– Дядо, гледай като сбъркам кво става – каза Сашко и докосна наслуки един от клавишите на компютъра. На екрана премига и светна язвително зелен надпис „Глупак“, с три удивителни накрая.
– Брей! – рече учудено дядото.
– Я натисни тука – каза Сашко, взе мазолестата боязлива ръка и я бутна върху клавишите. „Не пипай там, бе!!!“, просветна ядно екранът.
– Брей! – рече още по-учудено дядото.
– Звяр! – Сашко плесна нежно матовата пластмаса – 12 гигабайта рам. Осем ядрен процесор. Убиец …
– Брей! – рече разбиращо дядото – 12 гигабайта! То страшна работа!
Двамата седяха в хола, пред голямото махагоново бюро. Върху него, като върху пиедестал се извисяваше компютърът. Беше сумрачно. Навън валеше дъжд и през открехнатия прозорец крадешком се промъкваше влажна есенна прохлада.
– Ще ги шашна в училище – каза гордо Сашко. – Аз вече праскам програми, пък те още играят на игрички.
Говореше без да откъсва сините си, бодливи очички от екрана и пръстите му летяха по клавиатурата – дванадесет годишен рошл ...