– Там ли е? – Мета подскочи – буквално се повдигна от земята от допира на ръката му върху рамото ù, а гласът му в ухото ù бе някак зловещ, глух.
– Там ли е?
– Нне… Един куп дюшеци, юргани, парцали… За какво ги е натрупал Миро тук…
– Какво ти става бе, попитах те там ли е, а ти ме гледаш, като че съм призрак!
– Ми стресна ме – бях се умълчала и ти…, а ти провери ли под оня рафт?
– Там има два мотора покрити с найлон и колело – рече Антон.
– А може да е горе в голямата къща… Ее, как не се сетих бе, хайде горе! – каза тя и го побутна леко за лакътя.
– Ох, друго си е на „горната земя”, оставаше и мишка да мине и щях да съм вече умряла - засмя се пресилено тя и поставила ръце на гърдите си в знак на облекчение, опря силно гръб точно върху зеления бутон до шалтера за пускане на машините в работилницата. Банцигът изрева така пронизително, че Антон вдигна ръце и сниши главата си, дори тя се изплаши.
Мета размаха ръце, натисна червения бутон и машината в миг замлъкна.
– Боже, какво става днеска, как тръгна това чудо…, удар щях да получа! Едно време вуйчо като ги пускаше, си представях как ламята идва тука…, аз я бутвам натам към ножа и всичките ù глави се търкалят по масата, а тя пищи, ей точно като този банциг. Детска ми работа.
Тя забеляза как той я гледа почти изцъклен, с видимо безпокойство.
– Дано да работи, че язък ни за носенето по стълбите. – Мета се стараеше да говори безспир, хем за да прогони зловещата гледка от ума си, хем да изглежда съвсем невинно – ангажирана изцяло с идеята да настани Ева тук.
– Работи… Браво на нас! Да изпушим по цигара – направо се изморих.
Антон извади пакет „Феникс”. Запалиха. Мета бе на ръба на нервите си – това, което бе подготвила сама, но виждайки го с очите си, я ужаси. Мислите чаткаха в главата ù като копита на диви, уплашени коне:
„Макар аз да казвам какво ще става, ако този долу е луд, ако е…, де да знам какъв…, ами, ненормален примерно, ако превърти изведнъж? Това е опасно… и за мен дори. Не, как ще е луд…, не са изпратили какъв да е, я! Аз…, аз…, сигурна съм…, абсолютно сигурна – искам да убия това чудовище, да приключа с него, да го затрия…, но майка му, баща му… Ох, ще се пръсна – нямам време, никакво време.”
Тя наистина щеше да се пръсне. Знаеше обаче, че ще направи, каквото е решила, но бе длъжна да се убеди в правотата си, в преценката си – иначе нямаше да е тя, Мета. А Мета винаги постъпваше така – трябваше да е сигурна, че истината е нейната истина. Имаше силно чувство за справедливост и често то ù пречеше.
– Антоне, все искам да те питам, но не смея…, някак не смея, наистина.
– Питай, що не смееш – ти никога не си имала пречки да питаш, за страх да не говорим – убедил съм се – давай!
– Тии… ти, това за Александър…, за валиума… само ме плашеше, искаше да ме заболи, нали?
– Естествено, но нали решихме, че това и всичко, все едно не е било…, какво сега…
– Нне, не ме разбирай криво, не искам да се караме, за нищо на света не искам – просто като те гледам колко си мил с него, а и тези дни, особено днес с мен, как ми уйдисваш тука…, все това ми минава през ума…, викам си… няма как, нали се сещаш – няма как да…
– Виж, Разметанице, – слагаме край, сложи край, моля те, както и аз съм сложил край! Баста! Разбрахме ли се?
– Никога не би го направил, нали – нито на него, нито на мен, не искам все да мисля за някаква инжекция… Оня ден видях една ампула „гентамицин” сред лекарствата и ми стана лошо, наистина това ме преследва, преследва ме едно стъклено шишенце!
– А ти какво, валиум ли мислеше че е – избий си го от ума, хвърлих го, още тогава, още преди да съм те заплашил дори, вярваш ли ми? Погледни ме, погледни ме в очите – виж, лъжат ли? Обичам те, кълна се в теб, а знаеш – ти си ми най-скъпото – ня-ма, няма валиум, няма и да има!
Мета си пое въздух, изправи се, гледайки го в очите и го целуна някак съвсем ритуално по челото.
– Вярвам в теб и в себе си. Огромен товар смъкна от плещите ми. Хайде, да приключваме! Тръгваме си. Чакай да надникна пак – ама много хубаво гнезденце се получи тук, нали? Ще купя хубави чаршафи от града после, може и сатенени – да ù е хубаво – каза Mета и посегна да затвори, когато чу Антон да казва:
– Какво, какво ще купиш? А бе, тии… да не ме моткаш с тая Ева – правиш си квартирка, а? Кой е той, а? Кой е великия…?
– Какъв глупак си само, Антонее, щях ли да…
– Я, я повтори, к'ъв, к'ъв съм ?– бе опънал косата ù толкова силно, че тя трябваше да приклекне, за да не я отскубне заедно със скалпа… - Кво си мислиш, мръсна кучко, …м? – ще оправям легло за любовника ти, ще ме правиш на идиот тука, а?! Ще те убия! – Мета бе се свлякла доземи. Силният ритник в гърба я изстреля напред, челото ù издаде тъп звук при досега с металния крак на старата спалня. Той продължи да я рита, но за нея това вече бе без значение. Бе загубила съзнание.
– Ставай, ставай и тръгвай! Искам да я видя тая Ева, с очите си да я видя…, ма е с мъжки панталони, нали?! – ръмжеше и риташе, а тялото на Мета се отместваше като парцалена кукла.
Антон не бе свикнал, всъщност никога не бе се случвало тя да не се противи – винаги се бе предпазвала, даже се опитваше да отвръща на ударите му, а сега не мърдаше, изведнъж той се уплаши – спря и се втренчи в нея. Хвана я, и я обърна. Един слънчев лъч мигновено влезе в окото на Мета – светлината винаги правеше и без това зелените ù очи още по-зелени, но тази ярка сълза, която стоеше в окото ù бе най-зеленото зелено, което бе виждал. Нямаше да я забрави - никога.
- Махни се от дома на мама. Веднага. – гласът и бе равен, глух – оня, който бе чувал два или три пъти в живота си, и всеки път го бе карал да приема тази жена за несмъртна, сякаш нещо или някой я изместваше и превземаше тялото ù и, както и преди, го полазиха тръпки – „мъртвешкият пръст” запълзя по гръбнака му от отдолу нагоре, и спря нокътя си в тила му.
Сълзата на Мета сякаш бе изпила светлината, и в стаята леко се приплъзна мракът на вечерта – идеше нощ, а беше толкова рано. Не, идеше буря. Блесна светкавица – напука за миг в зигзаг лицето на Антон, спусна се надолу и, той сякаш видя, не, бе сигурен –светкавицата влезе в Мета през очите ù. За миг бе като ошашавен – този сюрреализъм го ужаси, но само за миг – хвана Мета за крака и я издърпа навън – влачеше я като труп, остави я насред плочника, заби петата си в корема ù, и надвесен над нея изкрещя:
– Ще те довърша, ако не пукнеш от страх преди това…, хах-хааа… сега да те видя! - обърна се и влезе вътре.
Бурята се развилня, плиснаха едри капки, клоните на дърветата в двора сякаш се разтрепераха предусещайки смъртния танц в който щяха да пристъпят с неумолимия ураганен вятър. Разметаница зъзнеше – бе се свила на кълбо. Нямаше къде да иде, бе заключила навсякъде вече. Гръмотевици и вятър поглъщаха риданията ù. Желязната врата на входа ту се затваряше, ту зейваше широко, с особен, тревожен трясък – очите на Мета се приковаха в това отваряне и затваряне и не можа да ги откъсне повече оттам – като че това бе порта към душата ù, сякаш ù казваше „Бягай – остани…, бягай... - остани…!” или е врата към два свята – „излез… - влез…” Ледените капки дъжд се вкамениха и безмилостно връхлетяха по раменете ù. Всъщност точно градушката я парализираше от страх до степен да не може да отлепи краката си от земята.
„Господи, искам да умра – ти го можеш – вземи ме!” умоляваше Бога Разметаница, когато погледна към прозореца и видя Антон залепил лицето си в него с изкривена садистична усмивка. Той сякаш не мигваше – да не пропусне нито миг от агонията на тази жена, която мразеше и същевременно обичаше до смърт, желаеше я, но прекършена. Мета втренчи очи в неговите, ехидната му усмивка я смрази. Видял, че го гледа, той ù показа среден пръст. Това я вбеси до крайност. В душата ù се плисна нещо непознато и заплашваше да я погълне. Пое дълбоко въздух, обърна лице към небето и извика с все сила:
– Мразя Те, мразя Те! Мамо къде си, майчице, къде си, къде…!?
Блесна мълния. Антон бе поразен – едновременно с последвалия оглушителен трясък, тялото на Мета се изправяше бавно и някак величаво – напомни му нещо от някакъв филм, но не се сети… Гледаше само нея – тъмносиният ù шал се развърза сякаш от само себе си, вятърът го всмука и той политна нагоре. Призрачният танц на коприната приключи в металната решетка на вратата, провря се през нея и застина там като черна жалейка.
Бурята затрополи глухо към друго небе. Стана тихо. Въздухът бе станал синкав, като празна вече мастилница. Мета не помръдна, погледът ù бе вперен в прозореца. Антон бе като омагьосан. И точно в този миг той осъзна, че не е сам – Страхът бе до него, макар и отвън – стаен в тялото на тази красива жена. Не, статуя! Видя го – силует, който леко се наклони и тръгна към него. В един миг му се прииска да побегне, понечи да се дръпне от прозореца точно в мига, когато той се разпиля в малки стъкълца върху него. Кървавата длан на Мета увисна в пространството.
– Разметанице, Боже…, Разметанице! – защо така се стрелка… махна ли кърпата и се стрелка…? Господи, луда си – ще умреш като нищо! Ще ти изтече кръвта…
Тя го гледаше безучастно – като това да не бе нейната кръв, нейната рана. Той се тресеше целият, докато притискаше кърпата, сложи ръката ù под чешмата, притиска, но кръвта бликаше и то от две места.
– Няма да чакам…, тръгваме към ”Бърза помощ” – на десет минути сме от града. Хайде, аз ще ти взема мантото и чантата…, чакай да ти оправя косата малко… Оф…, мокра си, вир вода… Господи, съжалявам, съжалявам! Но по-добре мокра и болна, отколкото умряла…, хайде!
„Дочаках, Антоне – да кажеш, че тръгваме.”
Тя тръгна след него, той превъртя ключа и се насочиха към колата.
– Къде е ключа?
– Не зная – да не е вътре?
– Уф! - изпъшка той, и се върна.
„Ще го намериш, кога ме няма”, каза си мислено тя.
– Абе, няма го – ти нали се върна до колата за цигарите, сигурно ти е в чантата.
– Верно…, пуснах го в джоба на якето ти май… Чантата беше вътре, не в мен – виж в якето.
Антон провери, но го нямаше. Върнаха се и обърнаха всичко – няма и няма.
– Сто пъти минах навсякъде, където бяхме.
Мета мълчеше.
– Стига си се цупила, ми търси – ти си виновна! – избухна той.
Страхът му да не ù изтече кръвта го бе напуснал, напълно изчезнал. ”Злото си е зло, а и си те познавам, изчадие, обичаш само себе си.”
– Я стига си ми викал! – кресна гневно Мета. – Къде се намираш ти, бе, къде – пребиваш ме в дома на покойната ми майка… и мислиш, че ще ти се размине…, че…
Той светкавично се обърна и ударът му разцепи устната ù.
– Ще те пратя при изгнилите черва на майка ти аз!
Душата ù се сгърчи от болка, думите му я прободоха чак в костите, скверността им изведе на бял свят цялата ярост на Мета, гняв премина от зъбите до ноктите ù, а гневна ли е – мисълта ù убиваше сякаш преди нея. Всяка милост която яростта ù срещна по пътя си, бе удушавана на мига, докато яростта превземеше всяка метина клетка. Кръвта ù кипеше, или замръзна – бе все едно, но тя видя, че вече не кърви.
Би му простила, бе на косъм дори да го опрости изцяло, ноо… тези думи, злобата в тона му…, желанието му да я заболи до смърт… „Нее, прошката е за добрите, великодушните…, аз не прощавам вече – никога!”
Тя разбра, разбра за кой ли път – би я убил без да му мигне окото. Този милост не заслужаваше. Силата ù зае мястото си редом с ясната, перфектна мисъл, която я отличаваше от толкова много хора. Но мета се насили да я прикрие, само още малко, само и този път и, тихо, почти плачливо каза:
– Сигурно си го изпуснал в зимника – и се разплака - думите за милата и майчица я разкъсваха от обида, болка и невъзможността да го убие на мига.
– Отврат! Отврат – какъв ден само! Тръгвай пред мене натам!
– Не, няма да дойда…, търси си ги сам!
– А бе, ти… к'во – да те оставя да офейкаш… Тръгваай! – задърпа я той.
– Няма! Страх ме е и толкоз! И от тебе, и от мазето ме е страх… Като вървяхме одеве натам, коридорът ми изглеждаше като в „Зеленият път” – филма за смъртника, негъра…, затова изпищях от бидоните…, оставам!
Антон я повлече със себе си и я бутна напред, да върви пред него… Тя усещаше, че той се страхува. Сигурна бе и затова стъпваше бавно и умишлено се оглеждаше страхливо. Хладината я посрещна отново, но не я плашеше, напротив – даде ù сила. Нищо не плашеше вече Мета, освен градушките. Тя видя ключа, чието издрънчаване, когато го бе оставила да падне от ръката ù, бе приглушила умишлено със събарянето на бидоните. Молеше се да не го види и той, но явно той бе приел, че ключа е в мазето и не гледаше надолу.
Мета превъртя стария ключ на лампата. В първия момент Антон не видя това, което тя се надяваше на всяка цена да е там. Той доближи тезгяха с ченгела над него и се взря невярващо пред себе си - една единствена бледо лилава роза бе клюмнала в един буркан. Косата му щръкна. Бавно извъртя глава по посока на Мета, изостанала леко зад гърба му.
– Какво, по дяволите… Да се махаме от тука, Разм…
– Ти никъде няма да ходиш, Антоне – глухо, но ясно произнесе Мета, приковала поглед, но не в него, а някак през него, над главата му. Той рязко се извърна към това което гледаше тя и срещна две хлътнали в орбитите си синкави очи - тялото му реагира почти мигновено, но това бе бавна реакция – едно въже по-бързо и от мигване докосна врата му.
Мета се обърна и тръгна. Шумът от съпротива, и пъхтене се впи в стомаха ù, догади ù се, но продължи, без да се обръща.
Наведе се, взе ключа за колата и продължи нагоре по стълбището. Мина със скоростта на метеор през работилницата и влезе в стаята. Вън бе станало тъмно, а за нейна изненада плющеше силен, пороен дъжд. Камъкът и пръстта в зимника, явно спираха всякакъв шум. Там бе тихо като в гробница. Така и трябваше да бъде.
Тук също бе тихо, но тя чуваше дъха си като свистене. Страхуваше се от самата себе си. Бе пропуснала нещо, бе направила огромна грешка и се надяваше да не е фатална, да не се окаже последната в живота ù. Не вярваше на никого в този свят, не бе се доверила на сляпо и сега, а всъщност пропусна да се погрижи за себе си. Но нямаше да се върне точно сега, не! Наложи си да изхвърли тревогата, като стисна кокалчетата на пръстите си до болка.
Краката ù трепереха леко в коленете, но иначе бе стабилна. Отиде в банята и повърна еднократно. И влезе отново в тъмната стая.
Опипом отвори едно шкафче и пи направо от бутилката. Ракията бе силна, отвратителна, но силна.
Седна и зачака. Не трябваше да продължи дълго. Тъмнината проникна в тялото ù първо през гърлото. Усети тревога. В миг се изкуши да пусне лампата, но знаеше, че не бива. Никой не трябваше да предположи, че в къщата има човек – примерно съсед да види, че свети и да намине, за да се види с Миро.
Мисълта за предстоящата среща я скова и разбърка стомаха ù отново. „Човек съм си, значи, а мислех, че от нищо вече не ме е страх.” Седна и зачака. В ума ù изплува милото личице на детето ù. „Ами ако не го видя повече, ами ако този долу…”
Мета чакаше.
Вратата се отвори сякаш без звук, Мета усети присъствието му по онзи мъртвешки хлад, който я обзе – както когато бе погледнала в тези очи, зад онази завеса – знаеше, че той е вече тук.
Следва…
Ренета Първанова
.
© Ренета Първанова Всички права запазени