***

       Трудно се разбираха дълбочината на чувствата у една жена, силата на сърцето и, но и силата на нейната воля. Трудно, защото дълбочината на женската същност се родееше с буйното каменисто корито на дива планинска река, чиито пенливи води се успокояваха, чак когато навлизаха в разклоненията си и намерили проявление на самите себе си, напояваха плодородната земя. Но и колкото камъчета имаше, толкова и жени и мъже по света се търкаляха, срещаха, отблъскваха или спираха един до друг, за да градят основите на просто човешкия живот, наречен битие. Колкото и много да бяха тези камъчета – всичките имаха прилики, но и разлики. И хората по тази земя, бяха като листата по дърветата, като клончетата на храстите, като песъчинките по морския бряг и камъчетата в речните корита. Силни, диви и жарки, като върховете на гордите планини и горещината на плодородните низини бяха характерите им. Души, като троскот, сърца – оплетени и впити в земята дебели, силни коренища.

       Катето, вървеше нагоре по пътя. Сълзите сами мокреха посърналото и лице, а ръката стискаше гърдите там, където би трябвало да бие едно женско сърце, наранено от острието на житейската съдба. И то биеше! „Туп…туп!” – едва отмерваше ритъма, просто защото след всеки кървав удар, то се гърчеше от силата на болката, с която го заливаше изстрадалата женска душа. Какво може да иска една изстрадала жена? Какво търси или за какво да бленува? Някои се поддаваха на чернилката в живота си, спираха да се надяват, че и за тях съществува по-добро и потъваха надълбоко в социалното сиво блато, което ги дърпаше към дъното. Други драпаха и мечтаеха за хубавото,за онова най-простичкото и най- трудно достижимото, а трети – търсеха спокойствието на един прост, но пълен с грижа и топлина живот. „Не блъскай така в гърдите ми! Спри се! Нима си мислело, че ще има за теб топлина?! Нима си заслужило с нещо подобна извисеност? ” – летяха мислите в главата на младата жена. Нетрайно сърце – жадно и вечно търсещо, някой да го стопли с нежни длани и да му даде любовен трепет и обичлива топлинка. Жените са неразгадано богатство, като всички онези могили, неразровени още и издигащи се насред обширните богати нивя, криещи в себе си съкровища, с висока ценностна стойност. От незапомнени времена се заръчва да не се тревожи сънят на дедите, станали корен на един народ, оцелял и не се претопил и след най-тежката участ за една земя – поробването за векове, тъпкането на традиционните ценности, краденето на култура, порядки, история и даже наследени още от тъмните векове повели за готвенето на една питателна храна от това, което земята е дала.

       - Чедо? – топлият глас на Стайка стресна Катето. – Ти що не лежиш, ами…Нали заради туй у Стояна…

       Лицето на младата жена се обагри в цвят и като по бяло платно пролази розовеещото зарево на кръвта. Тялото и потръпна и ожуленото я заболя. Щипещият студ си казваше думата. Наносите от преживяното, изплаканото и раздиращо душата подсилваха силата на чувствата, завихряха ги и тленното не изтърпяваше да остане безучастно в бурите на вътрешните терзания.

       - Не ме съжалявай, лельо! – извиси тъжният си, скръбен глас, Екатерина. – Аз съм от онези, мръсните, които нямат място на покрития с бяло сукно одър на живота ви! Не се тревожи! Бог ще ви опази от мене, грешната, а аз ще му помагам, че да не вземе нещо друго да реши.

       - Чедо! Вс`и сме грешни по тая земя, а на Господа в делата не можем да се месим - и да ни се ще, само на халост ще да е! – чудно, мъдро, но с някаква скрита сила прозвънтя гласът на Стайка. Тя, сякаш беше прозряла скритото в Екатерина, но вместо да виждаше грозното, което мислеше, че притежава в себе си младата жена, Стайка усещаше онази светлина, която и сам Бог можеше да види у искрените и добри хора. За възрастната жена, сърцето на свидното и дете, не можеше да обича лош човек, а и самата тя усещаше, каква душа имаше  Катето.

       - Не се хаби, лельо! Останете си със здраве! – пожела младата жена, като инстинктивно хвана треперещата премръзнала длан на Стайка, вдигна я до поруменялата си буза и я притисна за миг. После в някаква странна нужда се наведе и я полюби, пусна я и без да се обръща повече, забърза нагоре към къщата на дядо Стоян Карона. Ситни, студени капчици пот бяха избили по нейното чело, сега набраздено от грижата къде ще се подслони в това студено  време. Ако да беше, поне пролет, лято или ранна есен, Екатерина би намерила сили и отработила с труд храна и подслон, но...

Зимата вещаеше да я срещне само с онова страшно минало, от което тя мислеше, че с желание за добро и за споделеност в труд, можеше да избели като петна спомените си и да се изтръгне, излизайки на чисто. „ По-добре да се мре и да ме съдиш, Господи! „ – си мислеше младата жена, докато стъпваше – отмерено, твърдо, забивайки петите в земята, сякаш слизаше по черните стъпала към адските порти.

***

     - Ой, Тудоре! Дано е добре, Катето, душичката ми…Дано! – клатеше побелялата си глава дядо Стоян. Очите му и така воднисти от старостта, сега преливаха от грижовни, солени сълзи. Понякога хората трудно разбираха чувствата и тревогата на един такъв човек. Старецът изпитваше силни бащини чувства към младата жена. Имаше за даване – и обич, и грижа, и внимание. А и това в това за него се криеше красотата на един живот.  И към Тодор беше такъв, но сам разсъждаваше, че младият мъж си има семейство, а младата жена имаше нужда от подкрепа в живот пълен с трудности и самота. „ Та, кой желаеше да е вечно сам? Ей тъй, като побит кол в празно поле! И кой си взимаше нещо със себе си, когато му туреха пръста и забиеха кръста? А се живееше и трябваше да се живее за самия му пусти живот, а не само за един комат, да се ръфа, самотно в пустотата сред четирите стени на една белосана стая. „ – често си мислеше старецът, останал сам след загубата на своята Митричка.

     - Идеш там, идеш тук – все до близки, Тодорчо, ама все в дома после те чака тъмно и тихо, като че в гроб влизаш, а не в къща. – често обясняваше дядо Стоян на младия мъж, когато онзи го запиташе, защо въздиша тежко и продължително.

     -  Имаш право. - отвръщаше му скромно Тодор. – Човек не е роден да е сам, ала съдбата като реши, неможеш срещу и да заставаш.

     А съдбата, никога не оставяше недовършена работата си. Хубавото беше това, че като пътищата, извиващи се змиевидно по цялата Тракийска низина, така и съдбовните нишки се плетяха и разплитаха, създавайки нови съдби и изпълнявайки сложният танц на течението живот.

     - Ще е добре, щом е у Павлю. - спокойно, с весела нотка в гласа  си сега, Тодор успокояваше дядо Стоян.

     - Не е смешна тази работа! Що ми се подхилкваш под мустак, а? - скастри го старецът, усетил шеговитостта в гласа му.

     - Не е смешна, зная! Ала кога либето ти е до тебе, ти що ще да правиш дядо Стояне?– хитро го запита младият мъж.

     - Ми що?! Ще го любя и ще си го гледам! Тя, моята Митричка, царичка си ми беше… - започна старецът, но спря насред думите си. Изгледа Тодор изпод вежди, а после очите му светнаха и измърмори:

     - Че, право казваш, май, а?!

     - Право – криво…Ще да си ходя, че работа ме чака– надигна се Тодор и се запъти към вратичката.

     - А ти? За туй знаеш и не мърмориш. А за тебе? – настигна го гласът на дядо Стоян.

     - За мене…туй що е писал, онзи от горе. – отвърна Тодор, показвайки с пръст нагоре към мрачното небе. После затвори капийката зад себе си и тръгна към насрещната врата. Но чу забързани стъпки и извърна глава. Насреща му вървеше Катето, леко привела рамене и стискайки здраво края на дрехата си близо до гърдите.

     - Щеше да изкара една нощ и без тебе. – заговори и той, залисан в грижата да я огледа, че наистина е добре. – И вземи облечи нещо по-дебело. Това не ти е градът - завет тука няма. Вятърът играе та се не мори! Ако те…

     - Не се старай! – погледна го с горящи очи Екатерина. – Още днес ще си тръгна! Намерила или не вуйчо си, ще си спокоен вече! Мръсницата няма да ти се мярка пред погледа! - И без да дочака да и отвърне Тодор, тя бутна капийката и се скри в двора.

     Тодор, постоя още малко, свъсил вежди и загледан към мястото, където се скри младата жена. После, махна ядно с ръка, сякаш хвърляше нещо настрани, и вместо да влезе в дома си, забърза надолу по пътя, откъдето беше дошла младата жена.

***

         - Чедо, къде ще идеш, а? Къде в това време? – суетеше се старият Карон из стаята, като нито смееше да спре Катето да сбира багажа си, нито я изпускаше от поглед.

         - Там, откъдето съм изпълзяла, чичо. Там ще ида! – отвърна тя, а в душата и отровата на болката, убиваше всичко - и доброто, и човешкото, и зрънцето вяра за нов и спокоен живот.

         - Недей, недей! И това ще мине. И да ти е продумал нещо, не е било за лошо, а да ти покаже, че те иска и люби… - опита се старецът да я успокои.

          - Аз не съм за любене, чичо Стояне! – спря изведнъж Екатерина да събира и така малкото си вещи, изправи снага и издължи шийка, като някоя гъска, подгонена от дворното куче. – Такива като мен не ги прибират от пътищата и не ги хранят даром. Безплатен живот няма, а и никой вече  не вярва в това, че добро се прави от душа. Народът е подгонен от грозотията и нищетата на просъществуването си – та кой ще ти вярва на добрата дума, що си изхабил по мене.

Дядо Стоян приседна мълчаливо на малкото,кафяво  столче, близо до вратата. Белосаната стая му се видя като един голям салон , като тези на големите кръчми по градовете – влезеш, а незнаеш откъде да излезеш. Ама празен салон, а тавана ще те смаже с тежестта си. Чайникът изпускаше парата. Влажният мирис на сварен чай от лайка и жълт кантарион дразнеше ноздрите. Капийката тропна, точно в мига, когато Екатерина беше затворила олющеният си куфар, а дрехите, които и беше дал старецът, грижливо беше намятала на леглото. В малката кухничка тегнеше тишината на неизреченото и неизплакано.

         - Ти тръгваш и аз с теб! – гласът на Павлин озвучи мълчанието и разбута кълбата воден дим, бълвани от чайника. Студеният въздух заигра и страните на Екатерина се обагриха.Тя извърна очи от влезлите мъже и ги обърна към стареца:

         - Ще тръгвам. А ти със здраве си остани,чичо! Знам колко съм длъжна и ако живея, ще се отплатя. – твърдо зазвучаха думите и, но в тях се криеше някаква, чудна жална  мекота.

Павлин стисна юмруци, а Тодор изпълни вратата, за да препречи пътя на Екатерина, но вгледал се в очите на приятеля си, въздъхна и се отмести. Младата жена излезе, едва преглъщайки сълзите, които като буйна вълна бутаха отвътре, за да се излеят. „Не е сега времето! Ще ревеш по пътя!” – скастри се сама, отвори рязко капийката и с бързи крачки се насочи по посока на лозята. Там пътят беше стар и каменист, но по-спокоен, а и по свободен от хора. Там щеше да плаче, да скимти с глас за загубата на всичко, поникнало у нея, през кратките месеци, в които опозна тези хора. Хубави, добри дни. Топли като пролетно слънце, галещо лицето, поднесено по светлината му. Измръзналата и душа се беше стоплила, като изоставено от ятото си пиленце. Сърчицето и беше забило в ритъма на спокойната нужда да се огледа в воднистите ,пълни с доброта очи на дядо Стоян, чиито грижи към нея, бяха по-ценни и от тези на един баща. Нейният ум, отново искаше да прочете в строгите тъмни очи на Тодор, всички въпроси, продиктувани от съмнения, същността и на жена стенеше, познала веселите пламъци в погледа на Павлин, а човешкото и сърце искаше отново да забие едно до друго с това на приятелката и Латинчето. И само в една колиба да бяха – би била съгласна, стига всяка сутрин да знае, че тези чудни хора са там. А и леля Стайка и малката…Те бяха като мехлем за скритата душевна рана, която никога не заздравя у нея.

Силата на болката и тъгата така я бяха опиянили, че тя не чуваше нищо около себе си, а само гледаше напред в краката си с мержелеещият си от сълзи поглед. Като кървави капки падаха горещите сълзи и попиваха в замръзналата земя. На мястото, където падаха се оформяше малка димяща точица, сякаш някой прогаряше земните недра. Коледната нощ пристъпваше несигурно с всяка изтекла минута,отброена от секундарниците на старите часовници, но родилото се под звездите добро, през тази паметна за света вечер, винаги щеше да тлее в сърцата и душите на хората. То щеше да се разгаря, в най-тъмните, като катран дълбини и да осветява с играещите огнени езици, чистотата на човешките сърца.

***

            - Не бой се дядо Стояне! Павлю ще  я върне! – каза Тодор на седналия и навел в горест глава старец.

            - Я от туй се не боя! Чисто сърце, ще да прегърне чиста душа. –отвърна му дрезгаво Карона. – Дано само не ги хване сняг по пътя, че упорити са тези женски души, кога си наумят, че не ги галят, както трябва.

Младият мъж се засмя. „ Старец, ама му сече пипето*!” – помисли си Тодор. – Само този, който е оглушал и ослепял за скътания смисъл в словата му, само той ги не осъзнава.”- продължи той да си мисли на ум, а на глас рече:

            - Ще си ходя, че Малето вече сърцето и се е свило. А като си дойдат, просто ми обади.

            - Върви, върви! Тука ще съм, че къде да ходя, когато радостта си е тръгнала и самотата пак замита и кани паяците да плетат. – измърмори му дядо Стоян. Тодор излезе усмихнат, премина и отвори портичката към двора на дома си. Влезе. Спря и се огледа. Имаше. Пълно беше и пак широко в тези дворове. Имаше и отгоре, но глъч и смях се не чуваше. Глъч и смях от човещиния липсваше.” Е, ще се пробвам, пък няма да ме ухапе я, ако ме отблъсне!” – помисли си той и една хубава чиста усмивка озари мъжественото му лице. – Пък кой знае, може и мене да е чакала.”

***

     Стайка шеташе из къщата, но умът и сърцето и бяха след двамата млади. „ Ох, дай Боже, нека се помирят! Сирашки сърца от що имат нужда, освен от обич и разбирателство?” – мислеше си тя. Работеше и от време на време поглеждаше към малката, която кротко седеше до прозореца и уж си играеше, ала и то детето очички все към външната капийка отправяше. „ И тя, милата ми, като че майчицата си откри.” – тъжно простена сърцето на възрастната жена. Не щеше много една майчина душа, само децата да и са здрави и да се обичат, а другото се търкулваше и се не помнеше – изтичаше като вода от пукнато корито – бавно, но непрестанно. Изведнъж, Ванчето скочи и се затича към вратата. Отвори я и се спря. Стайка вдигна очи, а пред погледа и се изправи Павлин, държащ нещо в ръка и криещ го зад себе си. Очите му светеха, а на зачервеното му лице играеше закачлива усмивка.

           - Мале! – тихо прозвуча гласът му, тежко, сякаш беше пълен и препълнен с чувства. – Водя ти я, ще да я приемеш ли за дъщеря?

Пред погледа на Стайка, зад рамото на хубавото и момче, с наведени към земята очи и обагрено лице се показа Катето. Виждаше се, че и двамата бяха премръзнали, но здрави и живи, а и заедно едно до друго.

         - Това дето си е вече мое, как да го приемам като чуждо бе, синко? –звънна и грейна  като хиляди искри звукът от гласа на Стайка. Очите на младата жена срещнаха нейните и в двата погледа влагата преля, като топла пълноводна река, напояваща всяка суха душа. И малкото момиченце видяло, че двете жени , които бяха като икони за красивото и обичното в сърчицето му, плачат, зарони горещите си сълзички. Само Павлин стоеше изправен отстрани и ги гледаше - не знаеше, дали ще му стигнат ръцете, че да подслони в прегръдките си и трите женски глави. Но това, което знаеше беше, че ако не му бяха дълги ръцете,да направи това, то сърцето му беше пълно.

***

            Ако в ясен ден, някой застанеше на върха на Мечата планина и се загледаше от юг на север, а после се завъртеше от изток на запад, щеше като на бавно въртяща се панорама да види далеч в сливащите се цветове на хоризонта границите на Тракийската низина. И зиме и лете тези земи бяха преброждани и отъпквани бяха пътеките, понякога изменящи се до широки белеещи се коларски пътища. Хубава земя – родна и свидна.

           Плодовете на труда и на живота се виждат най-хубаво, колко са вкусни, когато настъпи зимно време. Само в края на една година или в заника на един живот, човек може да разбере каква реколта е сеел и дали добре е стопанисвал плода, че да опита от сладостта му.

            И в тази ясна Коледна утрин дядо Стоян знаеше вкуса на плода, който беше отглеждал от няколко месеца, а и сам беше подготвял земята,един цял живот, за да посади и отгледа това, що сега опитваше с наслада. Светеше старческото му лице, грееше. Катето шеташе, развяла цветните поли на премяната си, а всеки момент капийката щеше да тропне и в двора щеше да полети малкото чудно ангелче, Ванчето. Момиченцето щеше да изтрополи с крачетата си по пътечката, да бутне вратата и с усмивката и чистотата на новородено ягънче* да скочи в скута на стареца, да преметне ръчички о врата му и срамежливо, но по-детски да каже:

            - Дедо Стояне, аз много те обичам, също като Господа! И мама Кате обичам, и тетю Павлю, а и баба Стайка. А ти имаш ли бонбончета?

            И душата му сега се пълнеше с онази сладост на житейския плод, узрявал през годините, но пълен със сладък сок.

         Какво чудо се беше случило и сам старият Стоян не знаеше, ала и не му се питаше. Когато доброто ти се стовари, не се броят кусури, а всичкото се взима с благодарност, защото и така животът крадеше от хората.

        А Катето не знаеше какво беше станало с нея. Цялата трепереше от преживяното през тези няколко дни. Събуждаше се и скачаше, но вече не от страх и не от горест, а от чувството, че ще полети и от трепета на сърцето си да срещне едни блестящи и пълни с топла обич очи. Беше помислила, че всичко е свършило и, че в заледената и разпокъсана, женска душа, която едва се беше затоплила, няма да разцъфне доброто. Лъгала се бе. Заслепена в болката си беше вървяла и не беше разбрала, че само на три разкрача след нея я следваше Павлин. Мълчалив, тих, с посърнало лице, но с огънят на твърдата мъжка решимост в очите.

         Тя вървеше и плачеше. В началото тихо, но с всяка крачка, която правеше, силата на изживените спомени и на чисто душевната и болка пробиваха мантията на човешкия стоицизъм и се изливаха и изливаха, разширявайки цепнатината. Бурята на емоционалната стихия се разрази изведнъж и то със силата на Божие наказание. Тя изпусна куфара, подви колене и обхвана с двете си ръце главата си. Силният и скръбен вик, проехтя из въздуха, а ехото му се удряше като побесняло животно в корите на дърветата и накрая се загубваше в тъмните дебри на гората, ширнала се покрай пътя. Тогава усети ръцете му.

         - Ставай, Кате! Студено е.  - и топлите му силни ръце изправиха сгърчилото се тяло. Тя се опита да го отблъсне, но мъжките мишци само я привлякоха по-близо до топлината на биещото лудо сърце. Тя плачеше, той я прегръщаше и мълчеше. Сам знаеше по себе си, че на човек му трябва време да изтласка жлъчта на болката от сърцето си и да си изпразни канчето, що са го пълнили и препълвали.  А когато това станеше, вече имаше място за всичко, което беше приготвила да ти сплете непрестанно изменящата се съдба. Когато най-после Катето притихна, той вдигна лицето и към своето и нацелува мокрите и страни. Спря. Вгледа се в очите и, наведе се и бавно докосна треперещите и устни със своите. Тя не подскочи, но и той не настоя. Като заревото на изгрева лицето му засия в лъчиста доволна усмивка.

         - Ето. Всичко си иска своето. Когато ти се плаче – поплачи, но не ме карай пак след тебе да вървя, че хем се ядосвам, хем и на мен ми се ще да ревна с теб. А да си чувала наскоро как реве дърто магаре?

         Екатерина го гледаше. В началото и се искаше да го бутне и да избяга, но се чувстваше някак олекнала в обятията му, а и той я караше да се смее. И не само! Той караше всичко в нея да пее странно и да копнее за нежността, която струеше от неговите очи.

    По пътя назад към селото той започна да и говори. Разказваше и как и какво е било и как и какво иска да бъде. Тя вървеше до него и едва смогваше да гледа в краката си, защото не смееше да отвърне очи от неговото мило лице.

         - Казах ти, където си ти - там и аз! – стресна я гласът му, точно до ухото и.

        - Ще уплашиш детето, бе чедо! – скара му се Стайка, но по лицето и личеше, че им се радва.

         - Не съм вече така страшен, Мале. – смеейки и отвърна Павлин. – Свалих си кожуха и отдолу няма зъби, само човек.

         - Ех, ама си! – пустоса го майка му и се загледа в дядо Стоян и Ванчето, които се смееха и си бъбреха нещо, наврели глави един в друг.

         - Готови ли сме? – извика им от вратата Тодор, засмян и нагизден.

     - Че как бе брате!? Знаеш си! – подвикна му като коледар, Павлю и подкани Екатерина. - Хайде да отиваме да от коледуваме една мома за Тодора, че вече живи ще ни изяде!

    И като се разсмя, грабна приготвената гега до вратата, наметна се с шарено дебело наметало и излезе. Катето избърса ръцете си и макар страните и да руменееха, се наметна и го последва.Цялото и сърце трептеше, защото за първи път участваше в Коледуване, а и точно в такова, в което да се иска мома.

***

         Латинка шеташе из стаята. Майка и мърмореше, както на всяка Суха Коледа, откакто брат и вече го нямаше. Баща и се опитваше да успокои своята смръщена булка, но често поглеждаше към единственото останало му дете, което обичаше с цялата си душа. Не идваха вече така младите момци, откакто щерка му половината ги отхвърли. Искаше му се да види умното си, пъргаво момиче доволно и обгрижвано, но дали щеше да има още дни на тази земя, само Господ Бог знаеше. Изведнъж плътният тънък глас на Латинка се извиси и младата жена запя:

Изгреяло е ясно слънце

във момини равни двори.
То не било ясно слънце,
най ми било малка мома:
двори мете, столи реди
надява са малка мома
да и дойдат добри гости,
добри гости коледари.
Те минават, заминават,
към момини двори не погляват…
Част от Народната Песен „Мома чака Коледари”

   Очите и светеха, гласът и се лееше, а ръцете и пъргаво подреждаха съдовете. Звученето на песента беше накарало и майка и да спре да мърмори. По едно време се чу силно тропане и свиркане. Кина скочи от стола, където седеше и възкликна:

         - Че кой ще е това, толкоз рано?

         - Сигурно на пъдаря Станчо дечицата, и те душиците щяха да коледуват, ама като са малки, вечерта не ги пускат. – отвърна и кротко Латинка.

         - Ще ида да отворя,че много шум вдигат. – намръщи се старата Кина, а бащата на Катето леко се надигна от леглото, че да седне. Отвън се чу гълчава и шум от хора. В стаята пръв влезе Тодор, облякан, като коледар, носещ павурче с вино и закачен наниз с пендари на гегата си.

         -* Станенине, господине отвори ни, посрещни ни. Добри сме ти гости дошли добри гости-коледари. Ой, коледо, мой коледо, роди ми се , боже чедо- на стопанин къща здраве, а на нази-добри дари. Добри дари, коледари имат здраве и пендари, вино руйно в пазви ври, дай ни мома да ни свети, да ни свети, да ни люби, да ни милва, да ни гали, и благослови ни, че да в живота да сме здрави, да сме здрави и сговорни.

Латинка гледаше в изумление, как малката стая се изпълни с хора, мъжете облечени ,като коледари, жените носещи питки. Не беше нужно да и казват коя мома искаха и за кого я искаха, но сърцето и, дълго свивано и натискано да не признава любовта си към Тодор, сега не знаеше да вярва ли или е сън.

         - Ако ви мома, кандиса, кандиса, та ви ориса и дари черни очи, черни очи и моминско сърце, речено- сторено! – изпя с прегракнал глас бащата на Латинка.

Тодор, откачи наниза с проблясващи пендари и като застана пред слисаната Латинка, рече:

         - Ще ми пристанеш ли?

      - Ще…- едва промълви тя. Но той я чу и ръцете му вързаха наниза на нежното и вратле.

***

         Августовската мараня хвърляше вече своя задух върху земята. Нагряваната от сутринта пръст вдигаше прахоляк зад колелата на колите. Един камион бавно навлезе в сгушеното в страни от големият път село. Премина по широкия павиран път и спря до малкият парк срещу кметството.

Вратата се отвори и от кабината пъргаво скочи Павлин, наобиколи и отвори другата врата. Оттам тежко слезе Катето. Павлин я придържаше за кръста.

         - Ама си упорита жена! – мърмореше си под нос с крива усмивка на потното лице. – Ще ходим, та ще ходим. Ето - стигнахме.

         - Не бъди плашлив. – нежно му отвърна Екатерина. – Не ми се чакаше, а и като се появи детето, кога пак ще ме докараш? И с тази работа в школото, време няма да ми остане.

Павлин се засмя. „Права е!” – си помисли. С напредването на бременността пътуването щеше да е по-тежко, а сега тя беше едва в началото, но той пак не беше спокоен. Притесняваше се за нея. Когато  се венчаха  излезе, че не достигат хора за училището в селото, а Катето беше образована и я викнаха да помага. Тя много се притесняваше, но децата я харесваха и така остана. Латинка и тя се подзе да става даскалица.Щеше да изкара някакви курсове в града, а Тодор се смееше на нестихващото и бърборене.

         - Ако знаех, че си такова кречетало, нямаше да дойда да те искам! – щекотливо я подкачаше той. Не говореше на истина, но му харесваше, че младата му жена почервеняваше и го стрелкаше с живия си огнен поглед.

       Под сенчестата козирка на входа на Кметството се показа засмяна червендалеста жена. Приближи ги и със светнали очи заговори:

         - Чисто на леля мязаш! Одрала си и кожата. Живи и здрави да сте! Айде да вървим, че тетю от кога чака. Ей там е къщата до сами зида на Кметството.

Най-после Екатерина щеше да се срещне с вуйчо си Костадин. Господ му беше дал живот да я изчака и макар да беше ослепял от болест, той през сълзи на очи опипа лицето и клепките на Катето, и с бащина трепереща ръка погали косите и.

         - Когато пристигна писмото, уйко ти плака като дете. Хем му беше радостно, че най-после ще те види, хем,че си студувала и си била по пътищата.Може и да не сме богати, ала все ще се намери още една паница манджа и покрив да се подслони едно дете. – занарежда вуйната – жизнерадостна ниска и трътлеста женица, след която аромата на току-що опечена баница се носеше, като мехлем за една прегладняла за човещина душа.

         - Влизайте, влизайте на по хладно, че вече се палят живинките в тая жар. – занарежда тя и ги въведе в хладината на вкопаните в земята стаи.

         А навън Слънцето мръщеше вежди в огнените си одежди. Оглеждаше настръхнало тази плодородна земя и се чудеше, колко още векове ще я обхожда с палещите си лъчи, а тя пак и пак щеше да ражда, поливана от хладните води на пълноводните реки и поточета, за да нахрани децата си, тъпчещи я отгоре с малките си човешки стъпала, но обичащи я със сърцата и душите си.

Край.