Тя бягаше през гората с босите си нозе. Облечена беше леко - само по нощница. Дългите ѝ коси се бяха слепнали от пот. Тя тичаше колкото можеше. Дробовете ѝ вече не насмогваха. Не можеше повече да си поеме дъх. Имаше чувството, че не бяга, а лети. Стъпалата ѝ кървяха. Бягайки, тя минаваше през храсти, без да усети болка. Нощницата ѝ - бяла, сатенена, с дантели около гърдите - вече приличаше на дрипа. Ръцете ѝ бяха изподрани. Тя минаваше през гората като привидение - кървящо, дрипаво, с безформени кичури и изцъклен поглед.
Нещо я гонеше. Тя не знаеше точно какво, но чуваше в главата си онзи лай на освирепели псета. На глутница. Разпенени, хвърлящи слюнка на всички посоки. С оголени зъби и сбърчени муцуни. Бяха пет. Не! Десет! Може би сто! Не можеше да прецени. Но сякаш идваха от всички страни. Затовя тя бягаше. Страхът от Смъртта ѝ даваше криле.
Беше изморена. Малко по малко започна да усеща парещата болка от кървящите си крака и ръце. Дробовете ѝ всеки момент щяха да се пръснат. А сърцето... Него сякаш го нямаше. Трябваше да спре. Да почине. Нямаше да издържи още дълго на това темпо. Видя дърво с огромно стъбло. Насочи се към него. Със сетни сили се подпря. Прииска ѝ се да полегне. Да отдъхне. Лаят вече не се чуваше. Шестото ѝ чувство ѝ подсказваше, че те не биха оставили плячката си да им избяга така лесно. А и тя, все пак беше просто човек. Не можеше да ги надбяга. Но така ѝ се искаше. Повтаряше си, че може. И май успя, щом вече не ги чуваше.
Кротко приседна на земята и удари гръб о дървото. Всичката болка на света я връхлетя в миг. Видя кръвта по себе си. Но вече ѝ бе безразлично. Нали успя да избяга! Дробовете отново се изпълниха с въздух. Сърцето, което като че ли не съществуваше, нормализира ритъма си. Постепенно всичко се успокои.
Беше тихо. Огромната гора беше потънала в сън. Само нощните твари кротко убиваха своите жертви и ги довличаха в бърлогите си, за се заситят по-късно. Луната грееше с бледа светлина, създаваща вледеняващи сенки.
Тя затвори очи и, в този сладък миг на нирвана, дочу ромолене на поточе. Беше нейде близо. Заслуша се. Идваше отдясно. Да! О, какъв вълшебен звук! Протегна ръка (ето го, ей сега ще го докосна), но изискваше огромно усилие да го стори. Тялото ѝ вече не летеше. Сега тежеше като буца камък. Не, като това дърво, на което се беше облегнала. Трябваше да намери сили! Някакви. Да стигне до поточето! Усещаше как устните ѝ се бяха нацепили. Да! Нужни са ѝ сили!
С мъка отмести тялото си. Претърколи се на земята. Игличките я боцкаха, но се стараеше да не им обръща внимание. Тътреше тялото си в посока на поточето. Беше близо! Много близо! Прилазваше на лакти, пълзеше, но напредваше. Бавно. Но сигурно.
Ето го! След цяла вечност достигна до Рая! Отпусна ръка в студените води. Да! О, небеса!
На сутринта, когато луната изчезна от небосклона, трима мъже с две кучета откриха тяло на жена. Бледа, студена, раздърпана, кална, боса, в засъхнала кръв. С протегната ръка и усмивка на уста.
- Май лудата не успя да стигне далеч!
- Не! Тя избяга в своя Рай!
© Яна Всички права запазени