1.
Като мнозина свои връстници, увлечени от миграционната вълна, пристигнах в града с провесена през рамо полупразна чанта и непоклатимо убеждение, че ми предстои триумфално бъдеще сред неоновите сияния на широките му булеварди. Зад мен е най-трудния досега преход. Беше разстояние за около час с автобус. Започна от сигурността на родното място и завърши в неизвестното. Вече съм в един напълно непознат град, който трябва да превзема. Вървя по улиците му, а той не ме забелязва. Постепенно ме обзема униние. Следите на съмнението дали съм избрал правилния път стават по-дълбоки. Сега е късна утрин, а още не мога да освободя напълно мислите си от снощните преживелици...
Снощи набързо изпразних чинията си и заговорих. Дълго бях обмислял този разговор - как да съобщя решението си. Планирал бях точно какво точно и как да го кажа, но все не намирах достатъчно смелост да започна. Баща ми не дочака да довърша обясненията си. Той набързо прозря в тях намерението ми да прекъсна потомствената земеделска традиция. Скочи ядосано от стола, лъжицата му изтрака в полупразната купичка и на излизане от стаята силно затръшна вратата. Двамата ми по-малки братя боязливо го проследиха с очи и продължиха да сърбат постната супа. Мама се смали в края на масата и очите ѝ се напълниха със сълзи.
Легнах си облечен и дълго лежах без да мигна. Лежах, сключил ръце върху тила си, въртях се, сядах на леглото, ставах и пак лягах, а главата ми бучеше от десетки въпроси без отговори. До късно чувах тежките стъпки и глухата кашлица на баща ми. Открехвах пердето и надничах в тясното прозорче към двора. Там, в тъмнината, виждах да просветва червеното огънче на цигарата му. Той навикваше сърдито добитъка и с груб глас прекъсваше умолителното скимтене на вързаното до хамбара куче. Трудна ми беше тази нощ. Задрямал съм някъде на разсъмване.
Рано на другия ден повдигнах натежалите си клепачи след острото проскърцване на ръждивите панти. Майка ми и баща ми влязоха при мен, не казаха нищо и застанаха като стражи до вратата. Мълчаха, но това тяхно мълчание говореше повече от всичко, което можеше да бъде изречено. Така изминаха няколко много тихи и непоносимо тежки минути. Интуитивно почуствах, че това е последният им отчаян опит да ме спрат. Останаха прави, не помръдваха - огрубели от полската работа хора, видяха ми се едновременно осъдителни и несигурни, но препречваха пътя към изхода. Може би от снощи е останала малка искрица надежда, че синовното послушание ще надделее над зова на времето.
Със замъглена от безсъние глава, изненадващо и за мен, измъкнах изпод леглото кожените си обувки, които обувах само понякога - за да отида до центъра на селото или по празници. Държах ги в едната си ръка, с дланта на другата ги избърсах. Не знаех какво трябваше да очаквам, но повдигнах глава. И видях, че заедно с насъбралия се прах по лъскавата повърхност на обувките съм изтрил и последните остатъци от съпротива по лицата на своите родители. Поглеждах ги крадешком, отбягвах да срещна очите им – страхувах се да не загубя толкова неочаквано спечеленото предимство. Едва в този миг си дадох сметка колко са побелели косите им и колко са се състарили. Тогава аз само отбелязах този факт, който ме натъжи, но дори не ми хрумна да си задам въпроса защо става така.
Нахлузих обувките, клекнах на пода и бавно, много бавно започнах да ги завързвам. Мълчах. И те мълчаха. Изправих се, с непослушни крака направих няколко крачки напред. По-скоро почуствах, отколкото съзрях, как двамата леко се отместиха. Между тях се образува тясна пролука, аз побързах да се провра в нея и излязох навън.
На циментовата пътека пред прага на къщата чернееха обувките на баща ми, с които той работеше по двора и на полето. Побутнах ги с крак и разчистих пътя пред себе си. И досега съм сигурен, че усетих физически контакт със сблъсъка на трите погледа в гумените цървули с полепнала по тях кал и слама. После продължих и с периферното си зрение забелязах как зад мен мама скришом ме прекръсти.
На пътната врата забавих крачки. Искаше ми се да ги прегърна, да чуя тяхното „На добър час!“, да им помахам с ръка за довиждане… Леко извърнах глава, за да ги зърна в един кратък миг, и закрачих все по-бързо и по-бързо - трябваше веднага да се отдалеча, иначе щеше да се върна.
Беше ранна пролетна утрин, пропита със свежия дъх на възраждащата се природа, но аз вървях и не го усещах. Беше утрин, огласена от птичи песни и жужене на насекоми, но аз вървях и не ги чувах. Беше утрин, залята от слънце и синева, но аз вървях и не ги виждах.
И беше утрин, която отпечата завинаги в паметта ми като съкровен спомен образа на две тревожни за рожбата си души върху тухлената стена на бащината ми къща.
© Димитър Колев Всички права запазени