Плака толкова дълго, толкова изтощително, че не реагира, когато детето влезе при нея, вероятно силно смутено, та и уплашено от внезапното ù отиване в спалнята.

            -       Аз не плача вече, когато ме побеждаваш на шах, мамо, ти защо плачеш?

            -        Защото ме е страх, че пак може да ме победиш, а не защото сега си ме победил, то вече е станало и страшното е минало. Човек разбира, че се е спасил, че нищо му няма, но другия път може и да не е така и затова трябва да се погрижи да не му се случва повече.

          -        Страхуваш се? А аз мислех, че ти никога не се страхуваш, мамо.

          -         Нее... Страхувам се и то много – всеки трябва да се страхува, ако има нещо страшно за него, иначе как ще се пази, а? – щипна го Мета по бузката.

          -        Ми сигурно ще го пази майка му.

          -        Е, да, но тя може и да не е там, а и ако умее да се пази сам, ще може да пази и майка си ако тя също е в беда, нали?… Хайде сега - да те гушна и да спинкаме, бързо в банята, пижамката и при мен… Хайде! – каза Мета, потупвайки мястото до себе си.

            Утрото я завари притиснала коленете си до брадичката и несъзнателно полюшкваща се. Това при Мета бе сигурен белег, че е тревожна и вероятно инстинктивно се самоуспокоява, както една майка би полюлявала уплашеното си дете в прегръдките си, шепнейки му, че „няма страшно”. Но умът на Мета сега, а и през цялата нощ, шепнеше, че има страшно, че трябва да се спасява, да бяга. Тя бе в паника. Сърцето ù биеше като чук, а тя цялата бе сякаш наковалня и кънтеше, кънтеше...

Не пусна повече телевизора през нощта, макар треперещите ù ръце многократно да посягаха към дистанционното – вероятно излъчваха извънредни новини цяла нощ. Не можеше да го понесе. Не можеше.

Сега обаче, тя решително пусна канал „1” и впери поглед в екрана.

          -         Моля ви, моля ви – нямам друго какво да кажа, аз също съм толкова сведущ, колкото и вие….

          -          Но все пак кажете няколко думи – мнозина свързаха вече името ви с убийството предвид скорошното Ви отстраняване, господин генерал – микрофони от всички страни бяха навряни току до лицето на генерала.

         -          Вижте, това е нелепо, аз съм потресен не по-малко от всеки друг и, макар да считам, че съм несправедливо освободен от длъжност, че някой е опетнил името ми съвсем умишлено, аз не свързвам и повтарям - не съм го и свързвал никога  с господин… ъъъъ… покойния вече, искам да кажа. Бях подчинен единствено на Главнокомандващия, а вие знаете, че това е Президентът на Републиката. Така е преценил, така е постъпил. А сега, ако обичате…

Мета гледаше с омраза този нищо не сторил ù човек, но тя мразеше неговия баща и бе прехвърлила омразата си и върху сина. От снощи тя бе „отвързала” и бе дала пълна свобода на разрушителния си гняв, омраза, самосъжаление и отмъстителност, които притежаваше в пълна мяра. Но трябваше да ги „върже” отново, само временно, защото страхът пъплеше из нея като мравки около мравуняк преди дъжд и ясно съзнаваше, че ù трябва чиста мисъл. А и бе осъзнала, че единствено истинският страх, голият страх ù дава силите, с които успява да се спаси, бидейки в беда.

Тя винаги сама погребва мъртъвците си – бе го сторила и тази нощ, плачейки до изнемога. Имаше чувството, че това, което преживя, се е случило с друг човек, не с нея, а тя наблюдава отстрани.  Явно някаква сила, някаква прокоба ли, що ли, вършееше около нея и разчистваше, премахвайки всеки шанс за спасение, всеки, протегнал ù ръка, позволила му да я обича, да ù помогне. Сякаш едно зорко око я дебне непрекъснато – мислеше Мета. Сега бе отстранен и мъжа, когото тя бе избрала, бе решила да му позволи да ù помогне, само дето така и нямаше да му го съобщи. Тази възможност ù бе отнета. Брутално.

Бе застрелян, ей така, като куче. Не признаваше в себе си това дълго време, но го беше обикнала, ала някак тихо, зряло, даже някак примирено - без страст и без силните емоции на влюбването, не, това не беше любов, не беше обич – бе привързаност, със сигурност бе привързаност - тя, Мета, не можеше да обича, сигурна бе в това.

Много хора го считаха за себичен, за враг на демокрацията и какви ли не още „антинационални” грехове му приписваха, но тя познаваше душата му и това ù стигаше, за да го уважава, да го цени. Знаеше, чувстваше го и вярваше на думите му, че тя е „самодържецът” на сърцето му. А след няколко месеца само щеше да бъде в Стокхолм с него и сина си. Щеше да заживее трайно там с детето си, а той ще я вижда, както и тук – когато може, между совалките си от едно място на друго из целия свят. Мета бе решила, че има достатъчно време да отмъсти на В. и на Антон, а после? После... бе приела, че и тя има право на спокоен живот и би се съгласила да приеме това му предложение. Но вече нямаше такова.

Сега трябваше да се спасява от Антон. Веднъж при поредния скандал, поредното разбиване на вратата ù, тя, в гнева си, го бе заплашила и като съвсем голяма глупачка, изстреля тайната. Идеше и да си отхапе езика, но… Антон, узнал за връзката ù с един от най-известните мъже в страната, бе я оставил тотално на мира.  Той бе ужасен, злодей, хищник, но много интелигентен, както повечето престъпници и осъзна точно какво му казва Разметаница всъщност. На негово място, признаваше си това, и тя би сторила същото. Но сега?! Господи сега! Сега ще бъде многократно по-зъл и отмъстителен. Със сигурност би я убил, само да се докопа до нея. Лудостта му ù бе абсолютно позната, а добавено с ревността му… Той се изживяваше като неин господар, а нея считаше за своя собственост. Тя знаеше, че той е опасен, много опасен, макар и само за нея и в частност за детето ù. А смъртта на К. в момента бе новина номер едно, обикаляше дори световните медии. Не всеки ден биваше убит човек от такъв ранг. 

Мета скочи, нямаше време, вероятно никакво - събра багаж в голямо количество основно за Александър и само едни джинси и официална рокля за себе си.

           -          Майко, идваме ви на гости, кажи на татко да ни посрещне с колата  на автогарата в осем довечера, за да ни прибере на село…, да, с автобус, знаеш, че мразя влаковете. – каза тя на мащехата си. Странно, но тази жена, която недолюбваше Разметаница, обожаваше Александър и в гласа ù Мета долови огромна, неподправена радост. Ако не бе сигурна в това, всъщност тя никога не би ù поверила детето си за дълго време, както щеше да направи сега.

            -          Какво ново из село, из родата? Някой да се оженил, родил, умрял? Разправяйте... – съвсем небрежно уж попита на вечеря тя, лапвайки една маслина, която някак твърде дълго „гони” из чинията, докато го изричаше.

Изслуша кой, какво, що и тъкмо посегна да долее вино на баща си и на себе си, когато майка ù каза:

          -   Ами какво -  дядо ти В. получи инфаркт, когато уволниха Р., ама закрепи се де, прескочи трапа, дето се вика, нищо му няма.

         -   Така ли? Стрина Ц. нали почина, беше ми казала май, сега кой е около него като е болен? Може би ако не бях настояла да изкупите неговата част от тая къща, сега щеше да си е тук на село.

         -      Дал горния етаж на една жена, нещо като наемателка, май е учителка, само дето е за по-малък наем с условие да му помага за покупки, туй онуй дето не може да го върши.

         -       Разметанице, искаш ли утре да пояздим нагоре към кориите, ще отидем и до ранчото, а?

         -       О татко, много ми се ще, но ще тръгвам много рано утре, че имам работа, много важна. Да бъдеш ръководител на строителна фирма си е като да си нещо като „Летящия холандец”. Дойдох само да оставя детето. Ще ме закараш до автогарата в града, нали, татко?

Как да каже на баща си, че все по-голям страх изпитва да се качи на кон, па макар и нейния собствен, да язди както едно време в шеметен галоп, без страх, да се слее с великолепното животно под себе си, косите ù да закриват очите, но да се довери на инстинкта му, на интелигентността му, и в същото време той да усеща, че тя е господарят, подчинявайки се на всеки натиск на краката ù. Гръбнакът ù бе ритан зверски с острите метални върхове на мъжки ботуш толкова много пъти, че всеки прешлен бе разместен може би. Едно лудо препускане, ще я прикове още на следващия ден сигурно поне за седмица. А тя не можеше да си позволи точно сега да боледува. Сутрин едва се раздвижваше, а какво ли ще стане, когато остарее, ако въобще има този шанс, разбира се. А дали би могла да произнесе „не, татко, утре съм заета - ще трябва да убия един човек”.

        -    Искаше ми се да останеш малко повече. Братята ти по чужбина, а къщата –празна. Толкова рядко си идваш. Казах ти отдавна, че мястото ти е тук. Какво толкова не разделихте с Антон, не разбрах. Но тук, тук при мен ти е мястото. Запомни го и мисли, обещаваш ли?

        -   Ще мисля татко, но не обещавам, обичам този град и сигурно ще остарея в него – усмихна се и макар за кратко, силно прегърна най-обичния си човек. В тяхното семейство не бяха много по прегръдките и ласките. А самата тя – никак. Не бе прегръщана от майка като дете и се смущаваше от подобни прояви. Махна с ръка и се качи в автобуса.

В края на града, преди да навлезе в магистралата, автобусът спираше по разписание на една последна спирка. Разметаница слезе, сложи си очилата и се качи в такси. Не че очакваше някой да я познае. Бе напуснала този край от четиринадесетгодишна.

           Не бе помръднала от леглото в хотелската си стая от часове. Гледаше в тавана. Мислеше, че мисли. Не мислеше. Мисълта ù бе запъната в един въпрос и си стоеше там: „Ами, ако не мога?”… не - „ако не успея?”, а - „ако не мога?” Безумната омраза, която изпитваше към В. я бе карала да копнее смъртта му, а не да се моли да умре. Тя искаше лично да го унищожи, лично. Той трябваше да види, да знае, че умира от ръката на Мета.

„Дали не съм чела прекалено много романи? Дали не преувеличавам? Всичко е минало, забравено - не, но е минало. Да си взема сина и да замина в чужбина, да се махна, да дам на детето си спокоен живот, да му дам шансовете, които аз нямах… Не! Ще го убия! Ако не бе той, нямаше да избягам от тук, щях да ходя на гроба на мама, щях да раста с братята си…, нямаше да има никакъв Антон…, нямаше, нямаше, нямаше… и щях да се харесвам, може би, да се уважавам, може би… Никой не знае колко се мразя, как се ненавиждам, как се гнуся дори от себе си… и, Господи, как се страхувам от себе си повече, отколкото от Теб, особено сега, днес…”

Осъзнала, че отново мисли, стана ù по-леко и заплака. Плака като малко дете с глас, съзнанието ù се лашкаше от едната крайност до другата, ту примирена, отказала се, ту – абсолютно готова, решена, така както никога не е била за друго…

      Мета се погледна за последен път в огледалото преди да излезе. Никога не бе се вглеждала тъй дълго в себе си. Понякога се гримираше по цял час, но не се бе вглеждала в очите си. Те не издаваха нищо. Очи като очи. А разправят, че очите говорели… ”Като говорите, кажете…, една дума кажете: „убий го!”, „пощади го, прости му, забрави го!”. Мълчат.

Почувства, че коремът ù се разбърка. Трябваше да отиде в тоалетната. Веднага. Повръщането бе еднократно. Но сякаш я изцеди. Тук огледалото обаче ù показа две очи, в които имаше само болка, огромна болка. Такъв ли бе цветът на болката – увяхнало злато, имаше ли такъв цвят, или бе далтонист? Бяха очи, неестествено големи за дете, каквото се чувстваше тя в момента. Леко долепи устни в огледалото и целуна това дете, което никога не бе целувано, когато е уплашено, наранено. И разбра, че ако бе станало така някога, че случилото се не бе останало тайна, това сега нямаше да ù се случва, че отмъщението нямаше да тегне на нейните плещи, независимо дали е отмъстено или не от някой друг. Проблемът бе в нея – тя бе дала шанс на злината да расте, да бременее в нея, вярвайки, че така спасява братята си. А когато порасна и разбра, че това с тях не би могло да се случи, че е била манипулирана от този човек, използвайки силната ù обич, огромната болка от смъртта на майка ù, страхът от тотално осиротяване…, защо тогава продължи да живее с това?! Да, тайните могат да убиват, злото - не винаги, но задържаното в тайна зло – то убива. Така както убиваше нея, бавно и безпощадно, и тя се наричаше "мъртва". Но пък споделените тайни също убиват. Ако Антон не знаеше страховете ù би ли…? Би – разбира се. Злото си е зло. То е зло защото Е, а не защото някой му казва я да видим дали можеш да бъдеш още по-зло. Злото трябва да се убива, още като бъде разпознато – на мига.

            Мета натисна звънеца и зачака. Бе спокойна. Никакъв мускул не трепваше в нея. Сърцето ù биеше приглушено – колкото да движи кръвта ù, не повече.

Вратата отвори млада жена, може би на не повече от тридесет и пет години.

           -  Добър вечер, не Ви познавам, коя сте Вие? – попита Мета с топъл, мил глас.

           -   Аз пък не познавам Вас, кого търсите?  

           -   Чичо си, по-точно чичото на баща ми, името ми е Кашинска.

           -   Ами влезте, заповядайте, господин Кашински е в ателието си в пристройката, мисля, че ще се прибере всеки момент, много държи на новините в осем.

          -   Ателието? Нима на стари години е започнал да рисува?

          -   Нее, съвсем не, но е пристрастен  към дървото, исках да кажа дърворезба… Влезте, не стойте на прага, ще направя кафе или Ви е малко късно за това?

          -   Аз…, ами аз ще отида да го потърся, дошла съм съвсем набързо да го видя.

          -   А, ето, виждам, че е угасил осветлението, значи идва насам, влезте от тук направо.

          -   Зная, идвала съм тук много пъти като дете – гласът на Мета пресипна и тя леко се прокашля, но усети, че се задушава…

Погледът ù попадна на разхвърляни детски книжки, флумастери, които жената започна да прибира набързо, казвайки:

        -   Моята дъщеря е голяма калпазанка, кое където…

        -   Имате момиченце? – почти извика Мета от което жената я погледна някак сепнато и отвърна:

        -   Да, нима очаквахте да имам мом….

        -   Къде е тя? – изстреля Мета.

        -   Като залепена е за господина, ако той е в ателието - и тя е там, така да….

        -   Каакво?! - Мета хукна през глава, кръвта ù кипеше и мръзнеше едновременно, в ума ù нещо боботеше, в ушите ù свистеше, докато краката ù някъде около коленете примърдваха неконтролируемо.

Другата гледаше удивено как тази млада жена сякаш гълта земята с дългите си крака. „Сигурно е нещо смахната госпожицата” мина през ума ù. Ала в миг в ушите ù прокънтя тревожния, рязък въпрос „Къде е?” - една внезапна тревога я изстреля след нея.  Мета отвори рязко вратата и се върна почти двадесет години във времето. „Коя бе тя сега – тази, закованата на място, или онова момиченце, което в този миг е в неестествена, гротескна поза върху полуголото заоблено като на птица тяло на стареца. Очите ù срещнаха неговите, тя разпозна страха – той ù бе стар познайник. В този миг разбра, видя, как искрата на живеца в тях угасва и разбра, че го е убила, друго ако имаше - щеше да бъде просто доубиване. Бе видяла това в очите на майка си, когато и каза „Мета, аз умирам” и издъхна в прострените на детето си ръце. Да, Мета бе преживяла и това. Осъзна, че макар и дошла, не за да го убие, а само да го попита „Защо?”, тя всъщност никога не е преставала да желае смъртта му. Неистовият вик на майката разцепи ступора, в който бе изпаднала Мета. Опомнила се, тя с един скок се озова до дивана и изтръгна с бързината на хищник момиченцето и го повлече навън… Късно, а и - дали? Видя как майката държи, подобно на шило, желязо и с див рев се понесе към неестествено облещения мъж, толкова нелепо изглеждащ, седнал със смъкнати до пода долни гащи… В този така напрегнат миг, мисълта на Мета сякаш просто страничен, безучастен свидетел, отбеляза: „Боксери на мечета – кой прави този дизайн, за Бога?!”

            Малката не издаваше нито звук просто плетеше крачката си редом с тези на Мета. Оставяйки я отвън, по-далеч от вратата, Мета с огромна жал, но категорична, използва онзи ужасен, равен глас, който възпроизвеждаше смразяващ ефект у този, към когото е насочен.

        - Само да си мръднала, мисли му! – и хукна обратно.

        - Недей! Недей – той е мъртъв, не виждаш ли? Мъртъв е! – извика тя.

                                                                           ***

          - Направи кафе, много силно, отровно силно и много! – ала осъзна, че жената е сякаш в кататонен шок. Само се клатеше насам натам с безумен поглед, докато стискаше малката в прегръдките си. Ориентира се набързо в кухнята и направи убийствена доза кафе. Наля го в две чаши и се върна в хола. Клекна, оправи къдриците на момиченцето, взря се в очите му и каза с широка усмивка:

         -  Ще ми дадеш ли от твоята коса, виж моята колко е черна. Не я харесвам –

твоята е по-хубава - а? Ела да те гушна и да идем при огледалото, ще намерим ножици и ще си разменим косите, ела, и като се върнем ще видим мама дали ще те познае – притегли тя мъничето с ръцете си.

       - Пусни детето ми и се махай – веднага! Чуваш ли – махай се! – почти истерично извика жената и още по-силно стисна детето си. Малката се разплака, а майка ù отпусна глава върху детската и се разрида, силно, с леко извиващ фалцет при всяко поемане на още въздух, като оплаквачка.

       - Това вече е друго. Плачи! Когато се наплачеш, аз ще бъда тук и ще ти

помогна, но нямаме много време. Трябва да говорим, а аз да си тръгна час по-скоро.

      - Не! Къде ще ходиш – аз не искам да оставам сама, не мога, остани, моля

те… –  Мета се усмихна с въздишка – познаваше тази смяна на настроението, редуването на страх с решителност, на грубост с разкаяние…

      - Никъде няма да ходя, докато не ти помогна. А аз ще ти помогна – ясно?

Успокой се. Трябва да приспиш детето.

       - Не го убих аз, не го убих, Бог ми е свидетел!

       - Бог не върши много работа, особено като свидетел хич го няма – Мета каза това така студено, че жената се усъмни в нейната добронамереност отново.

       - Аз съм Мета, а ти? Как да те наричам?

       - Ева от Еван…

       - Остави сега – не е важно това, Ева. Слушай, ако искаш да ти помогна, слушай ме добре…

       - Няма какво да слушам, отивам си, тръгвам с теб от тази къща навън. Аз съм само наемателка… и мога да…

       - Точно затова ще бъдеш набедена или най-малкото заподозряна. А ако си тук и се обадиш на сина му и след това на „Бърза помощ” или първо там, после на него – те просто ще установят, че е получил инфаркт, или инсулт, паднал е върху това длето ли е, какво е, но е бил вече мъртъв - ще те поразпитат и след няколко дни ще си свободна да отпътуваш, да се махнеш, но само ако изпълниш точно това, което вече обсъдихме и решихме. Ако не издържиш и разкажеш всичко, едва ли ще ти повярва някой. Синът му, т.е. чичо ми, е генерал - знаеш, с много връзки, най-малкото, за да му се „докарат” Полиция и Прокуратура ще те въртят на шиш.

       - Защо не останеш и ти и да им разкажем двете, може би ще имам повече сигурност, докато хем казвам истината хем я изопачавам, моля те… Мета… остани! – хвана я за ръката Ева и се разплака отново.

       - Бих искала, Ева, бих искала, повярвай ми, но в този момент семейството ми мисли, че съм си отишла – на стотици километри оттук. А да съм тук, в този дом, който не съм посещавала с години,вместо при тях в тази нощ, това само по себе си е съмнително…, помисли и ще видиш.

       - А ти защо дойде тук тогава?

       - Тъпа история, не виждаш ли, че съм с вечерно облекло – имах среща с мъж тук в града, не исках баща ми да разбере, но нещата…, абе, пълно фиаско… иии - така. ….След като напуснеш къщата, ще ми се обадиш, че ти е възможно да пътуваш и ще дойда да те прибера. Ще живееш известно време при мен. Ще се погрижим Елица да забрави, да се почувства безгрижна. Тя има късмет, че е толкова малка, други момиченца нямат този късмет, уж малки, но - големи. Трудно забравят – всъщност никога. Тя има и друг, рядък късмет – ще има мен, както си има и теб. И аз се оказах с късмет тази вечер – срещнах нея, а имах такава огромна нужда да се погрижа за някого в беда, точно толкова мъничък като твоята Ели.

Запомни – ти не си убила никого, Ева! Никого! Не ти го уби!

         -  Виж, Мета..., някак всичко ми е като на филм, като че ту помня, ту не… Ти всъщност защо пусна телевизора му на порно канала?

         -  А нима искаш да бяхме обували гащите на един труп, т.е. аз – ти не бе адекватна. Това не бих могла – никога. Затова. Какво по-приемливо за бельо до кокалчетата при гледане на порно…, а и, извини ме, но ако еее… имал…, нали разбираш…, ”полюция”, не „еякулация” се казва…, таковаа – сещаш се, може да ги наведе на мисълта за секс евентуално с теб и…, но да не говорим - за теб това е много болезнено сега… А и той беше голям човек в този град – при тази „срамота” Р. ще „натисне” тук там да се претупа по-набързо всичко, ще им запуши устата.Не се страхувай – всичко ще бъде наред – обикновено не ставам за нищо, така казваше майка ми, но понякога - за всичко, стига да се страхувам много…

        - Ти не се страхуваше, Мета – видях те. Имам чувството, че от нищо не те е страх.

        - Грешиш, Ева, аз се страхувам много повече от повечето хора – каза тихо, много тихо Мета – номерът е да не ти личи. Смелост е не липсата на страх, а да правиш нещата така, че никой да не разбере колко много се страхуваш, всъщност.

                                                                             ***

        - Имаме същата рокля, но червена и е един номер по-голяма. Това не е Вашият размер, госпожо, в талията е изключително тясна.

        - Така ли? – усмихна се жената и влезе в пробната със закачалката в ръка.

Тя се усмихна, спомняйки си възхитените очи на продавачката, когато излезе, за да се види на нормална светлина. И без да я пробва, тя знаеше, че ще ù стане. Но никога в живота си не бе носила рокля в бял цвят, никога, освен на сватбата си.

А сега за този изключителен случай искаше точно такава.

                                                                       ***

   - Много е късно, защо не дойдохте малко по-рано, нима не знаете, че църквата работи до осемнадесет часа. Елате утре, тъкмо затваряме.

           - Моля Ви, не ме връщайте, аз ще пътувам в мюсюлманския свят за известно време и внезапно, преди да тръгна, пожелах да помоля Бога, да ми помага да опазя вярата си в Него. В гласа на тази жена имаше нещо, което караше хората или да искат да го чуят пак, или никога повече. В този случай модулацията му се усещаше като пълна купа с узряло, кехлибарено грозде, побрало цялата топлина на слънцето – те не знаеха, че тя иска да бъде сама в храма и умишлено бе чакала до последно.

               Клисарят, както и църковната служителка, гледаха как тази жена в бяла, дантелена рокля, с покрита коса също от дантела, но черен ешарп, който обгръщаше и раменете ù, стъпва едновременно и плахо, и някак гордо, високомерно дори по пътеката към олтара.

                                                                                 ***

            Антон я връхлетя изневиделица. Ключовете издрънчаха проглушително в краката ù. Бе я изпреварил, с два дни само я бе изпреварил…

Следва…..