Магично дете си беше тази Магда!  Човек, като я видеше, му се искаше да я гушне и да целуне трапчинките, които и при най-беглата усмивка бързаха да се появят на бузките й! Родителите й не можеха да се нарадват на звездичката, която бяха създали и само баба Цвета се правеше на строга, сигурно защото бе живяла по-дълго на този свят… Старата жена се опитваше да наложи някои свои разбирания за възпитанието на детето и сякаш чувстваше опасностите от прекаленото ласкаене в онази крехка възраст, когато човек още няма достатъчно акъл в главата си, за да може да бъде самокритичен. Затова тя не гледаше с добро око на честите майчини милувки по трапчинките на чаровната си внучка и точно след такива родителски изблици бързаше да намери най-много работа на детето. Така, когато Магда не помагаше в домакинството или не учеше уроците си, все пак й оставаше и време да си поиграе на воля със съседските деца. В закътаното балканско селище почти не усетиха, че бушува война и само дочуха, че имало бомбардировки над София. За промените около девети септември 1944 година разбраха, когато в градчето надойдоха брадясали мъже с пушки и арестуваха кмета. Закараха го някъде и оттогава той сякаш потъна вдън земята. Нито жена му, нито децата, колкото и да се опитваха, не успяха да разберат какво се е случило с него.

       През следващите години Магда завърши гимназия в родния си градец и скоро стана студентка в Софийския университет. Вече трябваше да живее самостоятелно, далеч от мама, татко и баба. Родителите ù намериха квартира в столицата и постепенно девойката започна да свиква с новия живот. Тя бързо се сприятели с някои от своите състудентки и дори една от тях скоро й стана съквартирантка. В този октомврийски следобед, когато сякаш чудната есен искаше да нахлуе в аулата на университета, по време на една скучна лекция, Магда усети трепет, поглеждайки седящия от лявата си страна колега. От няколко дни той все я питаше за нещо, искаше й ту учебник, ту писалка, ту лист. Досега тя отговаряше механично, без да му обръща особено внимание, но днес с нея стана нещо особено. Девойката забеляза, че Асен има красив профил и високо чело, че ръцете му са силни, а очите му се усмихват и най-вече, че не може да отдели погледа си от нея. Затова, когато тихичко й предложи след лекцията да отидат на кино, тя прие с удоволствие, без да се замисли, че филмът ще свърши късно вечерта. В киносалона младежът  все търсеше ръката й, сякаш гледаше нещо  страшно и като същинско малко дете, се нуждаеше от подкрепа, която единствено тя можеше да му даде. Тръгнаха си прегърнати и момъкът предложи да я изпрати. И до днес Магда чувстваше онази изпепеляваща целувка, когато до входната врата Асен я притегли плътно до себе си. Тогава тя премаля, а той не я пусна преди да изпие с устни дивата, напираща страст. И до днес тя тръпнеше при спомена за този първи досег с любимия. Но само при мисълта за последвалото, се вкочаняваше… Кой ли от състудентите и преподавателите й не я харесваше и не се опитваше да я има?! Нейният чар бе толкова пленителен, че който веднъж я забележеше, вече бе готов на всичко, за да я спечели. Не му беше лесно на Асен – всеки ден трябваше да доказва обичта си към нея и превъзходството си над другите. И когато, за да отпразнуват Новата 1952 година, заедно се събраха  преподаватели и студенти, сякаш сам Сатаната, за когото бабата на Магда често й беше разказвала, седна до нея и наостри дългите си уши.  Асистент Въжев отдавна ухажваше красивата си студентка и сега побърза да се настани на най-хубавата маса и да покани Магда и Асен до себе си. Непринудено завърза разговор с младежа и много смело му разказа няколко пресолени вица. После, тъкмо когато дойдоха двама професори, за да споделят наздравицата по случай Новата година, Въжев, за изненада на Асен, рече на висок глас:

         -Другари, да знаете само този наш студент какви страхотии ми сподели преди малко! Представете си, Великият Сталин ходел винаги с високи гумени ботуши, за да не се изцапа с кръвта, из която джвакал! Ужас, ужас! Ами може ли въобще да се мислят, а още повече – може ли да се разправят такива неща!

         -Никога не съм казвал това! Вие досега се опитвахте да ме забавлявате с подобни вицове, а аз дори не съм си отварял и устата! – уплашено отрече Асен.

         -Млада госпожице, ето с какво мекотело сте се свързали! Страх го е да поеме отговорност! Смешник! – някак истерично се разсмя Въжев, а професорите се стъписаха и си останаха с вдигнати чаши, без да смеят да отпият дори и глътка.

         Още същата нощ няколко другари – милиционери, въоръжени до зъби, сякаш отиваха на война, арестуваха Асен. Не искаха и да чуят обясненията и оправданията му.  Магда я заплашиха с изключване от университета, защото дружала с човек, който вредял на Народната власт. Асистент Въжев веднага се застъпи за нея и й каза, че е готов на всичко, за да я спаси.

         През късната омърлушена есен на 1954 г. Асен почина в затворническия лагер на остров Белене, а Магда стана госпожа Въжева. Очите ù угаснаха, а трапчинките по бузите ù вече никога не се появиха.  

/Препубликуване на стар мой разказ, който мисля, че отговаря на темата "Невъзможната любов"/