Събуди се от вибриращото мъркане на Рурк, настанил се на гърдите ѝ и гъделичкащото усещане на котешки косми по брадичката и носа ѝ. Имаше само два познати варианта: или бе разположен с муцуна към нея и очакваше всеки момент да се събуди, та чудото на пълната купичка да се случи, или снизходително я бе удостоил с гледка към рошавото си дупе и рижавите кълки, а сам замечтано следеше слънчевите зайчета в другия край на леглото. Тулси бавно отвори око. Разбира се: дупе.

- „Е, благодаря ти много, Рурк. Нищо по-вдъхновяващо от среща със задника ти, за едно добро начало на деня!” - духна силно въпросната част като глухарче и удостоена с приветлив, но далеч невъзхитен поглед на зеленикавите очи, проследи как котаракът скочи от леглото и безшумно се процеди през открехнатата врата.

Тулси се прозя и се протегна хубаво, както си е редно. Изброи наум от пет до едно и почти със съжаление, но решително отметна завивката. Време беше да се поосвежи, да се погрижи за закуската на двама им и да отива на интервю за работа. Привършила с плицикането в банята, срещна Рурк в кухнята и след полагащите се размачквания и размяна на ласки, възнагради търпението му с един от любимите паучове. Набързо си приготви купичка с овесени ядки, наряза си плодове и докато закусваше преговори някои от точките нахвърляни в бележника. Очаквани въпроси по време на интервюто и частично резюме на опита й досега. Почти не се притесняваше, а по-скоро изпитваше приятно вълнение от възможностите пред нея, напълно уверена в способностите си.

Интересно, че позицията мениджър на отдел „Домашен уют” бе обявена като свободна на място, където практически бе отраснала. Голяма част от децата в Брадфорд прекарваха времето си на улицата, а тези с повечко джобни пълнеха аркадните и компютърните зали. Тулси Ферони като единствена дъщеря на сам родител, придружаваше майка си на работа шест дена в седмицата. Със специално разрешение от г-н Штильц - директор на хипермаркета, който явно нямаше против малчуганите, стига да не ти се пречкат в краката. А крака си трябваха в „Контитентъл” - отнемаше половин ден само да се разходиш и да разгледаш от край до край. Съставена от търговско и административно тяло, огромната сграда в по-голямата си част бе от типа „Всичко необходимо за дома.. и останалите постройки в квартала.” От кърпички за нос и моливи до пелети за огрев и надуваеми басейни, от плодове и зеленчуци до машини за пране на мокети и душ кабини. Множество стелажи и регали, с височина до четири човешки ръста, което си е близо осем детски. Дори за възрастен това си беше внушително пространство, а за невръстното въображение - цяла вселена.

Тулси затвори бележника си, изми чиниите и доля вода в купичката на Рурк. Погледна часовника на плота и се насочи към дрешника в спалнята: семпло и стилно, нищо твърде ярко. Тази мека блузка в кремаво и тъмнозелените панталони ще да са добър избор. След като остана доволна от резултата в огледалото, сложи любимото си колие с раковинка и добави две малки обечки с лилавеещи камъчета Сваровски, подарък от приятели за Коледа.

Като дете имаше само един близък приятел и това бе синът на директора на „Континентъл”, който също бе избрал наследникът му да прекарва време с него - за да му е под око или да го подготви отрано за бъдещата кариера. Връстници, Тулси и Бинг се бяха харесали от момента на запознаването си и оттогава където потърсиш единия, обикновено се намираше и другият. Съвсем обикновено момче, с една малка чудатост, ако можеше да се нарече така вечното присъствие на чаена лъжичка в джоба му. Рижаво-русоляв заради немските си гени, леко срамежлив и най-много харесващ в себе си различните на цвят очи - топло кафяво и лазурно синьо. Тулси също ги намираше за хубави и дори подозираше, че може би заради магичното в тях, момчето притежаваше и таланта да изчезва. Не само, когато играеха с часове на криеница в гигамагазина, но и когато усетеше приближаващата се опасност да му бъде възложена отговорна задача от света на възрастните. Оттам и произлезе прякорът му: Бинг-а-блинк. (Disappear in a blink of an eye.)

- “Бинг-а-блинк.” - усмихна се Тулси. Съпроводена от меките лапички на котарака, взе чантичката си от закачалката в коридора, сетне пращайки въздушна целувка на Рурк заключи след себе си. Докато слизаше си поръча превоз онлайн. Телефонът извибрира в отговор съвсем скоро: „Седем минути. Кола 257, името на Вашия шофьор е Амир Латифа. Благодарим, че избрахте услугите ни.” Тулси кимна приветливо на на възрастния портиер, който ѝ отвори вратата и с галантно докосване на фуражката си я изчака да излезе в освежаващата прохлада на набиращия скорост ритъм на Септемврийското утро.

Г-н Штильц - бащата на момчето бе добряк, доколкото си спомняше - независимо от заеманата длъжност. Почти винаги имаше излишен евкалиптов бонбон на разположение и се изразяваше малко смешно. Родом от Аугсбург, вече успяваше да говори що-годе като местните англичани, но от време на време вмъкваше и някои от своите думички. Като например: „Bitte, бихте ли ме последвали в кабинетен?” и „Чудесна работа, драги! Das ist sehr gut - продажбите вървят отлично!” или „Natürlich, полага ви се обедна почивка. Поничка?”

Тулси гледаше да не прекалява с номерата, които спретваха в хипермаркета, да не докарва излишни неприятности на майка си, но се случваше от време на време. Ако като дете не извършиш пакост, то кога? Любимият й спомен бе как с Бинг оставяха кисели краставички с очички, в джобовете на нищо неподозиращи клиенти. Естествено, необходимото бе набавяно от хранителния и канцеларския отдел, надлежно минаваше през касите и плащано от джобните за седмицата. Подсушените корнишончета се сдобиваха с изпъкнали бели очи с въртящи се черни зеници и намираха подслон в задните и странични джобове на посещаващите „Континентъл”. Децата се криеха зад близките щандове и се превиваха от смях при вида на стърчащите зелени човечета или обърканите физиономии на установилите нерегламентирано чуждо присъствие в панталоните си. Близо седмица продължи забавата, докато един следобед бащата на Бинг не ги повика в кабинета си - леко почервенял, след възмутено оплакване от леличка по повод тези.. солени шеги.

- „Да не съм видял повече! Nicht mehr краставици! Да не се повтаря!” - размахващ в едната си ръка доста едра кисела краставичка, почти простила се с едното си оченце - ококорена, но стоически запазваща самообладание в голямата шепа на г-н Штильц. - „Бинг, verstehst du? No more корнишоне!”

Оттогава вече не се занимаваха с подобна контрабанда с участието на клиенти, но Бинг при удобен случай вече наричаше Тулси „корнишоне” или както обичаше да я закача: „meine shöne kornishone”.

- “Г-ца Ферони? До Хай Енд Тауърс, Континентъл?” - приветливият шофьор с приятен арабски акцент ѝ отвори вратата. - „Заповядайте, моля.”

Качила се в колата и отдадена на спомени на задната седалка, Тулси несъзнателно докосна колието с раковинка. Беше ѝ подарено от Бинг-а-блинк за един от рождените ѝ дни, които нерядко се случваше да посрещат в „Континентъл”. Персоналът така или иначе се събираше в залите за отдих и се черпеше с вкусотии по повод, а понякога и без повод. Бяха почти като едно разноцветно голямо семейство. Само г-н Штильц бе по-сдържан и минаваше единствено да поздрави, да си налее безалкохолно и да провери дали всичко е наред - уверяваше се, че работата след малко ще продължи с привичното си темпо.

Тулси не съжаляваше, че е отраснала в тази среда - с чудесен приятел като Бинг, с всички мили хора трудещи се в хипермаркета и отнасящи се към децата почти като към собствени. Още повече, с толкова пространство на разположение и възможности за приключения. Любимото ѝ местообитание бе импровизираният форт, който си бяха „построили” в отдел „Аромати и препарати”. На височина близо три метра над земята и на втория ред от масивните стелажи си бяха изградили плътни стени от стекове домакинска хартия. Не от онези мекички ролки, а сериозни топове индустриална - като я развиеш, може да покриеш пътя от Брадфорд до Уетърби. Бяха си омекотили основата с домъкнати одеала от вкъщи и оставили пролуки за две прозорчета. Входът бе замаскиран с покривка за маса в есенен мотив, а стигаха догоре с помощта на въже от отдел „Инструменти и работилница”, навързано на удобни клупове.

Качваха се и слизаха като маймунки израснали сред лиани в родните джунгли. Само веднъж успя да се нарани - сама не разбра как изпусна с лявата си ръка единия възел на въжето, преди да хване здраво с дясната. Озова се стремглаво на земята и си удари главата в стоманения ръб на стелажа. Тогава не се страхуваше толкова от нараняването, колкото да не разкрият укритието си. Бинг не се страхуваше толкова от разкриването, колкото от нараняването ѝ.

- „Ех, meine shöne kornishone.. Бива ли така да не си пазиш бурканчето?” - много се беше притеснил от цялата кръв, но пребледнял се опитваше да не изпада в паника и бързо доведе баща си. На Тулси същата вечер ѝ се наложи да изтърпи само един шев в спешното и дълга поучителна тирада от майка си в последствие, когато мисис Ферони се увери, че с детето ѝ всичко ще бъде наред. Като спомен от тази неприятност, на слепоочието ѝ остана светъл белег с форма като на излитаща птичка.

Посещенията във форта не прекратиха, но вече бе по-внимателна при качването и слизането. Най-често търсиха укритие да си говорят, да порисуват или да почетат, когато се уморяваха да играят на криеница или да тичат след гълъбите отвън. Книжният отдел не предразполагаше да се отдадеш на четивото си като в библиотека, можело само да се купува, не и да се чете - та като си харесваха нещо, обикновено си го разлистваха на спокойствие в убежището. Впоследствие се случваше заглавия с вече изчерпани тиражи изведнъж да се появяват обратно по рафтовете и осветляваха деня на изгубил надежда да се сдобие с търсеното почитател на приключенските разкази и макрокомикси. Първите бяха предпочитани от Тулси, а вторите занимаваха въображението на Бинг.

Супергероите бяха и честа тема на разговор от страна на момчето, което живо си представяше, че покривът на сградата се сгромолясва и спасява хора изпод отломките. Или въоръжена банда влиза в погрешния хипермаркет, който е под закрилата на стоманените мускули и елегантната пелерина на Супербинг. Г-н Штильц знаеше за страстта на малкия и му подаряваше по един комикс всяка първа седмица на месеца. Тулси бе малко по-заземена в предпочитанията си и харесваше разкази за корсари и съкровища, за индианци и приключения в прериите.

Освен гълъбите, около „Контитентъл” си имаха и едно рошаво кученце, средна големина, което се радваше на внимание, някоя-друга вкусна хапка от обяда на децата и най-вече да поспи на слънчице. С малко повече въображение можеше да мине за траперско. Мисис Ферони нямаше против кученцето, но твърдо отказваше на молбите на дъщеря си да го вземат вкъщи. От една страна, разбираемо - приютено, но самичко да скучае по цял ден - какъв живот е това, пък бил той кучешки? От друга страна, Тулси щеше да има една жива и топла частица от Брадфорд със себе си, когато малко преди дванадесетата ѝ годишнина се наложи да заминат и да се преместят в Уитби. Баба ѝ бе останала самичка. Иначе в добро здраве и самостоятелна, възрастната женица твърдо отказваше да напусне родния си дом, чиито стени пазеха уюта и спомените от съвместния живот с кроткия ѝ съпруг.

С преместването, момичето трудно успяваше да привикне с чуждата за нея обстановка, новите лица в живота си и това, че се чуваше с Бинг-а-блинк поне веднъж седмично ѝ помагаше доста.

- “Ring-ring, this is your old pal, Bing. Don’t you blink, you may miss a thing.” - караше я да се усмихва още с вдигането на телефона. - „Meine shöne kornishone.. липсваш ми.”

Споделяше ѝ новости от „Континентъл” или й се хвалеше например, че за един следобед е преброил двеста и осемдесет палета. Една пролет я зарадва с това, че леля му при посещение в хипермаркета се влюбила в кученцето и рошавият приятел все така спи на слънчице, но не къде да е, а в голям двор с къща и три деца.

- „Защото, разбираш ли - за нас това е къща с двор, а от негова гледна запетайка - това е двор с къща.” - дърдореше щастлив в слушалката. - „И ти си имаш двор в Уитби, нали? Закачи си хамак, но не много нависоко!”

Друг път развълнувано ѝ съобщи, че през уикенда с баща си ще посетят музея на чаените лъжички в Ню Дербъри. Всяка една била различна и с много красиви рисунки, гербове, символи и подобни. Ако можел да колекционира нещо, с удоволствие би.. не, всъщност има си лъжичка и една му стига. Повечето джобни отиваха за комикси - някои неща си остават същите.

С времето Тулси свикна с промяната, нови хора навлязоха в ежедневието ѝ - съученици и приятели. Ритъмът на живота и при двама им разреди телефонните разговори до веднъж месечно, докато с годините в последствие спряха съвсем да се търсят един другиго. Последно се бяха чули, когато се обади да му честити един от рождените дни. Тогава бяха на по седемнадесет..

- „Пристигнахме, мис.” - колата спря на метри от видимо наскоро реновираната сграда на „Контитентъл”, приютяваща търговското и административно тяло на хипермаркета. Паркингът изглеждаше поне двойно по-голям, а фасадата носеше и лозунга на компанията, на фона на отразяващите небосвода десетки прозорци. Нищо твърде лъскаво и прекалено изпъкващо, но с величествена осанка на гигант, осъзнаващ силата си - устоял на корозивната променливост на времето и търпеливото дебнене на никога спящата конкуренция.

Тулси плати, благодари на шофьора и слезе от колата. Погледна си телефона, тъкмо навреме - десет минути до уговорения час. Влезе в прохладното антре на административното тяло и се насочи към приветливо усмихната блондинка на рецепция.

- „Г-ца Ферони? Заповядайте, очакват Ви. Четвърти етаж, от тук вдясно.”

Качи се в асансьора и натисна копчето за четвъртия етаж. Приглушена светлина и тих вокален джаз изпълваха кабинката. Отражението в огледалото с педантична точност повтори тръсването на бретона и одобрителния поглед на оригинала си.

- „Г-це Ферони за съжаление позицията вече не е свободна. Не бихме ли могли да Ви компенсираме като станете наш модел или поне рекламно лице на парфюмния отдел?” - предложи сама на себе си Тулси и сви ръце с театрален жест. Засмя се.

Така и не се завърна в Брадфорд, преди да завърши средното си образование в „Сейнт Питърс”, а след това и колежа по интериорен дизайн. Първата ѝ работа по специалността и последвало повишение бяха в много хубава среда, но малкото градче не можеше да предложи по-сериозни стъпки в кариерата, която виждаше пред себе си. За майка ѝ бе по-лесно, тя си намери подобна на старата позиция в единствения по-голям магазин в градчето и след две години успя да се пребори за длъжността управител и два почивни дена в седмицата.

Тулси реши да се завърне за известно време и да пробва късмета си в по-голяма компания. Беше готова дори ако се наложи, да поработи първоначално на по-ниска длъжност, преди да я оценят и да й се доверят. Заживя в стария апартамент, след уж само освежаващ ремонт - изцяло проектиран по неин вкус и с малко физическа помощ от милите съседи. Още на третия месец попадна на бъдещия си съквартирант в лицето или по-скоро муцунката на Рурк, който я очарова с клетия си вид на сираче и цялата надежда на вселената, съсредоточена в малките синкаво-зеленеещи болнави оченца. А вчера след поредни часове скролване, намери обява вдъхваща ѝ надежда, че нещата ще се наредят едно по едно.

Асансьорът с тихо „дзвън” оповести достигнатата цел и вратите се плъзнаха встрани. Коридорът, в който се оказа бе просторен и ухаеше приятно на едва доловим цитрус. Лайм? Бергамот? Тъмносин килим заглуши токчетата ѝ по пътя към кабинета в дъното. Почука един път по дървената врата, изчака няколко секунди и почука отново.

- „Здравейте! Аз съм Тулси Ферони, приятно ми е. Имаме уговорено събеседване за девет часа.” - прошепна си тя и бързо повтори още веднъж за всеки случай.

- „Да, заповядайте, моля!” - приятен мъжки глас я покани да влезе.

Натисна дръжката и прекрачи дървения праг.

- „Здравейте! Аз съм.. имаме Ферони.. в девет.” - прибра един кичур зад ухото си, изскочил дали от вълнение, дали в опит да види по-добре силуета застанал пред прозореца до масивното бюро.

Мъжът се обърна и първоначално приветливата, дори поразвеселена от словореда усмивка премина в изненадано изражение. Едно топло кафяво и едно лазурно синьо око изпод русоляво-рижавеещи вежди се плъзнаха по белега ѝ с формата на птичка излитаща от слепоочието й, сетне се спряха с фамилиарна топлота на колието с раковинка.

- „Не мога да повярвам! Meine shöne.. Тулси?”