Произведението не е подходящо за лица под 18 години
...Нещата не са нито добри, нито лоши, но мозъкът ги прави такива...
- Хайде, не е толкова недостижимо, колкото изглежда в мечтите! – му бях казала преди време.
Тогава той се беше усмихнал на думите ми с доброта и търпение, прощавайки ми всичко и сегашните и последващите ми по детски дръзки намерения.
- Знам, нали ти казах, че през Декември щях да го направя, но тогава още не те познавах.
- Може би сега е момента... нищо, че не е Декември – настоях аз – Може би сега се е върнало желанието ти, вече осъзнато и непоколебимо. Съвсем леко се прокрадва и търси своето място сред сексуалните ти предпочитания. Не е нужно да го подтискаш или скриваш. Просто бъди честен.
- Виждам, че правиш опити да НАХЛУЕШ в главата ми – ми беше отвърнал той с широка усмивка. – Там, където аз самия, дори не мога да ВЛЯЗА...
Оттогава не мина много време...
- Аз съм в главата ти слънце мое, първо влизам АЗ и първо влизам ТАМ, мисля, че ти го бях казала?
- Ах, ти, манипулатор такъв. Ела тук! – нежно ме дръпна към себе си той, поставяйки ръцете ми около врата си.
- Манипулатор? – устните ми намръщено увиснаха. - Не, по-скоро, искам да гледаш на мен, като на “Предоставяща ти изкушение”, забавляват ме нетърпящите възражение фрази, като “Сексът е предназначен за двама”. Трябва ми доказателство.
Погледа му за момент помръкна, но той се владееше толкова изкусно, че беше съвсем възможно да си бях въобразила тази сянка на недоволство.
- Да, това го бях казал аз. Какво искаш ти, а? Искаш да видиш, колко държа на теб ли? Дали ми се прави секс с друга? С две? Да провериш доколко е истинско нашето “Синхронно плуване”? Какво?
- Не, не е това! Искам друго. Да те освободя от мисълта за редно и нередно. Да сложа съблазнителното предизвикателство в краката ти, да те погаля с подканващ жест да опиташ вкуса му... но ти да вземеш решението. Разбираш ли ме?
- Месиш се там, където не трябва... ще сгрешиш! – гласа му беше скован, напрежението му приятно ме изненада. - Сега съм с теб, не мога да направя това...
“Едва ли... помислих си, нали Те усетих и за това започна всичко. Не звучиш никак убедително, та аз почти докосвам колебанието ти... И понеже искам да те опозная, мисля, че трябва да ти дам точно това, което те тревожи най-много “споделената изневяра” нещо, което ще се опитам да преживея с теб... А ако ти решиш да ме опровергаеш, няма да се двоумиш, просто ще издържиш на провокациите ми. Лесно, нали? ”
- Ей, за какво се замисли? Може би... че трябва да се откажеш... - очарователните очи, любопитно се взираха в мен, а после някак си избягваха погледа ми.
- Аз просто искам да придам форма на това, което ти не смееш да изречеш на глас. Само това! И ако се окаже, че греша, повече никога няма да заговоря на тази тема. Но ако съм права, дори и два милиграма права, че би опитал да бъдеш едновременно с... тогава какво?
- Какво? – звучеше язвително
- Какво, ти ми кажи?!
- Искаш да развалиш нещата, мисля...
- Предизвиквам те, но ти не се справяш!
- С кое? Просто си обмислям подхода...
- Много се пазиш, Слънце... застани на едно мнение. Забравяш, че аз съм от твоята страна. И двамата сме в това и участваме, а целта е себе опознаване или бягство от скуката, ако щеш!
- Мисля, че се опитваш да ми препишеш своите фантазии. Но те, ще донесат тъгата. Не искам да те наранявам...
И в момента, в който го казваш, “напипвам” фигурата на втората жена, която става все по-ясна в съзнанието ти. “Ако това са моите фантазии, какво правят те в твоята глава?”
- Аз не мога нищо да ти откажа – добавям гласно, сякаш на себе си.
Думите му ме бяха накарали да се усмихна. Но не с тържествуващата усмивка, която ми доказваше, че съм права, а с онази другата осъзнаващата абсурдността на вричането в постоянството. Мисля, че именно в този момент и най-малкото съмнението у мен изчезна. И вече имах отговора, който исках да получа. Но аз не можех да спра, трябваше да стигна до края, беше вече въпрос на отстояване и самообладание. На чест, доколкото можеше да има такава и то точно аз да я притежавам! АЗ!
А и нали трябваше за пореден път да се докаже теорията, че птиците умират сами...
Стоим в полумрака на еротично приглушените светлини. Ние... Барът е препълнен. Тихата отпускаща музика на саксофона лази около нас и сякаш напомня загадъчна фото-сесия на Playboy. Фотьойлите са меки и удобни, поели сластно тежестта на телата ни. Коктейлът е фин и опияняващ. Харесвам атмосферата на нощните заведения. Зареждат ме с онази дива, краткотрайна енергия, която ми нашепва, че трябва да бъде изразходена до последната капка. Защото няма време. Слънцето скоро ще изгрее и ще трябва отново да се превърнем в делничните роботизирани човечета безлично загледали ежедневието си, в което всичко е така подредено и в същото време е такъв хаос. Искам да избягам от това... с теб. Да ти предложа нещо различно, необичайно... нестандартно, но и близко до нашата природа. Нещо, което да ни отдели от границите на себичната ни принадлежност, да ни издигне нагоре, като разпилян бял пух на глухарчета и да ни направи част от независимият въздух. И после ще те отведа, за да видя как се превръщаш в чужд.. ще те споделя със света, ще раздам всяка част, която имам за да не отнемам нищо от теб, стремейки се да те запазя единствено за себе си.
Ще бъдем аз и ти. И... Тя... Коя е тя? Какво значение има? Тя е ЕДНА от онези, с които ще бъдем в това съчетание от трима.
Искам да ти доставя удоволствие. Безусловно! Повярвай ми, знам значението на това, което казвам. Искам да знаеш, че имаш избор и че аз ще го уважа докрай. Това ще бъде единствения безрезервен подарък, който някога ще направя на някого. Приеми го с наслада и без чувство за вина. Щом като всичко във вселената има една и съща душа, значи и най-скъпия копнеж по някой, МОЖЕ да намери отражение в някой просто близкостоящ до теб в ТОЗИ момент, стига правилно да му подадеш. Ще те поискам, както никога преди - чрез някой друг. Нали ти казах, това не ти се е случвало досега... Ще бъдем далеч от всички предразсъдъци... Защото - само тези, които не познават граници са истински свободни. Отпусни се, ще бъде хубаво.. Знам, че си мислил за това. Много пъти. Безгласно. Представял си си я... - Тройка-та, било е хубаво... значи ще е и лесно... Дели те само една крачка от това, което ти наричаш фантазия, а аз - основа на преживяването... Остава само действието, което не е нищо друго освен повторение или импровизация на вече направеното. Само е д н а крачка от малката, плаха, желана и толкова близка, толкова реална фантазия. Ти попадаш в нея и тя така плътно те обгръща, че усещаш налягането на цветния й въздух върху себе си, напомнящ сцена от филма “Контакт”.
И ето ни... в действителността. Посрещам те на ръба – между непоносимо бленуваното и непристойното, облечена в тънка прозрачна паяжина. Свалила гордостта и вървяща с разсеяни стъпки върху правилата за морал... До мен сте ти и Тя. Поставям ръката Й в твоята. Младостта лъха от тялото Й, устните Й са чаровно извити нагоре в розовото си и застигащи... Приличаме си... много... особено по това, че те искаме... веднага, до последния ти стон... за да те потопим... в себе си.
Зелената нерешителност на очите ти се впива в мен. Не, не търси мислите ми, късно е. Те не принадлежат на мен. Заедно ще бъдем, но отделни. И никой от нас няма да спре това, защото рискува да бъде обвинен в слабост, прекомерна зависимост и липса на самоконтрол. Мога, ако поискам да се върна назад, но така, сама себе си ще пресека... НЕ, МИ ЛИПСВА увереност, ЛИПСВА МИ ПРИЧИНА, КОЯТО ДА СПРЕ смелостта ми в този момент, разбираш ли ме? Няма връщане назад... отиваме си...
Свалям дрехите ти, една по една... съпровождаш ме с очи... Тя посяга към теб...
Какво усещам сега? Ето, че пак се изразявам, чрез емоциите си. Реакциите ми са леко забавени, а трептящия въздух бучи в ушите ми, заглушавайки мислите ми. Къде подтиснах ревността и всички онези толкова човешки чувства? Има нещо комично в оцеляването, особено, когато за да се докаже започва да се отрича...
просто трябва да вляза в Нея... и да я използвам като инструмент..
Гърдите Й са на нивото на очите ми, очертани дръзко под прилепналата червена блуза. Ръката ти бавно се плъзга под гъвкавата мека материя и аз сякаш виждам С ръката ти... и докосвам с очи нежната Й кожа. Дишам на пресекулки... знаеш, кога се случва това нали? Обичам да дишам така... Обичам да описвам усещането от правенето на sex, толкова е невероятно изпълващо ме... а теб плътно обгръщащо те... по-добро от самия sex дори... Всичко е, като на сън. И аз съм едновременно и зрител и актьор, и режисьор и статист... И усещам твоите и Нейните ръце върху тялото си. И оставям следи с дъха ти по кожата й. И вкусвам от моите и Нейните устни чрез теб. И я обладаваМЕ... Тя омекотява... а аз се превръщам в капчици прозрачна страст върху твоите пръсти, които устните ти изяждат безпаметно.
Не трябва да мисля за това, като за предателство или за следствие от недостатъчна емоция... Това е само експериментален миг... но е и мигът в който трудно пораствам, осъзнавайки една голяма моя грешка... не можеш да бъдеш единствен – полигамността е генетически оправдана. Но можеш да бъдеш най-предпочитан и това не е никак малко в инстинктивното ни съществуване. И след тази нощ вече нищо няма да е същото, защото аз начертах Границата. Движението на мощното проникване... тласъка на премислената ти нежност и скършеното цвете в мен, отделиха завинаги душата от плътта ми. И аз успях да изпитам чистото физическо удоволствие, което романтизма в мен беше деформирал.
Отдавам се на замайващото ехо на възбудата, защото суетата и “индуктивно” присвоява. Може да ме смачка, тъй както се отдалечавам от нея. Изпитвам невероятно удовлетворение от нарушаването на идеологията за истинското съединение, възможно само с двама души. Чувствам онзи мощен прилив на енергия, който ме издига над света и ме прави негова богиня. И вече мога всичко, щом успях да преодолея себе си, щом победих убийственото чувство за собственост и превърнах тъгата да деля любовта от унижение в личностна изява... Нужна ми беше самодисциплина, търпение и надежда за да Ни простя, да претворя собствените си нагласи. И да осъзная, че Това е чисто сексуално преживяване, поредното удоволствие, което си доставяме, едно от всичките по пътя към нашето взаимно откриване.
Нали така?
Нощта е с вкус на греховна страст... ювелирна. Три-измерна. Три-нюансна....
Лежим с преплетени тела аз, ти и тя, сега сме свързани завинаги в малката еротична тайна, която ни е обвила в нежната си хватка… А сега, какво... - слаба усмивка декорира лицето ми. За какво ли си мислите, ти и Тя? Аз си мисля за захарта. За нейната упояваща сладост, за способността й илюзорно да утолява глада и за малката трайност на тази заситеност, след която следва, какво... още по-голяма празнота...
© Мойра Всички права запазени