотен, но аз въобще не се учудих. И на него явно му беше станало топло - също като на мен.
П.П. Всяка прилика с лица и събития е действителна и неслучайна.
© Дарина Дечева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Поздравления за красивия разказ!!!!
-
Да не си жури на такива чудесни разкази!
-
Щастливка си, че си имала такъв прекрасен дядо и толкова вълшебни Коледи с него!!! И не трябва да ти е тъжно, той те е научил как да правиш Коледите вълшебни за другите. Върна ме в моето щастливо детство, благодаря ти Дарче, бъди щастлива!!!
-
Поздрав Дари за чудесния разказ!!!
Весели новогодишни празници!!! -
Земен, човешки разказ- поздравления!
-
Човешки разказ, браво!
-
Много хубав разказ!
-
Адмирации за вълнуващия разказ - тъжен, но топъл и толкова човешки!
Искрени пожелания за успешна, весела и щастлива Нова 2008 Година! -
Поздравления за разказа ! Страхотен е !
-
Прекрасен разказ. Напомни ми за моя дядо. Светла им памет! Те са с нас! Поздравления, Дарина и успешна Нова година!
-
Как да не те обича човек...
истинска , естествена,
неподправена житейска
история дошла до нас с
цялата обич в душата ти.
с много обич, мила Дарче. -
Мила Дари след "и ме караше да се чувствувам по този начин"
от разказа ти, не спряха сълзите ми до края му...
За теб зная, но дано повече хора се чувствуват по тоя,
НАЙ-ЧОВЕШКИЯ НАЧИН, ПОКЛОН ЗА ВСИЧКО, КОЕТО ПРАВИШ!!!
ЩАСТЛИВА КОЛЕДА!!! -
Казала съм ти мненеито си!
Помня и момента в който го прочетох!!!
Весела Коледа, слънце! Бъди много щастлива! -
ЧЕСТИТО РОЖДЕСТВО ХРЕСТОВО ,ДАРИ!
ПРЕКРАСЕН РАЗАЗ!ПО ЧОВЕШКИ ТОПЪЛ! -
Дарчик, едва преглъщам...!!!
Страхотен разказ си написала!!!
Прегръщам те, мила моя!!!
И... Честито Рождество Христово!!! -
Даре, поздравления, мила!!!
И Весела Коледа! -
Моите поздравления за разказа!
-
Прекрасен разказ!Поздрави и весели празници!
-
Да ти кажа ли, че едва преглъщам от вълнение ...
Весела Коледа Дари!
-
Дари...Желая ти много топли Коледи за напред!
Весели и щастливи празници! -
Дарче...
Остави ме безмълвен...
Аплодисменти за прекрасния разказ!!! -
...още снощи прочетох... разплака ме...
Пожелавам ти от все сърце звездният блясък да озари твоя дом... Бъди щастлива, Дарче!
Весели празници!
Целувки! -
След тези коментари не виждам какво мога да добавя-Невероятно е...
-
Дар...
Желая ти неизменни топли Коледи и бъдни дни!!! -
Дари !!!
Прекрасен, топъл и изпълнен със сълзи разказ.
Сълзи от тъга, много тъга, но и сълзи от умиление...
Съвпаденията са толкова много, че дори не мога да промълвя.
Права си, заради децата, заради техните спомени, за да пребъде Коледния дух...
Поздрав и усмивка с пожелание за хубави случвания. -
Поздрави за истинския сладкодумен Разказвач! Да носиш в сърцето си толкова топлина е нещо прекрасно! А да я пръскаш с пълни шепи на околните, от това по-велико нещо няма!
Весели Коледни празници, Дарина! -
ЗДравей ДАрина .Искам да те поздравява за прекрасния разказ и да ти пожелая ВЕсели празници ( независимо, че няма да са същите както като си била мъничка) мир ,разбирателство и спокойствие в живота и семейството ти.
Поздрав Кирил -
Аплодисменти!!!
!!!
Весела и щастлива коледа!!! -
Обляна от сълзи ти благодаря...друго не мога да ти кажа...
Хубави празници и много здраве! -
Разказът ти ме разтърси!Преживях същото с дядо ми от Разградско...Целувам те и ти желая весела Коледа и вдъхновена Нова година!
-
Бях подготвена,че ще е нещо прекрасно!
Весела КОЛЕДА,Дечева! -
На всяка Коледа да имаш тази топлина!
Пази я!
Весели празници! -
Страхотен разказ!! Поздравления и весели празници!
-
!!! АПЛОДИСМЕНТИ! И ПОКЛОН! И НЕКА ПРАЗНИЦИТЕ ТИ ДОНЕСАТ ТОПЛИНА!
-
Тъжно е, че най-близките ни хора си отиват от този свят, но те остават завинаги в сърцата ни. Хубав е разказа ти.
Пожелавам здраве, обич, радост и усмивки не само на празниците, но и след това!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
