Опиши себе си с пет думи. Кажи какво представляваш само в една дума. Побери се в рамка. Вмъкни се в няколко букви. Кажи ми какво си, опиши ми всичките си чувства и емоции, всичко, което си бил и ще бъдеш само в една единствена дума. Искам да го чуя сега. Хората са ми казвали това стотици пъти. Винаги съм се опитвала да стигна до дъното на душата си, да измисля тези проклети пет думи за себе си и да се свърши. Мечтаех с цялото си сърце да знам кои са, да мога на мига да се сетя за нещата, които ме определят. Мечтател? Авантюрист? Романтик? Интелектуалец? Комик? Какво съм? Фактът, че не можех да се побера в тези пет думи ме убиваше. Как може да не знам коя съм? Защо? Живея със себе си всеки ден. Събуждам се, виждам се такава, каквато другите не са ме виждали никога. Чувствам и имам тайни мисли. Защо тогава никога не мога да кажа коя съм в пет думи.
Онзи ден разбрах защо. Присмях се сама на себе си. Глупаче, как може да се опитваш да опишеш душата си в пет думи? Това са докосвания, погледи, тайни знаци. Как може някой да изисква от теб да го направиш? Мога да кажа на всеки какво харесвам и какво не, но да му кажа коя съм? Не бих могла. Сама не знам коя съм, защо съм тук точно в тази форма, в този вид. Със същия късмет от мен щеше да излезе един прекрасен октопод.
Да се опиша с една дума? Ами, добре - простичка. Като молекулата на водата. Тя е толкова лесна, а крие в себе си силата на океани, хиляди километри морска шир, власт, сила, безкрай. Простичка съм, защото простите неща замъгляват ума, очароват го, карат го да иска още. Аз съм простичка - дай ми топлина, красив изглед и легло и ще съм вечно щастлива.  А ако трябва да добавя още думи? Само още една единствена. Лудост. Това съм. Просто лудост. Простичка лудост. Винаги. Навсякъде. Няма нищо нормално в погледа ми или в начина, от който отпивам от чашата с чай. Косите ми са вечна есен, а дъното на сърцето ми е прашасало като недокосната книга. Винаги имам пушек в очите. Никога нищо не е кристално ясно. Чупя си главата по двадесет пъти на ден. Душата ми е гологлав скитник. Мътно е всичко, до което се докосна. Мътно и в дим. Паля си дрехите и горя като факла. Смея се. После ми става тъжно. Лудост. В главата си имам небе и милиони звезди обхождат съзнанието ми. Тук таме прехвърча някой метеор. И това е. Край.
Когато искам да отхапя от света слагам червено червило и се правя на вампир. Късам парчета от времето и ги плюя в кални локви. Вървя, спъвам се, честичко падам. Имам синини по ръцете си, очите ми не рядко са в сълзи, но могат да ме видят и усмихната. От ушите ми излизат ноти и ключове сол и животът ми е песен с твърде дълъг инструментал, викове, плач, високи тонове. Чупя прозорци в ума си и тъпча тревата в чужди градини, докато пръстите ми миришат на портокали. Крада си погледи, думи и понякога чувства и си ги нося в торбичка на рамо. Припявам си детски песнички и ходя по въглища. Лудост.
Никой никога няма да ме кара да описвам себе си в няколко думи. Те са така излишни понякога. Един ден ще съм дума, друг път цял роман. Често обаче съм само празно място между изреченията, липсващо посвещение.
Не ми трябват рамки. Не си губя времето да си очертавам въображаеми граници. Аз съм аз. В една, пет или сто думи. Да бъда аз е така простичко.  Да си нося товара на рамо и да обикалям цветни светове. Лудост. Мъгла. Пушек. И това е. Край.