Неизвестността е най-гадното нещо в живота. Първо – не знам как протича лечението й, второ – без общуването с нея се чувствам някак… непълноценен. Това „обичам те“ в края на последния ни разговор е много объркващо. Хем ме обича, хем не иска да се чуваме и държи на мъжа си. Нямам никаква представа какво ще се случи в бъдеще. Неизвестност – това е равносилно на мъчение.

Пуснах връзки, за да разбера в коя клиника в Швейцария е, но все още не мога да я открия. А и какво като разбера къде се намира?

Не мога да престана да обмислям разни варианти. А е хубаво човек просто да прави каквото смята за правилно, пък да става каквото ще. Ако тя се възстанови, което би било прекрасно, разбира се, ще се чувства задължена към мъжа си за помощта и вероятно ще реши да преустанови странната ни връзка, въпреки чувствата, които изпитва към мен. Това „обичам те“ не ми излиза от главата! Дали не е било просто моментна емоция, на човек, който има сериозни здравословни проблеми. Когато си болен, психиката ти се разстройва и понякога се подвеждаш по безумни идеи и говориш неща, за които после съжаляваш. От друга страна, ако не се възстанови, тя няма да е длъжница на мъжа си и вероятно ще потърси утеха в мен. Но готов ли съм аз за връзка с инвалид? Аз разбира се бих я приел и бих се грижил за нея дори да е жив труп, но това не би било щастлив живот. Ами детето?

Винаги са ми били смешни сладникавите любовни романи, но аз май сам се вкарах в някакъв такъв сюжет. Ако не я бяха докарали със счупен крак онази нощ, щях сега да гледам на нея като на мръсница, която ме е зарязала преди много, много години. Защо се запалих пак по нея! Кога ще порасна най-сетне! Какво толкова има в нея?

И пак като че ли всичко опира до пари! Ако аз бях платил лечението й, щях да я спечеля. Тя веднага щеше да зареже онзи. Господи, аз съм луд!

Времето си тече, неизвестността продължава да ме мъчи. Всяка вечер наобикалям къщата й с колата, за да проверя дали не се е прибрала от чужбина. Това се превръща в нещо като ритуал за мен. Все някога ще дойде, все някога ще дойде! Ами ако нещо се е объркало? Ако здравето й се е влошило още повече… ако се е случило най-страшното? Може би трябва да потърся родителите й? Те вероятно биха ми дали информация. Да, още утре ще се опитам да издиря родителите й!

Но същата вечер я виждам в градинката пред къщата. Сама. Чак не мога да повярвам на очите си. Изглежда по-добре, много по-добре. Слизам от колата и тръгвам неуверено към нея. Не виждам да има придружител – ще можем да поговорим. Сърцето ми се разтуптява. Страх ме е как ще реагира, когато ме види.

С патерици е, но това е хубаво, това означава, че краката й са много по-добре от преди. Придвижва се като премества патериците напред, а после подскача вдървено с двата крака едновременно. Явно все още не се чувства сигурна в коленете. Но изглежда достатъчно стабилна, няма опасност да падне. По всичко личи, че ръцете й са се възстановили напълно.

– Как върви разходката? – питам.

Тя вдига стреснато глава и се заковава на място, леко приведена напред за по-добра стабилност. Кокалчетата на пръстите й са побелели от стискането на дръжките на патериците. По лицето й пробягва тревожна усмивка.

– Не очаквах да те видя тук – думите й прозвучават някак сухо.

– Съжалявам, ако съм те притеснил.

– Просто се опасявам да не изникне отнякъде мъжът ми. Каза, че отива до магазина… – оглежда се притеснено.

– Как си?

– Много по-добре. Смятам, че си личи – усмихва се красиво, истински. – Но ме чака още доста работа.

Приближавам се и я прегръщам. Чувствам тялото й стегнато в ръцете си. Нейните ръце са заети, така че няма как да отвърне на прегръдката, дори и да иска. Топлият й дъх гъделичка врата ми.

– Радвам се за теб.

– Дълго мислих – подхваща тя, – стигнах до извода, че за момента няма как да сме заедно. Много ми е тъжно, но такава е жестоката истина. Ето сега, както си ме прегърнал, хем ми е хубаво на душата, хем ме боли. Нали не искаш да се измъчваме един друг?

– Искаш да не се виждаме и да не се чуваме? – успявам да промълвя през стегнатото си гърло.

– Да!