Наближаваше полунощ. Звездите се отразяваха във водата и сякаш се люлееха върху вълните като в люлка. Всички спяха. Дори и корабът като че беше задрямал. Само един моряк стоеше на палубата,пушеше цигара и чакаше Нея. Онази непозната красавица, която идваше всяка нощ, когато всички заспят. Струваше му се, че Тя изплува от безкрая на морската бездна. Даряваше го с такава всеотдайна нежност, каквато не беше получавал от никоя жена. Коя беше Тя, откъде идваше и защо точно при него, морякът не знаеше, а и не искаше да знае. Така му харесваше повече...
Младият мъж стоеше на палубата,а огънчето на цигарата светеше между пръстите му. Чакаше я,но Тя не идваше.Беше вече късно,а утре Той трябваше да става рано.Бавно тръгна към каютата си.Влезе вътре и запали газената лампа.Отпусна се на дървения нар и тъкмо когато се канеше да загаси светлината,вратата проскърца и на прага се появи Тя. Тялото ѝ прозираше през тънката бяла материя на роклята.Дългите ѝ черни коси небрежно се сипеха по раменете и гърба ѝ.
Тя приседна тихо до него и прокара тънките си пръсти в косата му.Мъжът я гледаше прехласнат.Тялото ѝ беше толкова фино- като мъничко крехко цвете,което вятърът можеше всеки момент да прекърши.А целувките ѝ бяха изпълнени с плам,подлудяваха го, отвеждаха го в друго време и в друг свят.Той потръпваше от всеки допир на малките ѝ, сякаш магически ръце.Тя беше толкова нереална и в същото време толкова истинска.
На сутринта морякът се събуди отпочинал и бодър,като че ли часове наред беше спал непробудно.Никой не би могъл да предположи,че почти цялата нощ е прекарал с онази тайнствена морска красавица.А и никой не би повярвал в това...
През целия ден младият мъж работи всеотдайно,без да жали сили и енергия. Наближаваше време за почивка.Изведнъж небето притъмня и закапаха едри капки дъжд. Задуха силен вятър,а корабът приличаше на детска играчка,която някое непослушно дете подхвърля във въздуха.Но морякът не се уплаши,защото това не беше първата буря, която бе преживявал.Загледа се в гръмотевиците,които разкъсваха небето и му се стори, че то се гърчи от болка.Тревожен вик го откъсна от мислите му:
- Корабът се пълни с вода!Ще се издавим!
Морякът побягна към мястото,откъдето се чу викът.Грабна една дървена кофа и започна заедно с другите да гребе вода и да я изхвърля зад борда.Отчаяно се опитваха да спасят кораба,макар да осъзнаваха,че усилията им са напразни.
Корабът потъна,а заедно с него потънаха и всички,които бяха в него.Морякът чувстваше смъртта толкова близо до себе си,задушаваше се.Тук нямаше въздух,само вода.В този миг се появи Тя.Дишаше във водата като риба,а движенията ѝ бяха грациозни, както винаги.Мъжът изпита някакво странно задоволство,че ще умре в прегръдките ѝ.В следващия момент почувства,че Тя го тегли към повърхността.Нежните ѝ слаби ръце не изпитваха никаква трудност и издигаха здравото му мъжко тяло все по-нагоре.Mорякът осъзна,че морето е нейният свят.Тук Тя беше силна,а той- безпомощен и слаб.
Тя знаеше,че трябва да го спаси.Не можеше да го остави да умре.Но се страхуваше,че ако го извади на сушата,никога вече няма да го види.Трябваше да е сигурна,че няма да я забрави.Затова открадна сърцето му,а в гърдите му постави красива раковина.Сега беше спокойна,че любимият ѝ винаги ще се връща,защото носеше в гърдите си малка частица от огромното море.
Оттогава морякът всяка вечер стоеше на кея и се взираше в далечината,сякаш търсеше потъналия кораб.А,всъщност,той чакаше Нея.Огънчето на цигарата все така светеше между пръстите му.И едва когато всички заспят,Тя изплуваше от морската бездна,а да го дари с любовта си.
Елена Дамянова
© Елена Дамянова Всички права запазени