Единствен в непрогледната тъмнина на стаята грееше игривият пламък в камината. Той раздвижваше сенките, правеше ги двойни, тройни и когато някой погледнеше стените, виждаше битка на иначе примерни, но развилнели се малчугани. Пак близо до огъня седеше старица, загърната допълнително в тежка вълнена наметка. От време на време, столът й се катурваше напред, само, за да може подир да се върне назад. Тя погледна малките хали и немощно се усмихна. Имаше много неща, за които съжаляваше, но не и за тези деца. Че ги беше прибрала, че се грижеше за тях, че отглеждаше бъдещето, което олицетворяваха. Но едва появилата се усмивка се скри. Очите й паднаха на мръсния прозорец и непрогледната тъмнина навън я натъжи – катран,мравностоен само с тъмницата в собствената й душа. С ново и по-тежко сърце отново погледна децата и уморено присви очи,  а подир рече:

-          Деца, елате да ви разкажа една история – едно по едно се спряха, за да заемат място до нея. Първо шумяха, но после, като че магия ги омагьоса и до едно замълчаха. Бабата погледна пламъците в камината и от тях погледът се прехвърли на стара картина в дясно от нея. Отпусна се и се взря в нещо далечно и мило.

Сякаш беше вчера, като виждаше езеро подобно на изобразеното от неизвестния майстор, сякаш усещаше мириса на чист въздух и лекия порив на вятъра по бузите. Чуваше как птиците пеят омайни песни и нейде далеч над белите облаци сякаш целуваха синия ефир. Как майка й и казва да се прибира да вечеря, как Рони – детският й приятел скача с лай в малките й ръце. Далечно време... отминало, но все още не забравено.

И тъй, докато още се взираше в спомените си, жената почна своя разказ – гневен, укоряващ и в същото време изпълнен със съжаление:

-          Вие, мъници, сте родени в тежко време. Не сте узнали що е топлина и е твърде възможно никога да не узнаете. Някога вашите връстници се гонеха и играеха между зелените треви на тучни градини и къпеха в бистрите води на речни вирове. А днес можете единствено да лудеете между четирите стени на вмирисана стая.

Нека ви кажа, какво е грешното! И нека да ви изпълня с мечти, така че някой ден да поправите грешката, която аз и моето поколение допуснахме и да омаловажите усилията на родителите си да ви оставят без наследство. Защото непрогледният смог  не е само отвъд прозореца, но и във всеки възрастен и каменните градове с летящите потоци бензин, могат да се пречистят само от надеждата за по-добро.

 Правителството и до ден днешен промотира лесен живот в замяна на здраве и дори потънали в боклук, пак се намират тези, които да го подкрепят. Но няма как иначе – едни са вечни овце, а другите вечни вълци с амбиции и жажда за власт. Че питам: дойде ли един политик, тук долу в земния ад, да се порадва на въображаемата екологична криза, опита ли от собствените си мерки за подобраване начина на живот?

Попита ли рибарите по морските градчета преди колко години са виждали последно риба? Или само си разгласяше пропагандите, докато удобно се е настанил в огромен планински палат с малкото чистота на планетата на негово разположение?

Измислил ми бил закон, за младите - до 18 години, всяка година задължително да ходят на лагер в планината на чист въздух!? Сложил ми Air SOS-си на всяка улица, за да може да изкарва пари от въздуха – само 3лв за 3 минути дишане на естествено ароматизиран въздух! Уж ми засилил контрола върху рафинериите и фабриките, но автомобилите продължават да бучат, все повече и повече, а горивото поскъпва с всеки изминал ден, само и само да се пълнят джобовете на магнатите.

И най-лошото деца е, че никой не го е грижа. Всеки се опитва да спасява сам себе си и забравя да бъде човек – бабата затвори очи и тежко се облегна назад. Без да мърда додаде:

-          Деца, кажете ми, какво е слънце? – едно от децата нададе проглошително глас и  едва ли не изпя:

-           Слънцето е голяма топка, която Бог е ритнал на небето!

-          Да, и! Да, и е сложил захарен памук, за да си свиват от него гнезда птиците, но птиците изчезнали, защото спрели да обичат сладко и затова памука само си лети – додаде малко момиченце и в замяна на отговора си очакваше „Браво!”, „Много добре!”, но не би:

-          Значи това ви разказват на този лагер – на по-нисък глас и едва чуто – Чудно дали учението ще е много по-различно в гимназиите.

Жената замълча за секунда, втора, остана така неподвижна. Не желаеше и не можеше да се отдели от картината, съжалението, миналото. Каквото и да стореше не можеше да се върне към времето, когато е можела да бъде камъчето, което е потурило канарата и сега тези деца имаха за задача да мъкнат същата тази канара на плещите си. „Моето време вече мина...”

-          Деца, кажете ми едно последно нещо: когато бяхте на лагер, високо, над черните облаци, можахте ли да гледате към небето без да отвръщате глава?

-          Аз се опитах да погледна към слънцето, но беше много светло – едно от децата отговори и бабата се засмя:

-          Естествено, че ще е светло! Слънцето е най-чистото и свято нещо, без което не можем да живеем, нищо, че се опитват да ни накарат. Вие, някой ден може да сте способни да го погледнете - да се изправите срещу му като към стар приятел. Да видите синевата, като огледало на вас самите и да откриете защо сте тук, защо сте вие, да научите всичко! Но помнете, това ще се случи само и единствено ако преди това успеете да промените прокълнатата си съдба, скъпи ми деца на мрака!

Някой някога казал, че ако погледнеш небето три пъти без да се отвръщаш, ти имаш чисто сърце. Дали сега като го гледам непрекъснато и съм част от него съм чиста? Дали тези деца също ще успеят да го погледнат и да бъдат честни със себе си за собствено и вселенско добро?