Тя го биеше. По няколко пъти на ден. Неговата собствена майка. За щяло и нещяло. И да я питаш защо го прави, излишно ще да е. Ей, тъй, да станел човек. А, ти, какво си?! Майка?! Дроби, дроби, нали я знаеш оная – каквото си надробиш, това ще сърбаш, пари, не пари, твоя си е попарата, аз друга дробя…
Стояна имаше тежък характер. От дете беше познала суровия човешки нрав в бащината си къща и сега, когато се омъжи, нейният такъв не закъсня да се покаже. В дългите студени, гладни и нещастни дни като дете и после мома, Стояна само стискаше зъби, затваряше очи и единствено ушите ù пропускаха злокобния звук от свистящия колан по крехкото й телце. Пияният ù баща беше вечно недоволен. А тъй като майка ù беше все болнава, малкото момиченце опираше всички пешкири. И трупаше злоба. Злоба за майка ù, че нито веднъж не се опълчи на баща ù, злоба за неродените ù братя и сестри, които да поемат от нея тежкия товар, злоба за оня, така наречения ù баща, който беше изворът на всичките ù кошмари, още по ро ...