Тя се страхува само от градушките - 15та част
Произведение от няколко части « към първа част
Тя се страхува само от градушките - 15та част
Мета се извърна към нея и се стресна от ужаса в очите на жената– бяха втренчени отвъд отворената врата . Тя мигом се обърна - от коридора я гледаше мъж с пура в ръка.
- Здравей, Разметанице…
- Забави се. Голямо чакане падна. А ти – посреднощ на баня… м? - иронията в гласа му я подразни, но беше толкова неподготвена да го види тук, че не знаеше какво да му отговори.
- Какво – изненадана си да ме видиш в собствения ми дом?
- Да. Не очаквах. – изненадата в гласа ù бе неподправена.
- Ако не беше по халат щях да помисля, че си катастрофирала, но кой шофира по халат, по дяволите?! Влез де, заповядай! – изкриви в усмивка лицето си той. – Да не би да искаш да си ходиш вече, м?
Той направи жест на гостоприемност с ръка напред към дневната стая.
Генералът се държеше умишлено като шут и тя със съжаление отбеляза колко не отива това на стройната му осанка и красиво, но сериозно мъжко лице.
Тя го последва, поглеждайки към Ева, която стоеше с ръка на устата си. Мета ù се усмихна мило и леко окуражаващо, но вътрешно бе ужасно притеснена.
- Сядай, ще пиеш ли коняк – само това има в барчето? Наистина, какво става – ръката ти – омотана с парцал, кръв…, синини? Да не си снимала филм, мама му стара?
- Много смешно – троснато каза тя и пусна сака до краката си.
- И така, Разметанице, прескачам любезностите – как се случи да си тук по време на смъртта на баща ми, как? Ти не си стъпвала тук от дете. От два дни стоя тук и чакам, даа, чакам теб.
- Просто минах да го видя, ей така, импулсивно го реших – вдигна тя рамене и седна в креслото срещу него.
- Не ме занасяй? Самият аз не съм те виждал от сто години – ако не те очаквах, можеше и да не те позная даже. Очаквам да ми разкажеш защо дойде в този ден и защо идването ти направи така, че да събере цялото семейство на погребение, освен теб, разбира се.
- Нима?
- Не те разбирам, какво „нима”?
- Само аз ли липсвах на погребението? – каза, докато палеше цигара Мета.
- От твоето семейство – само ти не беше тук.
- А от твоето? Къде беше дъщеря ти Нина – да не е правила репортаж зад граница, та не е дошла на погребението на дядо си?
- Накъде биеш? Тя наистина беше в чужбина – нямаше как да…
- Виж Радославе, няма да стигнем до никъде. Баща ти беше стар и си умря – това е. Съвпадение и толкоз.
- Не е така и ти ще ми кажеш защо?
- А ти ще ми кажеш ли в замяна защо с едно мигване, предполагам, си уволнил Ева, оставил си я без пари – нея и детето?
- Няма да се пазарим, а и не си в изгодна позиция за това. Мога да оставя и теб без работа за цял живот, ако пожелая.
- Предполагам. – отговори тя плъзгайки с нехаен жест запалката по масата. – Но ще се омъжа за някого с много пари и няма да работя в такъв случай – придърпа пепелника и кръстоса крака, но лицето ù се изкриви от болка в кръста. Ритниците на Антон даваха заявката си за тежка криза за кой ли път.
- Сянката ми може да висне и над него – нали знаеш? – самодоволно, но и заплашително изрече генералът.
- Даа… сенките, сенките – въздъхна Мета – на тях можем и ще се обесим някой ден. И аз правя голяма сянка, Радославе. Ако висне над теб, ще удържи и моето и твоето въже. А възнамерявам да направя света около себе си по-слънчев, но със слънцето върви и сянката – забелязал ли си – пълно щастие…, знаеш?
- Явно си завършила философия, но не сме на коктейл и сладка приказка, нали?
- Опазил ме Бог! Философите стават или убийци, или самоубийци.
- Ще ми кажеш и това е! Ева ми каза за теб, притиснах я – ти си хлъзгава, но от тук няма да излезеш без истината, да знаеш!
- Виж, дойдох, случи се и си заминах. Не съм длъжна да отдавам почит с присъствието си на никого, нали? И без това само минавах. Имах среща по работа и си тръгнах. Това е.
- Анице?
Мета трепна – „Анице” – така я наричаха само в семейството и най-вече милата ù майчица. Сърцето ù се сви – тя не желаеше да наранява този мъж който ù се падаше чичо, но не толкова голямата им разлика в годините бе попречила да го нарича така.
Тя мълчеше и пушеше така, сякаш това е изключително важно занимание и нищо друго не я интересува. „На шиш да ме въртиш, пак няма да ти кажа!” – зарече се тя.
- Ще си вървя. Ще дойда утре да взема тази нещастна жена със себе си и да ù помогна. Изтормозил си я, а тя нищо не е виновна с нищо, освен че е била квартирантка на баща ти и бе тук по време на инцидента.
- Каква ти е тя, та ти дори не я познаваше или има нещо друго – познавала си я, нали? И си я омагьосала нещо, или я „държиш” с нещо, за да те предпазва и… ми мънка тука сега, нали?
- Тази жена няма нищо общо. Тя има само едно детенце, за което се тревожи – почти през зъби издума тя.
- И ти имаш дете – помисли за него, не че те заплашвам, но знае ли човек…
- Стига! Стига! – изкрещя Мета и удари с цяла длан по масата. Преобразяването ù бе мигновено – изправи се бавно, приближи го, взе тумбестата чаша от ръката му и я изпи наведнъж. Той я гледа известно време изумен и също се изправи. Гледаха се очи в очи – не можеше да се каже в чии очи огънят бе по-опустошителен.
- Питам за последно и по човешки - ти го уби, нали?
- И да и не. – промълви Мета и потрепера.
От гърлото на Радослав се чу звук, подобен и на въздишка и на задавяне като от слюнка.
- Признаваш?! Ти, ти наистина си… Кажи ми! Какво стана, защо – той те обичаше? Умът ми отказва да го приеме. Сякаш съм в някакъв филм. Кажи защо дойде тук след толкова години, защо? Какво искаше от него, а? – гледаше я право в очите генералът, но гласът му бе леко спаднал, почти тих.
„Време е, време да убия всеки призрак, но защо и невинни, Боже, защо? Помогни ми инак ще раня този мъж до смърт!”
- Не искам да страдаш и не искам да ти разкажа. Не желая. Баща ти бе лош човек и си отиде, но от естествена смърт – и ти го знаеш по-добре от мен. Имаш смъртен акт. Там пише. Инфаркт или инсулт – каквото и да е, си е естествена смърт.
- Но ти си го предизвикала с нещо – какво му каза?
- Това е минало, а и беше между мен и него и няма смъртен, на когото да разкажа, най-малкото на теб. Навредих ти достатъчно.
- Наричаш убийството „навредих”?!
- Не, уволнението ти – аз бях тази, която пожела и те уволни някога, затова ти казвам – сянката ми е черна – не я викай, моля те!
- Мога да те смачкам, Разметанице, а мога и да те гръмна – какво ще кажеш?
- Свали този пистолет, не ме е страх – убивана съм много пъти – страх ме е дали сърцето ти е здраво или е слабо като на баща ти. Страх ме е, че ще те убия по твое желание, а не по мое. Аз не съм убиец, Радославе – тихо промълви тя – Сядай и слушай! И ако можеш, дишай, дишай дълбоко! Ще ти разкажа – ще ти се догади, но няма да умреш от това, но ако ме предизвикаш – в края съм сигурна, че ще поискаш да си теглиш куршума.
И Мета му разказа – говореше бавно и равно, със забити нокти в дланта си. Бе силно изпъната, гърбът ù не докосваше облегалката на креслото. Сълзите ù капеха върху скута, но тя не ги бършеше. Приличаше на статуя, която плаче. Не мърдаше. Главата ù бе наведена и нямаше как да види изкривеното, пребеляло лице на Радослав. Една сълза бе направила бразда към брадата му и се бе спряла там, втренчена със студено, любопитство в Мета.
- Лъжеш. Лъ-жжеш!
- Има още, но сега за деня, в който дойдох – да, дойдох тук, за да го убия наистина, копнях години за това, но час преди да тръгна, разбрах, че няма да мога. Трябваше обаче да говоря с него, трябваше! На всяка цена трябваше да знам защо – Защо? Защо? – тя се разрида и скри лице в ръцете си. Така не успя да види как той плахо, несигурно протегна ръка към раменете ù, но бързо я отдръпна.
- Лъжеш, Разметанице, това е невъзможно, не, не и пак, не… татко не би, не е възможно, Господи! Измисляш си, ти си… ти си извратена… аз не…
- Извикай Ева! Извикай Ева тук и слушай! Сам го пожела и ще го преживееш – ако аз съм извратена, то е от днес нататък. Преживях достатъчно! Край! – почти ръмжеше през зъби – Извикай Ева, но първо вземай лопата и почвай да копаеш. Да, изкопай си гроб, защото сам пожела да си мъртъв – жив, но мъртъв!
- Никой жив няма да чуе тази история, камо ли някаква си даскалица тук! - изкрещя той.
- Но ти ще я чуеш – цялата! Господ, ако може да ми прости за това, което ще ти сторя.
- Не. Не искам да те слушам! Искам да те убия и ще те убия. Ей сега, ей сега като нищо… ще те…
- Гледай да ме уцелиш смъртоносно, защото ако оцелея – аз ще те убия. Никой вече няма да ме заплашва и да остане невредим. Никой! – скочи внезапно и пистолетът се озова в треперещите ù ръце.
Стресът вече бе взел връх, всичко преживяно за едно денонощие, се стовари върху нея, нервите ù играеха пинг-понг на маса в кръвта ù.
Не изпусна оръжието докато не му разказа всичко за малката Елица и баща му, както и сцената в която ги завари.
- Та това е. Малката е тук, както и нещастната ù майка. Или не си я уплашил достатъчно, или майчината обич е по-силна от страха. Но аз нямах майка, мили мии... батко… или чиччо – процеди тя с трепереща брадичка - нямах майка – нямаше кой да ме пази, да отмъщава. Наложи се да го правя сама, но надявам се, да предпазя това дете от ада в който ще живее от тук нататък.
Радослав леко се приведе, после изпъна врат, жилите му изпъкнаха и процеди:
- Невъзможно. По някаква причина мразиш мен и баща ми, но аз рано или късно ще узная и ще те убия - и теб, и всички до девето коляно!
Татко беше чист човек – светец! Разбираш ли – светец! – тресеше от ярост той. Проклетнице, малкото ти е било! Не помня, а май и не зная дъщеря ли имаш, момче ли, но дано е дъщеря и да ù се случат всичките ти измислици, дано!
Гневът, прословутият гняв на Мета плисна в нея и я помете, зарева като бесовина в нея и тя осъзна, че няма сили да го удържи. В очите ù сякаш засъска подпален, напоен с бензин фитил и се стрелна към целта.
- Радославе, казах ти още в началото – не задавай въпроси, на които не желаеш да чуеш отговорите. Но ти заплаши детето ми, а това е равносилно на „молба за разрешение за харакири” – приготви за кратка смърт сърцето си – след това, което ще чуеш, ако оцелее, после, ако още искаш, ме убий! – Мета протегна ръка и остави пистолета да падне от нея – той се плъзна по паркета и се спря в краката му.
Той вдигна очи към нея – изглеждаше смален, и превит – дожаля ù, сърцето и се сгърчи, но каза:
- Попита ли Нина, попита ли дъщеря си защо отказва да дойде на погребението на дядо си? Попита ли я защо с такъв хъс издирва изнасилени жени, защо прави потресаващите си интервюта с тях? Защо плаче заедно с тези мъртви души?... Аз я попитах и, знаеш ли, в случая репортерът бях аз… и плаках, плаках заедно с нея.
Мета го остави и излезе.
Повръща – до изтощение. Леденият въздух не смогваше кръговрата, който му налагаше учестеното ù свистящо вдишване и издишване.
„Дишай, Разметанице, дишай!” – повтаряше умът ù, като че се страхуваше да не забрави да диша тя.
Бе отвратена от себе си – бе наранила и сина, и бащата в един единствен човек, а искаше само да наказва – виновните се наказват, а ранените – превързват. „Какво направи, какво направи, нещастнице” – хълцаше в хлипове тя – „пазеше баща си от мъката да не умре от мъка и безпомощност, ако разбере болката ти, а сега причини това на този баща…Какво да сторя сега, Боже? Докъде ме докара, докъдеее…?!”
Притихна. Постоя така докато овладее мислите си, болката и погнусата си от стореното.
Влезе обратно в къщата. Това, което видя, я потресе до дъното на душата – Ева бе обгърнала с ръце свитото, приклекнало в ъгъла на коридора тяло на Радослав и двамата се полюляваха утешително един друг сред риданията си – бяха като в транс. Мета почувства огромна възхита, не – възторгна се! Възторг от това как болката, смъртната болка може да роди едновременно прошка и милосърдие, как когато самият ти си ранен смъртно, можеш да плачеш за болката на другия, па макар и на сина на насилника ти. Мета бе изумена - знаеше, че Ева е разбрала само, че той е узнал, че неговият баща е насилвал детенцето ù – нямаше, нямаше как да знае - колко огромна и еднаква с нейната болка е неговата – болката на този непознат за нея човек.
Внезапно ù се прииска да отиде до тях, да ги прегърне, да поплачат заедно – тримата със забити стрели в сърцата си, не – три сърца пронизани от една стрела наведнъж - с една обща рана. Трима нещастници, поделили си една доза отрова по равно. Не, тя нямаше място там – тя, тази, която отсипа щедро от своята отрова, за да бъде двойна за един от трима им. Те си прощаваха без да си дават сметка за това. Тя не бе толкова благородна, не би омърсила тези сълзи със своите. Гледайки ги като нещо непознато, нещо извън времето, тя помисли: ”Тази купчинка премазани души е може би най-чистото място във вселената в този миг, може би само в този миг, но Бог вероятно е третият, обгърнал ги – може би за да ми попречи да пристъпя до тях. Прошката е сакрално и невидимо същество”
„Нима е толкова лесно да простиш – и то докато още кървиш?!” – попита тихо вътре в себе си тя.
Зашеметена от чувството на възторгване от човешкото, което я помете, тя тихо излезе и потъна в сенките на огромния двор.
Родителите ù бяха повярвали, че е катастрофирала заедно с Антон, а той на другия ден е трябвало спешно да се прибере.
Седмицата, която прекара на ранчото в пълно усамотение заедно с любимия си кон ù се отрази добре. Язди и плака. Лежа на поляните, макар и студени в октомврийските следобеди и мислеше, плануваше, премисляше. Опитваше да си представи живота си без болка, без скръб – не успяваше, но опитваше пак и пак. Искаше, много искаше да намери начин да забрави. „Много са смешни американците – почти във всеки филм казват „да започнем на чисто” – у нас тази фраза е почти неизползваема – странен народ сме” И аз искам ей тъй – „на чисто”!
Но колко чист би бил хляба, изтърван дори и в преметена тоалетна, колко?”
Предстоеше ù да се разплати с „големия човек” в София. Раните ù заздравяваха. Синината на лицето ù заедно с разцепената устна – също. Трябваше да отпътува.
Но днес имаше кратък разговор с Радослав по телефона. Казаха ù че я е търсил няколко пъти. Искаше да се видят отново.
Видяха се в кафенето на хотела – тя не искаше да стъпва вече в къщата му.
- Може ли да те целуна, Анице? – попита някак нежно той и посегна да я прегърне, но тя се сепна и той прие, че не би желала.
- Добре ли си, Радославе? Как си? – топло го попита тя, търсейки отговора в очите му.
- Не, не съм – въздъхна той – права си…, права беше – жив, но мъртъв, задушавам се, гори, вътре в душата ми гори и ще ме довърши… Искам да прегърна Нина, да я утеша, но нямам сили за това – тя е била тъй мъничка, а аз…, аз… - потисна риданията си той.
Мълчаха дълго - всеки загледан в краката си. Вдигнаха глави почти едновременно.
- Знаеш ли… би могъл, би могъл да намажеш с мехлем раната си – тя е още прясна… Нашите - моята и на Нина – вече са резистентни към всякакви болкоуспокояващи…, дават рецидив… при всеки страшен полъх, лошо време, при всяка градушка… но твоята – ако се погрижиш за това малко детенце Еличка… каквито сме били ние с твоето дете… може би, може би ще излъжеш болестта в себе си, с която те заразих – тя протегна ръката си и я постави нежно върху неговата. Би могъл – помогни на Ева и детето ù по всякакъв начин. Ти можеш. Аз също ще го направя, а ако откажеш, ще те разбера и ще я взема при себе си. Помисли. Единствено те моля да я оставиш тук още седмица. Ще бъда заета – имам работа в столицата.
- Прости ми, Разметанице - можеш ли? Говорих за дъщеря ти, говорех не от сърцето си... ще ме разбер...
- Трябва да простя сама на себе си, за това, което сторих на теб, но пък - без него, ти не би ми поискал прошка, нали? - тихо изрече тя. - Човек иска прошка само когато преживее... Потърсих, дни наред търсих причина да ти простя и, само защото много исках да го направя, я създадох - аз имам син, не дъщеря. Наказах те заради думите ти за всяка нечия дъщеря. Когато се науча да искам прошка - ще дойда и ще ти я поискам, както и да дам своята. Би ли простил на баща си - за своето дете, били му простил?
- Не, не - завъртя глава той.
- Не искай прошка никога, ако сам не си готов да простиш. Даването ù извисява, приемането - пречиства, но аз, аз все още съм на долната земя.
Мета излезе от хотела и взе такси. Не харесваше София и се надяваше да приключи за ден два с ангажимента по разплащането. Плати на шофьора и забърза към фоайето на Парк Хотел Москва. Вървеше изпъната като тетива. Стройните ù, елегантни крака стъпваха бързо, но здраво и всеки с когото се разминеше се обръщаше след нея – независимо мъж или жена. А днес, тя бе прекрасна в тъмно синия костюм с елегантна, но изчистена, проста линия. Единственото украшение по нея бе скъп, златен часовник върху ръката ù – подарък от К. за рождения ù ден преди година.
Изчака асансьора и влезе в него.
- Хубава жена – дочу тя зад себе си мъжки глас.
- И много опасна. – каза друг. Мета се закова както беше гърбом вече вътре в асансьора.
- Здравейте, Мета! Дойдох да си дам адреса както ми поръчахте. Научихте ли вече коя сте? – попита мъжът като застана до нея и натисна бутона за етажа на ресторанта.
Сърцето ù прескочи няколко удара, гневът и страхът срещнаха студените си ръце точно в центъра на корема ù и останаха преплетени там.
- Господи… – промълви тя
Следва финал
Ренета Първанова
© Ренета Първанова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Благодаря, Албенче! Всички пишем писаната си съдба до "финала"...и Мета ще допише своята... и ще разберем.
-
Рени, потресе ме... Такъв драматизъм! Не смея да мисля какъв ще е финалът... Много ми се иска да е щастлив... Прегръщам те и ти подарявам сърчице!
-
Иване, с внимание прочетох думите ти (многократно). Придирчив си
като читател относно края - ще бера ядове сега Преполових финалната част вчера и....ужас - не можах да я спася ( без да искам я изтрих необратимо) (не е шега) а сега след коментара ти- възможно е да падне голямо писане, триене, писане, триене и ект. - това вече е шега!
Ето така разбирам колективното четене аз - разсъждение, мнение, съждение..Благодаря ти! Казах ли ти, че колажите ти са великолепни?
Великолепни са!!!
Гавраиле, отговорно погледнах на думите ти - вярно, смущаваше ме фактът през цялото време, че пиша само в едно направление (можеше да има сватби на роднини, усмивки, красота, манифестации по празници - няма как да не е имало в един живот макар и тежък и това и все на нещичко, изтерзаната душа да се е зарадвала - и това си е така - имало е разбира се..., но поех риска да "говоря" и да се съсредоточа само за злината - нейният растеж или гибел.Мета не е основният герой - тя е "ТРАНСМИТЕР" Благодаря!! -
Рени,да ти призная като четях и тази част си мислех че животът не може да бъде пресъздаван само в тъмни цветове които сякаш ти отнемат кислорода от въздуха и те задушават.Но след като гледах репортажа по телевизията за окованите и измъчвани деца вече съм разколебан.Не съм Хамлет но бих казал:"Останалото е промяна".
-
Приятно съм изненадана, Доче. Ето обаче, че си наваксала и сме пред финала наистина. Благодаря ти за хубавите думи!
-
Рени, дълго наваксвам пропуснатото... Много надълбоко се вглеждаш в човешката душа. Усещаш тази тънка нишка, която те отвежда към тайните на мисълта и действията.Очаквам развръзката с нетърпение.
-
Стойчо, прочитът ти за мен бе важен и го оцених, както и това, че наистина прочете на един дъх цялата повест. Ще се срещнем на финала! Благодаря ти, бъди жив и здрав!!!
-
И аз изчетох на един дъх това което не бях чел...
Пожелавам ти все така да пишеш интересна проза.Насилието над беззащитни същества е неовладян комплекс за малоценност от извършителите.
Чакам финалната част! -
Благодаря, Ели!
-
Мила Рени, малко късно прочетох тази част, защото бях поразена от жестокостите, описани в предходната. Изчаках споменът да избледнее...
За мен смъртта е спасение и
никакъв бъдещ живот не може да изкупи дори един миг подобни страдания...
В тази част терзанията са душевни и още повече болят.
За да се опише всичко това, трябва да се преживее в представа. Ти си силен човек и безспорен талант, който прониква дълбоко в човешката душа...
Моите почитания! -
Ели, трогна ме, че си била тук и постави в любими!
-
Много ме зарадва, Гошо, много - няма как да зная, макар и да виждам прочити не само на коментиращите, но възможността да им благодаря лично е особено приятна за мен.
Благодаря, че си наваксал от 1 до 15 - тоест до предстоящия финал. Благодаря и за хубавите думи относно мен като автор.
Да отдадем дължимото за великолепната работа в колажа на Иван Станков (Крискат) защото чрез нея много други видели колажа дойдоха тук, за да прочетат, а сторили това - предполагам са оценили майсторството му - да прозре текста и да го пресъздаде! -
Прочетох до тук, заинтригуван от един колаж. Потресен съм от това, което се случва на Мета. Ренета, пишеш много увлекателно и държиш под напрежение читателя, което е много важно. Моите адмирации!
-
Благодаря, че поставихте в "любими" Георги!
-
Иржи, хубаво си решила да ги изчетеш отново, тъй като краят на нещо винаги е свързан с началото му по някакъв начин - инак няма да го разбереш. на въпросите ти - тук, мила, Иржи, в този текст - фантазията е забранена.
Съни, колко хубаво, че отново ми гостуваш! Няма автор, който да не се радва, че е съумял да накара читателя да "вижда" картините в образ - това е голям комплимент за мен! -
Рени, толкова много е казано от всички,
които четат, следят с интерес и с нетърпение чакат следващата.
Макар и със свито сърце, аз съм сред тях и продължавам да чета всяка
следваща част. Да - повтарям, че имаш дарба, че ти си дарена да пишеш
с един от най-тънките писци, и си ни завихрила с тези твои невероятно
силни, понякога вледеняващи от страх моменти, /бих казала кадри, защото
са толкова образни /, да - повтарям, че си талант. И не знам откъде това твое
невероятно въображение за толкова много образи и съдби.От един твой отговор
на мой коментар разбрах, че има такива ужасни хора като този изверг, не искам
да му споменавам името. Та... всичко, всичко е казано в коментарите и почти не
остава какво да се напише. Пожелавам ти приятна вечер, Ренка, дано да е отреден
щастлив край за Разметаница!!! 🌻🍀🌻 -
Ето ме и мен,Рени,с малко закъснение и с малко смешно оправдание...Като съм потънала в една сатурнова дупка и нищо не ми се прави,преживявам несъществуващи неща,но скоро трябва да се измъкна...Прочетох епизода на един дъх,но исках да съм по-позитивна,та отложих коментара.За качеството-няма да повтарям,нито да цитирам останалитне-вече знаеш-ти си нашата гордост!!!Удоволетворена съм от "разплащането",независимо има ли прошка или не..Само непрекъснато си задавам един въпрос,Рени!Преди всичко имам намерение да изчета всички епизоди наведнъж,за да си опресня събитията и ги свържа,но ти имала ли си впредвид някаква истинска история,макар и в много по-съкратен вид,която да ти е послужила за тема ,която ти изключително майсторски си разработила?....Или си е чиста фантазия?Наистина ще ми е мъчно,че свършва!!!
-
Любо, през цялото време очакваше публикуването, както всеки един тук и никога не зададе въпрос предварително докато пишех пред очите ти. Това създаде едно полезно усещане за тайнство у мен и ме вдъхновяваше допълнително.
Младене, бе първият, който ме насърчи с коментар относно прозата, следваше ме неотлъчно в тази история, както и бе един от малкото, които споделяха донякъде острите ми, (чисто авторови) не толкова богоугодни съждения. улавяш и тук безпогрешно същественото!
Златна, това, че ми даваше да разбера, че четеш с интерес, както и ненатрапчивите ти, но категорични напътствия лично към мен в коментарите относно Прошката оставяха у мен мило и топло чувство.
Елдер, наскоро открих, че четеш "Градушките" и това ме зарадва! Харесвам как пишеш и съм поласкана.
Джу, рядко коментираше, но винаги силно, а и ми даваше знак, че си тук чрез 'любими". Присъствието ти за мен бе важно, а това, че заяви как не четеш преди финал, но го направи, ме трогна силно! -
Наде, никога няма да забравя този отзив, никога! И на мен ми е трудно да приема, че е края, но бе предизвикан от "добронамерени" персони.
Руми, винаги се трогвам от признат творец като теб, да чуя толкова ласкави слова!
Нинче, комплиментът ти значи много! Фантазийте тук са абсолютно изключени - изцяло.
Марианче, фактът, че нарекохте Мета Аница (Надето също) е признание, че въпреки всичко не се отвърнахте от Мета и съм ви помогнала да бъдете съпричастни!
Мила Вики, до голяма степен ти беше тази която "продължи" "Градушките" с непрестанния си интерес и призив да я продължа - дължа ти много, както и за силните думи под всяка част. Да краят е до ден два.
Силве, винаги подкрепяща ме и възхитена - да, прозряла си, че пиша за "силата да продължим", а мисля и всеки друг от нас тук. ..за жалост не стига полето и ще продължа след минути... -
Изцеляваща отрова, ето това е творбата ти, Рени. Хем ми се иска да видя Аница щастлива, хем ми е мъчно, че идва края. Поклон пред силата и дарбата ти, Българко!
-
"Не искай прошка никога, ако сам не си готов да простиш."
Рени, прочетох и 14-та част, не съм коментирала, но винаги при градушките се спирам с притаен дъх! Очаквам финала с много голям интерес, защото твоето майстортсво да приковаваш читателя е неописуемо! Аплодисменти!!! -
За разлика от 14 част, която е направо зловеща, тук вече върви към развръзка....Странно преплетени фантазия, лични чувства, усещания и може би ако не физически, то душевни изживявания, безспорно майсторски поднесени! Прошката - това е наистина сила на духа, за съжаление не всички го можем! Поздрав, Рени!
-
Щастлива съм, че сте тук, когато странно, но съм тъжна поради края на "сезона на градушките", който предстои. Всяка дума от всеки един от вас ми е ценна и ме вълнува много, както и заявеното присъствие чрез "любими" на също толкова неотлъчно билите до мен през цялото време приятели-читатели! Вълнувам се и затова по-късно ще благодаря и отговоря на всекиго от вас. Благодаря ви!
-
Спря ми дишането, момиче! Чакам края на историята.
-
Изключително силен диалог, емоционални, настръхващи описания, метафори и сравнения. Чета и не мърдам. Много силна част, за прошката и за това доколко сме силни да се изправим и да продължим. Но сенките от миналото не спират да я преследват... Дано Мета ги усмири някак и да я оставят на мира! Възхищения, Рени!
-
Отново силна част! В любими!
-
Понякога дори и хора с ангелски лица крият ужасни, дяволски тайни, от които биха настръхвали потомците им, стига да ги узнаят. Най-ближните ни трудно приемат истината за нас. Радослав, все пак, намира морални сили, макар и разтърсен до дъно, да повярва на Мета за страшните деяния извършени от родния му баща. Разкаянието и прошката са инструменти от света на нравствеността, но стореното остава сторено. Умрелият никога не оживява повторно! Автентично звучащо повествование, което прави финала още по-интригуващ и очакван с нетърпение. Поздравявам те за майсторството, Рени и поставям откъса ти в Любими.
-
Прошката е свещено нещо, за нея трябва да сме узрели... Прошката ни дава сили да неутрализираме негативното, което сме натрупали в себе си.
Прочетох и 14-та част!
Поздрави, мила Рени! Чакам финала! -
Пет звездички, без коментар...
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
