Напук на лятото майката природа беше решила да излее неприлично голямо количество вода над хората. Това беше една от онези все по-често срещани бури от които можеше да се очаква всичко – дъжд, вятър, гръмотевици, градушка. Но хората не ги очакваха. Напук на предупрежденията на синоптици малко хора вярваха че има нещо страшно – поне когато си на завет. Такава беше ситуацията и за едно обикновено семейство, което в момент като този пътуваше с раздрънкания си автомобил към село.

-          Карай по внимателно – мърмореше жената – не виждаш ли колко е лошото времето!

Казаното не беше толкова въпрос, колкото констатация.

-          Хайде стига ми опява бе, жена – отвърна мъжа – аз кьорав ли съм че не виждам че е буря. Успокой се, скоро ще стигнем при … майка ти.

Жена му го погледна с особен поглед. Беше свикнал. Очакваше го поредния отвратителен уикенд на село в гнездото на усойниците, както се шегуваше с приятели. Шегата беше за негова сметка. По своя изкривен, типично простоват и мъжки начин той обичаше жена си. Но като във всеки виц във вестника не понасяше майка й. Ако преди почти двайсет години някой му беше казал че живота му ще е такъв … може би щеше да повярва. Той не беше особено амбициозен и не си представяше нещо по различно от това което имаше – жена и деца, кола и къща, двор и куче.

Децата, къщата, двора и кучето щяха да му липсват цял уикенд. Децата му бяха вече големи и не искаха да ходят на село при баба си. Предпочитаха да си стоят града, където да могат да се виждат с приятели. Ако не с друго, той можеше да се гордее с децата си – сина му беше му одрал кожата – само на деветнадесет години, от плод на любовта му с Минка (така се казваше жена му), той вече беше студент в столицата. Гордост на татко. Бай Трифон, както го знаеха в блока, не пропускаше да се похвали с него. Трифон и Минка и сина им Герган – семейна идилия. Поне в момента, защото големи скандали се водиха докато се реши за името на сина – как така ще го кръстят Герган.

-          Ще го кръстим на майка ми и точка – беше тропнала жена му малко след брака.

По стечение на обстоятелствата това беше първия път, в който Трифон позна в любовта на живота си дъщерята на тъща си. Какви ли не спорове, скандали и умолявания не беше опитал Трифон, не та не. Накрая отстъпи, но при уговорката че следващото, той ще му избере име.

Така след само три години на бял свят се появи дъщеря му Александра. Колкото пъти жена му и всеки друг го питаха защо избра точно Александра, Трифон винаги казваше „защото е красиво име“. Срам го беше да каже че е кръстил дъщеря си на Сашка Васева. Не че това не си личеше, защото бабата и дядото – родителите му винаги я наричаха Сашка. За щастие жена му не правеше връзката.

-          Трифоне, гледай – посочи жена му през стъклото на колата – това не е ли Бай Георги.

-          Верно бе – почти се плесна мъжа по челото – че какво прави тук, в тоя дъжд.

-          Сигурно е ходил на бостана – отвърна Минка – ама го е сварила бурята и сега не може да се прибере.

Трифон не зачака втора покана, а спря колата близко до стареца. Същия беше нисък но жилав старец. За щастие беше облечен здраво – с гумени галоши до под коляното и дебел дъждобран.

-          О-о-о Трифончо, Минке. Да ви опази Бог че минахте от тук, да ме вземете.

-          Влизай Бай Георги – каза с усмивка под мустак Трифон. Винаги се гордееше да помогне на хората в нужда.

-          А добър ден – поздрави дядото като седна на задната седалка на реното – малко ще ви оцапам колата, ще ме прощавате.

-          Няма проблем, селски – отвърна Минка със светлинки в очите – няма да се притесняваш, колко услуги си правил на майка. Ей, утре Трифон ще измие колата и ще изпере гумените подложки.

Трифон я изгледа остро, но неиздайнически, че да не създаде лошо впечатление на пенсионера. След като тръгна, без да откъсва очи от пътя заговори дядото.

-          Ей голям дъжд ей.

-          Мале-е-е, прав си Трифончо. Аз такова нещо не помня от Бай Тошово време. Че и тогава стана само един път, че от ТКЗС-то не можаа навреме да изстрелят ракетите за градушката. Голям град ни уби. Ама сега е ужас. Само да не ми съсипе доматиту.

-          Аз помня на кръщенето на Герган беше такъв дъжд – обади се Минка – удари пипера и трябваше да пълня от сухите чушки.

-          Ама пък станаха много хубави – засмя се Трифон. Той не пропускаше да похвали готвенето на жена си, защото първо така я правеше щастлива, и второ – защото му готвеше.

Минка го погледна, усмихна се и си зачопли един нокът. Мигът на нежност между дългогодишните съпрузи не беше рядкост, но не беше и като едно време. Хрумна й да му завърти една баница като стигнат.

-          Гледаш ли мачовете, бай Георги – заговори пак Трифон.

-          А-а-а не пропускам – отвърна дядото.

-          За кого си – попита Трифон – аз съм за Германия.

-          А-а-а, аз съм за Бразилия – продължи стареца – да знайш, ще бият Германците.

-          Недей така, бай Георги – поклати глава шофьора – пуснал съм фиш за десет лева за Германците. Че ще бият с поне три гола разлика.

-          У еврофутбола ли – попита Минка – нали ти казах да не ходиш там, бе Трифоне.

Край, баницата отпадаше. Минка мразеше мъжа й да пръска пари за глупости.

-          Спокойно бе жена … само десет лева пуснах. Не е като онзи път когато …

Трифон не можа да довърши мисълта си защото в същия момент на метри от бавно движещата се кола падна светкавица. По физични закони разстоянието между колата и светкавицата беше толкова малко че гърма дойде почти мигновено.

-           Мамали-и-и – извика силно Минка – Трифоне, добре ли си … Трифоне.

Трифон обаче не беше добре. За части от секундата Минка видя как мъжа й от спокоен, стана стреснат, след което в един момент погледа му стана празен. Ставаше нещо много лошо. Минка виждаше как главата на мъжа й се накланя и в един невероятно кратък диапазон изглеждаше че той заспа. Ръцете му започнаха да отпускат волана, който по инерцията на шасито, започна малко да се завърта.

-          Бай Георги-и-и – викаше Минка – на Трифон му стана нещо.

Старецът извика едно тихо а-а-а както му беше тика но веднага се хвърли между двете предни седалки и доколкото успяваше да стигне хвана волана на колата.

-          Минке, трябва да спрем колата – започна той – аз държа волана, ти дръпни ръчната.

Минка беше в шок и не реагираше.

-          Минке, дръпни ръчната – повтори той по-силно – айде, бе момиче.

Като я нарекоха така, тя се опомни и хвана ръчната с две ръце. Дръпна я рязко и само секунда по късно мислеше че колата е тръгнала да обръща. За щастие това не се случи и след един кратък спирачен път, реното спря. Преди Минка да се опомни, бай Георги беше излетял и се опитваше да откопчае Трифон от седалката.

-          Минке, ела дам и помогнеш. Трябва да извадим Трифон.

Минка скочи и тя и се забърза към насрещната врата. Със съвместни усилия жилавия пенсионер и треперещата жена измъкнаха Трифон. Сложиха го да легне на шосето.

-          Минке дай ми нож или отвертка че да му отворя челюстта. Боже опази, да не си е глътнал езика от уплаха. – заговори бай Георги.

Минка избърза и от жабката извади голямата отвертка, която мъжа й държеше за всеки случай извън багажника. Сега явно беше случая. Като я подаде на Бай Георги, жената усети как изведнъж й причернява пред очите. Залюля се и падна по гъз до мъжа си.

-          Минке, добре ли си – попита бай Георги – да не ми припаднеш и ти, ей.

-          Добре съм, Бай Георги – отвърна тя, след като си пое няколко глътки въздух. – как е Трифон ?

-          Не си е глътнал езика – каза пенсионера и след като остави отвертката, започна леко да му бие шамари по бузите – Трифоне, ей, Трифоне, свести се … Трифоне.

Трифоне, ей, Трифоне, свести се … Трифоне, ей, Трифоне, свести се … Трифоне, ей, Трифоне, свести се …

Мъжът чуваше този глас все по далече от себе си. Усещаше как както гласа, така и земята се отдалечават от него. Чувстваше че се носи към небето. В един момент осъзна – ами ако умираше. Ако така протичаше смъртта. Какво всъщност усещаше ? Какво всъщност беше той ? Задаваше си въпроси, които никога не му бяха хрумвали. Не усещаше нищо – нито тежест от биреното шкембе, нито болка в гърба, нито че му се пикае. Усещаше се лек като перце. Както когато беше малко момче.

Чувстваше се лек, чуваше все по-слабо, а зрението му. В този момент осъзна че е със затворени очи. Отвори ги. Силна светлина удари зениците му. Трябваше му малко време да привикне. След малко на мястото на размазаните образи се появиха фигури – две кресла, една маса, а в едното кресло седеше … Краси Радков.

-          А! – озадачи се Трифон – к‘во прайш ти тука бе?

Трифон не познаваше актьора на живо, но в самата ситуация нямаше как да не реагира в пълен шок.

-          Епа, седим си тука – отвърна актьора – ам, ти е Трифоне, кво ме гледаш кат прасе дет пика на ламарина. Седни тука па да изпийм по една ракия.

Трифон се засмя и се огледа. Тялото му си беше наред. Той самия си беше наред. Всъщност не знаеше защо си казва че е наред, защото не помнеше нищо … какво беше станало, къде беше се озовал. Знаеше само едно – срещу него с шише ракия и две чаши стоеше Краси Радков.

-          Седни тука са – отвърна актьора – първата аз щи я сипя, ама после ще си сипиш сам.

Трифон седна.

-          Ай наздраве – вдигна актьора чашата.

В един момент Трифон се опомни. Явно от глътката люта ракия.

-          Къде съм ? – попита той.

-          Епа у рая – отвърна актьора.

-          Умрял ли съм ? – стресна се Трифон.

-          Ахам – отвърна актьора, след което си бодна една краставичка.

Трифон осъзна че до ракията стоеше чиния с шопска. Можеше да се закълне че до преди секунда я нямаше.

-          Ама не се сговнясвай – продължи Радков- всички умират.

Трифон се огледа. Освен креслата и масата нямаше нищо – празно пространство.

-          Ама ти умрял ли си? – попита Трифон.

-          Я не съм умрел. Я не съм я. – отвърна актьора.

-          А кой си? Да не си Бог ?

-          Може и Бог да съм – засмя се Радков – може и да играя роля.

Трифон се замисли. Ракията го беше отворила на мисъл.

-          Че каква роля играеш ?

-          На Краси Радков – отвърна актьора.

-          Как тъй ? – продължи с въпросите Трифон.

-          Я съм Бог, но ти се явявам в образа, който най-лесно ще приемеш. Всъщност не изглеждам така.

Трифон се замисли защо Бог му се явява в образа на Краси Радков. Най-лесно щеше да приеме Сашка Васева или жена му …

-          Минка – скочи той – добре ли е тя ?

-          Добре е – отвърна му Бог. Като се огледа Трифон видя че образа на Краси Радков беше изчезнал. На негово място стоеше Сашка Васева.

-          Ама ти … мислите ми ли четеш ? – попита мъжа с уплаха.

-          Не … няма нужда, нали съм Бог.

Трифон беше в шок, но не можеше да отрече че да види „на живо“, доколкото това е такава ситуация, своята любима фолк певица си беше щастие. Но въпреки това му хрумна нещо. Както и предположи след секунда дупнишката мадона се трансформира в Минка.

-          Е, какво става сега ? – попита Трифон. В рая ли оставам или отивам в ада или как ?

-          Нито едното – отвърна Бог в образа на Минка – ще се преродиш.

-          А! – сепна се мъжа – как тъй ?

-          Ще се преродиш в новородено бебе и ще изживееш следващия си живот на земята.

-          Ама ще помня ли този живот.

-          Не – отвърна Минка – няма да помниш този, както не помниш предишните си.

-          И преди ли съм живял.

-          Безброй пъти – каза жена му – сега например ти предстои да се преродиш като китайка в пети век.

-          Как тъй, че то може и назад във времето ли ? – съзнанието на Трифон не можеше да побере цялата нова информация, но въпросите сякаш сами излизаха от него.

-          Да, виждаш ли … времето не тече така както си го представяте – за вас то е еднопосочно, но за мен то е затворен кръг.

-          Защо трябва да се прераждам ?

-          Защото те чака още дълъг път.

-          Какъв път?

-          Докато пораснеш.

Трифон започваше да разбира. Добре че беше ракията да му раздвижи съзнанието, така както го раздвижваше със съседите в капанчето пред блока. Като беше на промил всички тия теми не му бяха тъй чужди.

-          Какъв е смисъла на живота ? – попита мъжа. Образът на жена му Минка се усмихна.

-          Нали ти казах – да пораснеш.

-          Това смисъла на живота за всички хора ли е ?

-          Няма всички хора – поклати глава Бог – само ти.

-          Е как тъй? Аз да не съм някаква звезда ?

-          Не - засмя се Бог - просто няма други хора. Цялата вселена е само за теб.

-          Как така?

-          Съществуваме само аз и ти. Всички хора са твои други прераждания.

-          Чакай малко. Всички ли ?! – озадачи се Трифон.

-          Всички.

-          Ама едновременно ли ?

-          Да. Ти си и минало и настоящо и бъдеще. Ти си всеки човек живял някога и на който предстои да живее.

-          И Хан Крум? – изцепи Трифон първото име, за което му хрумна.

-          Да. Както и Никифор.

-          И Хитлер? – продължи той.

-          Да. Както и милионите които е убил.

-          И Иисус?

-          Да. Както и милиардите му последователи.

-          Не разбирам – поклати глава Трифон – нищо не разбирам.

-          Във вселената съществуват само две неща – Бог и ти. Божественото и човешкото. Аз съм божественото, този който създава. Ти си човешкото, този за когото е създадено всичко. Когато се преродиш ти започваш още едно изпитание за човешкото, а решенията които вземаш се отразяват върху всичко останало. Ако станеш Хитлер и убиеш милиони, ти убиваш себе си. Ако станеш Иисус и спасиш милиарди, ти спасяваш себе си. Всяко твое действие на всяко твое прераждане те води по пътя ти.

-          По кой път?

-          По пътя към мен.

-          Да стана Бог? – попита Трифон.

-          Да - заключи образа на жена му Минка - А сега стига въпроси. Време е.

В следващия момент всичко беше обгърнато във силна светлина. Когато пак осъзна какво става Трифон усети студени капки дъжд, които падаха по лицето му.

-          Трифоне, слава богу – извика Минка – добре ли си?

-          Какво … къде … - понадигна се мъжа.

-          Припадна, Трифоне. С бай Георги спряхме колата и те извадихме. Той отиде с колата до селото.

Трифон се изправи и седна до жена си. Не знаеше какво става. Последното което помнеше е как караше колата и говореше за еврофутбол.