ТРАПЧИНКИ

     Имаше най-удивителните трапчинки, които съм виждал. Появяваха се, когато се умихваше. Но също и когато набръчкваше челото си: леки бръчки над веждите, съчетани с трапчинки в края на устните... Тази жена беше очарователна. Цялото ù лице беше толкова интересно, че не можех да откъсна поглед от нея. Не бе красива. Беше нещо повече от това.

     - Престани да я зяпаш! – каза ми. Той беше за това: да ми казва всичко. Глупак дървен, ненормален горски стражар, който сега беше назначен за мое доверено лице в службата. Експерт по медиаторство. Той дори не можеше да изрече тази дума.

     - Защо да не я зяпам?

     - Невъзпитано е.

     Да, звучи напълно убедително от неговите уста.  Обаче простаците обичат да ги приемаш насериозно, затова го попитах:

     - А защо да е невъзпитано? Разчитам на твоето мнение, обясни ми. Харесвам я.

Той се намръщи, но му стана приятно, че го питам. Ниското му чело се сниши съвсем и стигна до носа му. По-отдолу издаде звук с нещо като уста:

     - Тя е гадже на шефа на газовата асоциация. Вера се казва. Може и да не се казва така.

     - Ето виждаш ли, шефе – обожаваше да го наричат така, - и ти не си съвсем сигурен... Дори не знаеш как се казва, а вероятно не си сигурен, че му е гадже.

     - Сто процента съм сигурен, че е гадже на някого – изправи той гръбнака си. Имаше здрав гръбнак и болен мозък.

     - Не се и съмнявам. Ти си умен мъж.

     Той остана напълно удовлетворен от това, което не беше, и се отдалечи. Продължих да я наблюдавам. Няма значение чия любовница е, нормално е да е любовница на някого, същественото беше, че е очарователна. Беше се облякла с рокля, която лепнеше по тялото й – стегнато, здраво и толкова крехко, че ти иде да го счупиш, за да разбереш какво има вътре.

     Коктейлът вървеше напълно успешно – съвсем скучно, отегчително, вяло до разкош. Имаше музика, шапманско и всички бяха напълно нетрезви и се смееха, защото се бяха родили в трезвено състояние и с плач, та сега наваксваха. Как иначе да гледаш на хора, които мислят само за пари?

     Допих чашата с шампанско – това е отвратително питие, което повече шуми, отколкото радва, обаче и то е роб на славата си; като всички тук. Време е да си тръгвам. Тази сбирщина няма да има край. Ще се разхождат като джинки в курник, усмивки ще пърхат проскубано, цветя, лек парфюм и тиха музика, докато луната увисне с жълт сопол на края на небето и не прикани доволното множество да отиде да повърне всичко вкъщи или в тоалетната. Няма как да е иначе: слаби са и мъжете, и жените, сега това е на мода, не ядат нищо, но въпреки това трябва да повръщат, защото нещо може да им прилепне на името, на талията или – да не дава господ – на друго място.

     Моят Горски усети, че започнах да се отдалечавам към изхода, когато изневиделица се приближи и рече:

     - Не си тръгвай. Не е възпитано.

     Горските стражари са най-възпитаните хора, да знаете. Знаят как и къде да пикаят, и къде да повръщат. Най ги бива в коктейлите и пиенето; да пазиш хора и дървета е едно и също: все е безсмислено, защото някой тъй или иначе ще ги открадне или отсече. Гората има нужда от любов, а не от пазач, Горския не знаеше това, затова бе стражар по душевност.

     - Щом казваш, значи е така – съгласих се и продължих към изхода. Той усещаше, че го презирам, но и аз съм чепат: омразата е красива само огледално. Беше ми назначен, спуснат отгоре  – да ме наблюдава, докато някой ме отсече или открадне като стара пендара.

     - Сега ще дойде шефа. Трябва да си тук.

     Не знаех, че ще идва шефът. А и кой точно шеф? Горския наричаше така всеки, който стои по-високо от него, а това бяха всички присъстващи и отсъстващи хора на този коктейл. Зачудих се дали да поостана. Може пък да стане интересно. Вкъщи никой не ме чакаше. Тъкмо ще мога да позяпам момичето с трапчинките. Какви трапчинки само! Иде ти да се сгушиш в тях и да лежиш поне един живот време.

     Мерцедесът беше в характерното орехово кафяво. Честно казано, почти не съм виждал по улиците такъв автомобил в подобна окраска. Може би Горския я беше избрал. Махагонови бяха стъклата, вътрешното обзавеждане и дори воланът, ти да видиш. Горска кола. Нямаше кой друг де е с нея, значи шефът наистина идва. Слезе от колата тромаво, нямаше как, беше над сто е петдесет кила сух, огледа се тревожно и видя, че охраната се стече да му помогне. Той направи няколко крачки, за да поеме въздух и покрай въздуха взе отнякъде нещо като бастун, който очевидно му служеше за оръжие в мирно време.

     Мисля, че ме забеляза, но не разбрах дали остана доволен. Той ме забелязваше само когато имаше неприятности. Май и този момент беше такъв. Дебелите му бузи потрепнаха, той жадно погълна малката чаша шампанско, която му поднесоха, тя стоеше като бучка лед в огромните му лапи.

     Е, видя ме поне, така ми стори, отчетох присъствие. Значи може да си тръгвам. Огледах се, пазачът ми го нямаше, сигурно се навърташе около свитата на шефа. Сега ще падне едно подмазване, може да се издрайфам направо на място и затова е по-добре да си вървя превантивно. Човек, който няма работа, трябва да бърза. А и скоро тоалетните ще се препълнят.

     Взех си шлифера от бюфета и погледнах това пищно сборище. Сега за някои ще стане вълнуващо. Искаше ми се за последно да видя трапчинката, боже, каква жена наистина...

     Не успях да я видя. Дебелият слузест език на шефа ми беше потънал в лицето й и я целуваше, ближеше я на воля. Нямаше трапчинки, нямаше нищо. Само жена, която се отдава. Роклята й беше толкова впита, че разкриваше болезнени спазми на тялото, гърчове. Тя страдаше. От това трябва да са й станали тези трапчинки и бръчките на челото. Кой знае. Наметнах шлифера. Трябва наистина да побързам. Налага се.